но сам не престана да се усмихва й покланя на стълпилите се около тях зяпачи, нищо, че през цялото време му подмятаха къде шеговити, къде направо неприлични забележки.
— Това са нашите бъдещи съседи — обясняваше той на жена си, — така че ще е най-добре отсега да привикваме на подобно отношение. Ако ти е неприятно, просто си запуши ушите.
— Защо не се опиташ да ги прогониш — пошушна Кота на Цезар, разтревожен едновременно от блъсканицата, от това, което цял живот бе чувал за престъпността в тези части на града, и не на последно място от нивото на латинския, който се носеше покрай ушите му. Ако зависеше от него, щеше да наеме гладиатори да придружат младоженците.
Докато малката група стигне до инсулата на Аврелия, зад тях се беше насъбрала дълга колона „сватбари“, които искрено се надяваха, че след като се женят толкова богати и знатни люде, ще падне и пиячка за бедните. За глътка вино тези безделници като нищо щяха да нахълтат в самия дом на младоженците. Все пак, когато младият Цезар отключи вратата на дома си и пренесе жена си през прага, Кота, Луций Кота и двамата гали успяха да преградят пътя на тълпата и да оставят време на зетя да влезе, да се обърне и да залости здраво вратата зад себе си. Разочарована, тълпата започна да сипе хули и обиди по адрес на тъста, но той, без да им обръща внимание, с гордо вдигната глава се запъти обратно по Викус Патриции.
В апартамента завариха само Кардикса; Аврелия бе решила да използва остатъка от зестрата си за закупуването на домашна прислуга, но беше отложила това си задължение за след сватбата, за да не й се налага да слуша съветите на майка си и тъща си. Младият Цезар също трябваше да купува роби за себе си — иконом, виночерпец, секретар, писар и поне още един, който да изпълнява всякакви негови поръчки, но Аврелиината задача беше по-трудна: на нея й трябваха две робини — чистачки, перачка, готвач, помощник-готвач, две момчета за всичко и поне един здрав и силен мъж. Това, разбира се, не беше много, но щеше да им бъде достатъчно, поне на първо време.
Навън вече се смрачаваше, но още преди да се стъмни съвсем, в апартамента настъпи пълен мрак. Понеже бяха огледали сградата по обяд, младоженците нямаше как да знаят, че по принцип в жилището няма достатъчно светлина. Кардикса беше запалила лампите, но те се оказаха твърде недостатъчни, за да осветят всички ъгли в апартамента. Самата робиня отдавна се беше прибрала в стаята си, за да остави влюбените насаме.
Това, което смайваше обаче Аврелия, беше шумът. Идваше отвсякъде: откъм улицата, откъм стълбището, откъм вътрешния двор; понякога й се струваше, че дори земята под краката й боботи. Чуваха се викове, плачове, ругатни, звън от счупено, провиквания от прозорците, гневни псувни и смразяващи клетви, ревящи бебета, циврещи дечица, семейни кавги, отнякъде се носеха и звуците на квартален оркестър от тъпани и чинели, както и откъслеци от неразбираеми песни; освен всички тези „човешки“ звуци, обаждаха се и какви ли не животни: крави, овце, мулета, магарета, по калдъръма тропаха каруци, а каруцарите постоянно избухваха в гръмогласен смях.
— Ама ние дори няма да се чуваме какво си говорим! — оплака се Аврелия и в очите й внезапно проблеснаха сълзи. — Гай Юлий, толкова съжалявам! Не ми мина през ума колко ще е шумно!
Младият Цезар беше достатъчно мъдър и разсъдлив, за да разбере, че подобен необичаен за жена му изблик на сълзи едва ли се дължи на някаква си квартална шумотевица, ами по-вероятно ще е следствие от тези няколко последни дни, в които и двамата изхабиха много нерви в бързината да подготвят всичко за сватбата. Той самият чувстваше същото, та какво ли й остава на младата му булка?
Затова нямаше какво друго да прави, освен да се опита да се засмее, сякаш проблемът му се струваше по-скоро комичен, и да я успокои:
— Ще свикнем бързо, няма защо да се тревожиш. Имаш думата ми, че само след месец дори няма да забелязваме какво става около нас. Освен това в спалнята ни сигурно е по-тихо.
При тези си думи той я хвана за ръка и усети треперенето й.
И наистина, господарската спалня, до която можеше да се стигне само през таблиния, беше по- изолирана и следователно по-тиха. Но затова пък вътре беше тъмно като в рог, а и заради двойния таван, който запушваше отвора над вътрешната стена, едва се дишаше, та младоженците се видяха принудени да оставят вратата към кабинета отворена, за да влиза въздух.
Цезар остави за малко Аврелия в кабинета и се върна в приемната, за да вземе лампа. Ръка за ръка двамата влязоха в спалнята и се стъписаха от изненада. Кардикса буквално беше засипала малкото помещение с цветя: брачното ложе се губеше под хиляди ухаещи цветчета, а покрай стената бяха наредени поне няколко десетки вази с различна големина, пълни с рози, шибои и теменуги; на масичката стоеше стъклена гарафа с вино, до нея — друга с вода, две златни чаши и голям поднос със сладки.
Никой от младоженците не се оказа срамежлив. Като всички римляни и те бяха достатъчно просветени в тайните на другия пол, за да знаят какво да искат и да очакват от партньора си. По принцип всеки римлянин гледа да задоволява природните си нужди на закрито, особено ако трябва да се съблича, но няма ли тази възможност, свиква и не му прави впечатление дали е гол. Разбира се, младият Цезар вече бе имал някое и друго любовно приключенийце, но за красавец като него подвизите му бяха повече от скромни. Макар и щедро надарен от природата, той беше свит човек, комуто липсваше енергията, присъща на нападателните и амбициозни личности; винаги щеше да си остане мъж, на когото може да се разчита, но и който е повече склонен да помага на другите за общественото им издигане, отколкото да мисли за себе си.
Вътрешният глас на Публий Рутилий Руф ни най-малко не бе го излъгал. Младият Цезар и Аврелия напълно си подхождаха. Младоженецът беше нежен, умерен, държеше се с почит и уважение към партньорката си, по-скоро я даряваше с топлина, отколкото я изпълваше със страст и жар; може би, ако той самият беше по-страстен и настойчив, Аврелия би изпитала жажда за по-силни усещания, но това щеше да си остане завинаги тайна. Любенето им протичаше дълго и блажено, докосванията им бяха леки, целувките — нежни. Това удовлетворяваше и двамата, дори може да се каже, че ги вдъхновяваше. Аврелия спокойно можеше да заяви пред себе си, че Корнелия, майката на Гракхите, би одобрила поведението й в брачното легло, защото — не щеше и съмнение — на нейно място и тя самата така би изпълнявала своите задължения. Удоволствието, което щеше да изпитва всяка вечер, и насладата, която получаваше от съпруга си, никога нямаше да означават за нея толкова, че да променят поведението й извън леглото… И в същото време любовната игра щеше да си остане достатъчно привлекателно занимание, за да не я пропъдят завинаги от това легло.
През същата онази зима, която Квинт Сервилий Цепион прекара в Нарбон, оплаквайки изгубеното си злато, той получи следното писмо от преуспяващия млад адвокат Марк Ливий Друз, един от най-пламенните и най-разочаровани почитатели на Аврелия:
„Когато баща ми, цензорът, почина, бях едва на деветнадесет години, ала трябваше да наследя не само цялата му собственост, но и ролята му на патерфамилиас. Може би трябва да се считам щастлив, задето единствената отговорност, която падна на плещите ми, бе тринадесетгодишната ми сестра, уви, лишена от родители. Тогава майка ми Корнелия пожела да вземе сестра ми при себе си в новия си дом, но, разбира се, отказах. Въпреки че между двамата ми родители никога официално не е бил обявяван развод, добре знаеше за хладните отношения, настъпили между тях, които се развалиха напълно, щом баща ми се съгласи да даде по-малкия ми брат за осиновяване. Майка ми винаги е била далеч по-привързана към него, отколкото към мен, затова, когато брат ми се прекръсти на Мамерк Емилий Лепид Ливиан, тя се позова на крехката му възраст и под претекст, че ще се грижи за него, напусна дома ни и се пресели с него у осиновителя му. Не може да се отрече, че в новата среда, в която попадна, тя разполагаше с много повече възможности за свободен и безотговорен живот, отколкото би и позволил човек като баща ми. Напомням ти тези неща, за да знаеш, че и до ден-днешен моето достойнство продължава да се накърнява от неприличното и егоистично поведение на майка ми.
И така, мога с ръка на сърцето да кажа, че не друг, а аз самият успях да отгледам сестра си Ливия Друза, и то по начин, който да приляга на девойка в нейното положение. Сега тя е на осемнадесет години и е готова за женитба. Тъй както, Квинт Сервилий, съм готов и аз, вече двадесет и три годишен. Знам, че сред римляните е възприето мъжете да дочакат двадесет и петата си година, преди да се впуснат в брачния живот, мнозина дори предпочитат първо да влязат в Сената. Но аз не мога да си позволя подобен лукс. Защото представлявам патерфамилиас в малкото ни семейство, а и съм последният представител на мъжкия
