В типичен римски стил къщата нямаше външни прозорци дори към свободното петно на някогашната Флакова къща, защото беше ясно, че осмелеше ли се най-сетне някой да си издигне дом на харесаното от всички римляни място, стените щяха да се долепят до тези на Друзови. От страната на Кливус Викторие се издигаше висока каменна ограда със здрава дървена врата, а до нея — двукрила порта, но всъщност това беше гърбът на къщата. Предната й част гледаше тъкмо към Форума, като под лоджията имаше още два етажа. Цялата конструкция се държеше на солидни колони, забити дълбоко в скалата. Най-горният етаж — онзи, от който се излизаше на Кливус Викторие, приютяваше господарите. Под него се намираха складовите помещения, кухните, жилищата на робите, но заради острия наклон площта на всеки по-долен етаж беше по-малка от тази на горния.
От двойната порта се влизаше направо в перистила, който беше толкова просторен, че бяха посадени шест големи лотосови дървета, донесени деветдесет години по-рано като фиданки от Африка, от самия Сципион Африкански, притежавал мястото по онова време. Всяко лято дърветата се покриваха от горе до долу с цвят — две от тях се обагряха в червено, две — в оранжево и две — в жълто, и в продължение на повече от месец из цялата къща се носеха екзотични аромати; по-късно се изгубваха сред бледозеленикави листа, големи и разчленени, подобно на папратовите; а най-сетне, през зимата, се оголваха, което позволяваше на всеки оскъден слънчев лъч да проникне в обширната градина. В перистила имаше място и за един дълъг, но тесен и плитък басейн, облицован със снежнобял мрамор, с четири бронзови фонтана в четирите краища, изваяни от самия Мирон, и заобиколени от множество бронзови статуи в човешки ръст, пак дело на Мирон или на Лизип — цяло стълпотворение от сатири и нимфи, които сякаш се канеха да се потопят във водите на фонтаните. Сред тях личаха и фигурите на Артемида и Актеон, на Дионис и Орфей. Всички тези бронзови скулптури бяха оцветени така умело, че създаваха впечатление за живи хора, и в определено състояние човек можеше да се уплаши да не е попаднал наистина сред властелините на гората.
От всички страни, дори откъм портата и улицата, перистилът беше ограден с колонада в дорийски стил: самите колони бяха боядисани в жълто, а базисите и капителите — в различни ярки цветове. Алеята зад тях беше застлана с лъскава теракота, стените в дъното бяха оцветени в зелено, синьо и жълто, а тук-там, между два глиненочервени пиластра погледът се сблъскваше с една от най-изящните фрески в цял свят: дете с чепка грозде в ръка от Зевксис, „Умопомрачението на Аякс“ от Паразий, няколко голи мъжки фигури от Тимантес, един от портретите на Александър Велики от Апелес, както и на негов кон, който изглеждаше толкова реален, че гледаше ли го от отсрещния край на колонадата, човек започваше да се пита дали животното просто не е било завързано от господаря си там.
От едната страна на голямата, бронзова, двукрила врата, водеща към вътрешността на жилището, се влизаше направо в триклиния, от другата — в таблиния. Зад тях се намираше величественият атрий, който можеше да побере цялата къща на Цезар и се осветяваше от правоъгълния отвор в покрива, подпиращ се, освен на няколкото колони в залата и на осемте, заобиколили водоскока по средата. Стените бяха изрисувани така, сякаш са заобиколени с колони, под колоните имаше фалшив цокъл, над тях — антеблемент, а някъде между въображаемите колони бяха изобразени черно-бели кубове, толкова изпипани, че сякаш бяха триизмерни, губещи се сред гъст бръшлян и пъстри цветя. Цветовете навсякъде бяха ярки, най-вече червено, но също синьо, зелено и жълто.
Разбира се, фамилните шкафове с восъчните маски на предците на Ливий Друзите, също стояха на видно място; до тях се намираха и няколко боядисани в телесен цвят бюста на славни предци, богове или пък гръцки философи — тъй наречените херми, отличаващи се с това, че се поставят върху пиедестали, от които стърчат големи, еректирали пениси. Имаше и статуи в пълен ръст, също боядисани, за да създават впечатлението на живи хора, някои от които обграждаха
Сега Друз почти не обръщаше внимание на всички тези прелести, защото с времето вече им се беше нагледал и не му правеха впечатление; в действителност не той, а баща му и дядо му бяха хората в семейството, които можеха да се похвалят с естетически усет.
Икономът намери сестрата на Друз в лоджията, на която се излизаше откъм атрия. Ливия Друза беше вечно сама, при това отдалеч й личеше, че се чувства самотна. Къщата беше толкова просторна, че тя дори нямаше как да се оправдае, че й се разхожда. Случеше ли й се да бъде обхваната от страст за пазаруване, вместо да я пусне да обиколи сергиите, брат й просто извикваше у дома няколко от най-реномираните търговци в града, оставяше я да избира каквото си иска, а икономът го плащаше с господарските пари, без дори да се пазари. Навремето никой не забраняваше на двете Юлии да обикалят по-представителните части на Рим, придружени къде от майка си, къде само от прислужниците си; една Аврелия пък съвсем спокойно посещаваше роднини и приятелки, да не говорим за жени като Никополис и Клитумна, които живееха напълно самостоятелно и никой не можеше да им забрани абсолютно нищо — дори да се хранят легнали. Ливия Друза водеше напълно отшелнически живот, жертва както на богатствата на рода си, които и другаде биха лишили жената от всякаква стойност като човек, така и на майка си, която в името на свободата си беше обрекла дъщеря си на постоянен затвор.
Когато Корнелия Сципионида напусна дома на съпруга си Ливий Друз, за да започне своя свободен и независим живот, дъщеря й Ливия Друза беше десетгодишно момиченце; момичето попадна изцяло под грижите на баща си, който обаче проявяваше пълно безразличие към него, а вместо това прекарваше свободното си време да обикаля колонадата в двора на старата си къща и да се възхищава на шедьоврите, които беше наредил там. Според него на дъщеря му й стигаше, дето я обграждаха цяла армия от вечно сменящи се прислужнички и възпитатели, които твърде много се страхуваха от господаря си, за да завързват приятелство с децата му. По онова време Ливия почти не виждаше големия си брат, тогава петнадесетгодишен. Три години, след като майка й беше заминала заедно с по-малкия й брат Мамерк Емилий Лепид Ливиан, както вече трябваше всички да го наричат, цялото семейство напусна родния й дом, за да се нанесе в този огромен мавзолей, и Ливия сякаш се изгуби в просторните стаи — подобно на невидим атом, безцелно носещ се из пространството. Бяха я лишили от възможността дори да разговаря с други, да не говорим да търси обичта, приятелството и уважението на околните. Когато баща й се спомина скоро след нанасянето им в новия дом, нищо не се промени.
Цял живот Ливия Друза като че ли не бе имала случай да се засмее на каквото и да било; затова, случеше ли се откъм стаите на прислугата да се дочуе смях, тя искрено се чудеше какво ли толкова се е случило, че робите й вдигат такъв шум. Оставаше й само да се потопи в света на книгите, единствените, които й позволяваха да ги обича и да търси приятелството им. Понеже литературата беше едно от малкото занимания, които брат й не се бе сетил да й забрани, Ливия Друза прекарваше голяма част от времето си в четене, или в писане. Отчуждена от света около себе си, тя се вълнуваше само при представата за разгневения Ахил, който повежда гърците срещу Троя, можеше да съчувства или да мрази само героите, чудовищата и боговете от приказките, да плаче за смъртните девойки, които бяха съкровеното желание на всички тях. А когато премина през първите проявления на пубертета — ужасяващи, защото така и не се беше намерил кой да й обясни какво се случва с тялото й, тя неусетно откри и неземните богатства на любовната поезия. Понеже гръцкият й не отстъпваше по нищо на латинския й, можеше с лекота да чете Алкмен — онзи същият, който пръв започнал да пише любовни стихове (или поне така се знаеше), а след него и копненията на Пиндар, на Сафо и Асклепиад. Старият Созий от Аргилетум, който периодично събираше каквото му попадне и го пращаше с цели кошове в дома на Друз, така и не разбра с какъв читател си има работа; за него беше най-лесно да си мисли, че поръчките са от самия Друз. Скоро след като Ливия Друза навърши седемнадесет, издателят започна да й праща произведенията на модерния поет Мелеагър,
