Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

който по онова време беше жив и здрав и пишеше както за чувствата, така и за чувствеността. Вместо да се шокира от откровеността му, девойката бе привлечена от еротиката в стиховете му и може да се каже, че само благодарение на Мелеагър тя израсна сексуално.

Не че това й бе от полза; тя не ходеше никъде, не се виждаше с никого. В дом като нейния би било нечувано светотатство да се доближиш повече от благоприличното до някой роб — да не говорим робът да се доближи до теб. Случваше се Ливия Друза да се срещне с приятелите на брат си Друз, когато те му гостуваха, но в близък контакт не можеше да влезе с никого от тях. Освен, разбира се, с най-добрия му приятел Цепион Младши. А въпросният Цепион Младши с неговите къси крака, пъпчиво лице и изобщо грозноват вид в нейните очи се идентифицираше с шутовете от пиесите на Менандър или с гърбавия Терсит, когото Ахил убил с един-единствен удар с юмрук, след като бил обвинен от него, че е блудствал с трупа на амазонската царица Пентезилея.

Не че Цепион Младши някога се беше проявявал като шут или пък като Терсит; просто във въображението си Ливия Друза беше дала и на единия, и на другия неговото лице. Любимецът й сред античните герои беше цар Одисей (тя винаги си мислеше за него на гръцки), защото се възхищаваше от способността му със силата на разума и словото да разрешава всички проблеми, а скръбта на жена му по дългото му отсъствие и двадесетгодишният словесен двубой, който тя обявила на кандидатите за ръката й, очаквайки все някога съпругът й Одисей да се върне у дома, й се струваха най-романтичната и вълнуваща любовна история в целия Омиров епос. Затова Одисей живееше в мислите й с лицето на младежа, когото бе имала случай да срещне един-два пъти в лоджията на съседната къща. Това беше домът на Гней Домиций Ахенобарб, който имаше двама синове; но младежът от лоджията не беше един от тях — това Ливия Друза знаеше, защото често беше срещала и двамата, когато идваха да посетят брат й.

Одисей имаше червени коси и беше левак (ако си беше направила труда да чете по-внимателно Омировите стихове, Ливия Друза щеше да научи, че в действителност Одисей е бил с несъразмерно къси крака — физически недостатък, който най-много презираше у мъжете; това навярно би охладило страстта й към митичния цар), както и младежът, появяващ се на лоджията у Домиций Ахенобарб. Беше много висок, с широки рамене, а начинът, по който тогата му стоеше, предполагаше, че тялото му е здраво и стройно. На слънчевата светлина червената му коса заблестяваше, а гордо вдигнатата му глава напомняше царствената глава на Одисей. Дори от разстояние — все пак Ливия Друза го беше виждала само отдалеч — се открояваше закривеният му нос: единствената черта на лицето, която й беше съдено да различи; но дори и без да ги е виждала, беше убедена, че очите на непознатия са широки, сивкави, но блестящи, защото такива трябваше да бъдат и очите на Одисей.

И така, когато девойката четеше за сетен път поемите на Мелеагър, тя се опитваше да влезе в кожата на момичето (или момчето), което поетът визираше в своите стихове, а самият поет неизменно се въплъщаваше в непознатия младеж от балкона на Ахенобарбови. Случеше ли й се изобщо да се сети за Цепион Младши, Ливия Друза мислеше за него с неприязън и отвращение.

— Ливия Друза, Марк Ливий иска да те види незабавно, в кабинета си — прекъсна сладките й мечти икономът.

От известно време младата господарка напразно бе стояла на лоджията с надеждата отсреща да се появи мечтаният непознат. Но, разбира се, подобно настоятелно повикване от страна брат й струваше много повече от напразните й илюзии. Ливия Друза се обърна към вратата и последва роба.

Друза седеше зад писалището си и изучаваше някакъв документ. Щом сестра му влезе в таблиния, той вдигна глава; в погледа му се четеше спокойствие и доброжелателност, но в същото време съвсем слаб интерес към нея самата.

— Седни — рече той и посочи стола, който обикновено заемаха клиентите му, когато идваха да го посетят.

Сестра му седна и го изгледа със същото спокойствие и неприкрита липса на интерес; не се сещаше да е чула Друз да се смее, редки бяха случаите да го види усмихнат. Същото можеше и той да каже за нея.

Но сега Ливия Друза трябваше да си даде сметка, че брат й я изучава доста по-настойчиво от обикновено, което нямаше как да не я разтревожи. Но пък и тя нямаше как да знае, че любопитството, с което Друз тъй неочаквано я обграждаше, всъщност беше продиктувано от интереса на Цепион Младши. Брат й се питаше дали нещата са наистина такива, каквито ги смяташе приятелят му.

„Да, тя си е една малка хубавица — мислеше си той. — Може и да е дребничка, но поне не мога да я нарека късокрака — нещо, което, уви, важи за целия й род.“ В тяло Ливия Друза беше радост за окото — с високи гърди, с тънка талия, с плавно очертаващи се ханшове; ръцете и краката й бяха тънки и изящни — нещо, присъщо на красивите жени, при това тя поддържаше ноктите си, вместо да ги гризе постоянно както много други. Брадичката й беше издадена, челото й — широко, носът й — порядъчно, но не прекалено дълъг, при това леко закривен, както е типично за римляните. Устата и очите на Ливия Друза въплъщава самата идея за женска красота, защото очите й бяха широки и вечно ококорени, а устата й — мъничка и прелъстително розова. Гъста и добре накъдрена, косата й беше черна като очите, миглите и веждите й.

Да, наистина, Ливия Друза беше хубава. Но не и колкото една Аврелия. Марк Ливий Друз усети как нещо го жегва отвътре при тази мисъл; случваше се всеки път, когато се сетеше за Аврелия. Колко скоро беше писал на Квинт Сервилий… Веднага щом бе научил за предстоящата сватба на Аврелия! Пък и не беше ли това за добро? Вярно, Аврелиите бяха хора, които никой в нищо не можеше да упрекне, но все пак и по богатства, и по обществено положение те стояха доста по-ниско от Сервилиите. Освен това Марк Ливий трябваше да си признае, че Сервилия Цепионида винаги му е харесвала, така че мисълта да се ожени за нея не го отблъскваше.

— Скъпа моя, намерил съм ти съпруг — рече Друз без излишни заобикалки. По всичко личеше, че находката му се нравеше много.

Явно, че сестра му ни най-малко не очакваше подобна вест, защото колкото и да се мъчеше да не издаде чувствата си, видя се, че е едва ли не шокирана. Тя навлажни устните си и колебливо попита:

— И кой е той, Марк Ливий?

Брат й отговори възторжено:

— Най-добрият възможен мъж, когото можеш да си представиш! При това моят най-близък приятел, Квинт Сервилий Младши.

Сестра му се вкамени. По лицето й се изписа дълбок потрес; пресъхналата й уста се отвори да каже нещо, но не й достигнаха сили.

— Какво има? — зачуди се Друз.

— Но аз не мога да се омъжа за него — промълви едва-едва Ливия Друза.

— И защо?

— Защото е отвратителен… гнусен!

— Не ставай смешна!

Но девойката поклати глава и повтори с непреодолима злоба:

— Няма да се омъжа за него, няма!

Изведнъж в съзнанието на Марк Ливий Друз проблесна ужасяваща мисъл. Пред очите му отново изникна майка му. Друза стана от стола си, заобиколи писалището и се надвеси над сестра си.

— Ти да не си се срещала с някого?

Ливия Друза застина отново, погледът й се впи в този на брат й и в очите й се прочете най-дълбоко възмущение.

— Аз? Аз да съм се срещала с някого? Как бих могла да се срещам с когото и да било, след като по цял ден стоя затворена като птица в кафез в тази проклета къща? Единствените мъже, които ми е било съдено да видя, са приятелите ти, но ти дори не ми позволяваш да разговарям с тях! Даже да ги поканиш на вечеря, пак не благоволяваш да ме допуснеш пред тях… Виждам се с чужди хора само когато на гости ти е онзи дръвник Квинт Сервилий Младши!

— Как смееш! — просъска Друз, явно изведнъж излязъл от кожата си. До този момент дори не бе помислял, че сестра му може да има лошо мнение за приятеля му.

— Няма да се омъжа за него — изкрещя за сетен път тя. — По-скоро бих умряла!

— Върви си в стаята — бързо се окопити брат й и я прониза с ледения си поглед.

Ливия Друза скочи веднага на крака и се насочи към вратата, водеща към колонадата.