защото, колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от тази мисъл — наистина бяха разбили сърцето й. Така тя плака в продължение на дълги часове, изоставена сама насред океана от мъка, затворничка по волята на брат си, неспособна да наложи никому волята си, дори когато ставаше дума за самата нея.
Но когато още преди зазоряване икономът отключи вратата и донесе маслената лампа, която като малко слънце огря цялата стая — между другото вече намирисваща на нечистотии, — Ливия Друза седеше на ръба на леглото си и го чакаше: спокойна и примирена. Нито следа не бе останала от нощните сълзи. Безмълвно стана и мина пред роба. В другия край на просторния атрий, в триклиния, вече я чакаше брат й.
— Е? — попита Друз, щом сестра му се появи.
— Ще се омъжа за Квинт Сервилий — отговори му тя.
— Много добре. Но има и друго, което искам от теб, Ливия Друза.
— Ще се опитам да ти угодя с всичко, което е по силите ми.
— Прекрасно — щракна той доволно с пръсти и икономът се показа веднага на вратата. — Да се занесат в стаята на господарката Ливия Друза кана греяно вино и поднос със сладки. Нека прислужничката й приготви банята.
— Благодаря — рече Ливия Друза, но без никакво чувство.
— Да те зарадвам с нещо е истинско удоволствие за мен, Ливия Друза… разбира се, когато и ти се държиш както подобава на истинска римлянка и вършиш онова, което се очаква от жена в твоето положение. Очаквам да се държиш с Квинт Сервилий, както би се държала всяка млада жена, щастлива, че се омъжва. Нека той знае, че ти харесва, че си доволна от брака си с него. Трябва винаги и във всичко да се отнасяш към него с нужната почит и уважение, да го обграждаш с внимание и загриженост. Нека никога, абсолютно никога — дори и в брачното легло, щом минете под венчилото, — Квинт Сервилий не остане пък макар и със съвсем слабо подозрение, че не той е съпругът, за когото си мечтала. Разбираш ли ме? — попита хладно Друз.
— Да, Марк Ливий.
— Последвай ме.
Двамата излязоха в атрия, където големият правоъгълен отвор в покрива започваше ясно да се откроява на фона на тъмния таван. Макар и навън слънцето още да не беше изгряло, светликът поглъщаше блясъка на маслените лампи. В стената беше издълбан малък олтар на домашните богове — ларите и пенатите, ограден от двете страни от великолепно изписаните миниатюрни храмове, в които се съхраняваха
След като сестра му положи своята тържествена клетва, Марк Ливий я пусна да отиде в дневната, където я чакаха греяното вино и сладките. Тя веднага си наля чаша вино, което щеше да й се отрази добре след няколкото дни, прекарани в незатоплената спалня, сетне посегна и към сладките, но нещо в нея се пречупи и за сетен път от гърлото й се изтръгна болезнено хълцане. Ливия Друза отмести подноса и помоли да й приготвят банята.
Още същия следобед Квинт Сервилий Цепион Младши и сестра му Сервилия Цепионида дойдоха на вечеря у Марк Ливий Друз и неговата сестра Ливия Друза с мисълта да обсъдят заедно плановете си за предстоящите сватби. Ливия Друза удържа на думата си, но през цялото време мислено благодареше на боговете, че ако не друго, то поне не я караха да раздава фалшиви усмивки. Всички се държаха възможно най-сериозно и на никого не направи впечатление тържественото изражение на нещастницата, защото в интерес на истината и събеседниците й бяха не по-малко тържествени. Все пак тя поддържаше сравнително оживен разговор с Квинт Сервилий, докато брат й се занимаваше със Сервилия Цепионида. Приказваше тихо и пестеливо, но по тона й събеседникът й можеше да се увери, че страховете му за нейната неприязън са се оказали неоправдани. Дори започваше да се чуди как така изобщо беше решил, че Ливия Друза не го харесва. Болестта може и да я беше изтощила, но си личеше неприкритото й задоволство, че брат й толкова държи двете сватби да станат едновременно, някъде в началото на май — преди Гней Малий Максим да потегли на поход през Алпите.
Преди да е дошло времето на злите поличби, както казваха римляните. Но нима целият живот на Ливия Друза не се беше превърнал в една постоянна зла поличба? Все пак вече се бе зарекла никога да не го казва на глас.
Ето какво пишеше Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий от месец юни, преди още в Рим да са научили за залавянето на Югурта и края на войната в Африка:
„Прекарахме много неспокойна зима и още по-неспокойна пролет, бих казал, белязана от постоянен страх. Вече няма никакво съмнение, че германите са се раздвижили, при това са тръгнали на юг, надолу по течението на Родан, право към нашата провинция. В продължение на няколко седмици получавахме тревожни писма от страна на галските ни съюзници, хедуите, които от началото на зимата били принудени насилствено да приемат на своя земя прокудените от волките тестосаги германи. Във всички тях пише едно и също: германите се готвят за поход. През април дойде и първата официална делегация от страна на хедуите, която ни съобщи, че германите пресушавали всички складове за зърно както на тях самите, така и на съседите им амбари и натоварвали всичко на волските си коли. Според тях обаче посоката, която нашествениците смятали да следват, била към Испания; естествено в Сената се намериха не един и двама, които решиха, че най-важното за момента е да не се подклажда излишен страх, и се постараха новината за похода към Испания да се разнесе из целия град.
За щастие Скавър не е сред тях, нито Гней Домиций Ахенобарб. Така че скоро, след като двамата с Гней Малий встъпихме в длъжност като консули, сред римляните се разпространи убеждението, че е крайно необходимо да бъде събрана нова армия — в случай на извънредна опасност — и Гней Малий получи директиви да сформира нови шест легиона.“
При това си изречение Рутилий Руф сякаш усети укорителния поглед на Гай Марий върху себе си и усмихвайки се от неудобство, побърза да добави:
„Да, знам! По-спокойно, Гай Марий, трябва първо да прочетеш каквото имам да ти кажа, пък да ме упрекваш… Да си кажа честно, в такива моменти започвам да се чудя защо изобщо ми е главата! Знам, че по закон би трябвало да се заема със сформирането на новата армия, не съм забравил правата си. Едно, защото съм първи консул, второ, защото вече съм направил продължителна, при това успешна военна кариера, и трето, защото напоследък дължа голяма част от популярността си именно на трактата си по военна стратегия, който най-сетне излезе. Докато колегата ми Гней Малий е кажи-речи без всякакъв опит.
И ето, че изведнъж се оказва, че не друг, а самият ти си виновен за прехвърлянето на моите задължения върху друг! Всички знаят за близките ни отношения с теб, а твоите врагове в Сената, започвам да мисля, по-скоро биха оставили Рим да бъде завладян от германите, отколкото да позволят на теб или на някой твой приятел да се изяви в подобаваща светлина. Прасчо Метел Нумидик лично се изправи пред сенаторите и държа превъзходна реч, чийто смисъл най-общо бе, че съм твърде стар, за да водя легионите в сражение, а способностите ми на управник, в които никой не можел да се съмнява, биха били много по- полезни, ако остана в Рим. Като послушно стадо всички сенатори се хванаха за глупостите му — нищо, че така може скоро да се окажат под ножа на колача — и гласуваха всички нужни за целта укази. Защо не съм се опитал да му възразя ли? Какво да ти кажа, Гай Марий, аз не съм ти! Нямам качества на потенциален убиец, които притежаваш ти и които ти помагат в името на собствената ти злоба и омраза да разрушиш всичко около себе си; нито се радвам на феноменалната ти енергия. Затова се задоволих да настоявам Гней Малий да вземе със себе си като висши легати истински кадърни и калени в боевете военни. Това поне беше сторено. В щаба му влезе Марк Аврелий Скавър — да, Аврелий, не Емилий. Единственото общо между
