тази идея. Става дума за това, че след броени дни в цяла Италия няма да остане нито един центурион, който да заслужава да бъде наречен такъв. Затова смятам да набера нужните низши офицери сред инструкторите и помощник-инструкторите в гладиаторските школи. Капуа е пълна с подобни школи — при това те са най- добрите в цяла Италия, — така че какво по-удобно от това, да се възползваме от услугите им, особено като се има предвид, че именно Капуа е основната база за набиране на нови части? Ако Гай Баний няма откъде да си наеме гладиатори, за да ознаменува с пищни зрелища погребението на достопочтения си дядо, много му здраве! Рим е по-важен от желанието на Гай Баний да се покаже пред народа! Този ми план обаче явно доказва, че и аз смятам занапред да разчитам главно, ако не единствено, на пролетариите.
Разбира се, дойде ли му времето да осъществя плана си, няма да пропусна да те уведомя. А сега да те питам как вървят нещата в страната на лотосоядците, на сирените и омагьосаните острови. Още ли не си успял да оковеш във вериги Югурта? Обзалагам се, че не му остава много време. В действителност напоследък Прасчо Метел Нумидик е доста разтревожен. Сигурно му е трудно да реши дали да насочи злобата си срещу Гней Малий или срещу теб. Естествено не пропусна случая да прочете въодушевяваща реч в подкрепа на исканията на Квинт Сервилий да бъде обявен за върховен главнокомандващ. На мен пък ми достави огромно удоволствие да го разбия на пух и прах с няколко умело подхвърлени забележки.
Богове, Гай Марий, ако знаеш как ми е дошло до гуша от всички тези превзети патриции! Да тръбят наляво и надясно за подвизите на отдавна измрелите си предшественици, само и само да не им се наложи да признаят, че човекът, от когото има най-голяма нужда Рим в момента, е някой военен гений, независимо от потеклото му! Ти самият защо не побързаш да се върнеш в Рим? Имаме голяма нужда от теб, защото сам не мога да се справя с всички тези магарета в Сената. Просто не ми е по силите.“
Писмото имаше и послепис:
„Между другото, в Кампания се случиха някои доста странни инциденти. Хич не ми се нравят, но пък и не мога да си го обясня. В началото на май в Нуцерия избухнал бунт на роби — е, вярно, че бил потушен набързо и в крайна сметка се стигна само до това тридесет нещастници от всички краища на света да бъдат публично екзекутирани. Но само преди три дни избухнал нов бунт, този път в голям лагер край Капуа. Става дума за роби — мъже, чакащи да се намерят купувачи, готови да заплатят на едро за стотина докери, каменари или момчета за всичко. Този път в бунта взели участие почти двеста и петдесет души. И този бунт е бил потушен веднага, тъй като точно по това време около Капуа е имало разположени няколко кохорти новобранци. Около петдесет от въстаналите били убити в бой, останалите били екзекутирани след това. Но на мен това никак не ми харесва, Гай Марий. Имам чувството, че подобни събития не вещаят нищо добро. Напоследък боговете съвсем са се обърнали против нас; усещам го във всичко и навсякъде.“
Имаше и втори послепис:
„Току-що пристигнаха някои тъжни новини за теб. Понеже тъй и тъй вече бях уредил писмото ми да потегли към Африка с кораба на Марк Граний от Путеоли, който ще отплава за Утика в края на седмицата, реших, че ще е най-добре да ти съобщя още сега какво се е случило. Любимият ти тъст Гай Юлий Цезар е умрял днес следобед. Както знаеш, от известно време той страдаше от някаква неизлечима болест на гърлото. Днес го намерили набоден върху меча си. Предполагам, ще се съгласиш, че е избрал най-добрия изход. Никой истински достоен човек като него не би понесъл да се превърне в бреме за близките си. Пък и нима сред нас има човек, който би предпочел живота пред смъртта, ако животът се изразява вече само в това да лежиш в собствените си изпражнения или да чакаш някой роб да ги чисти вместо теб? Не, когато човек не може повече да контролира червата си, нито да използва гърлото си, време му е да си отиде от този свят. Мисля, че ако не се тревожеше толкова за малкия си син, за когото съм сигурен, вече знаеш, че наскоро се ожени, Гай Юлий щеше да се самоубие още преди време. Само преди два дни го посетих и той с мъка — заради онова ужасно нещо, което му бе заседнало в гърлото — успя да ми обясни, че вече не изпитвал съмнения по отношение избраницата на сина му; красивата Аврелия — която, както съм ти казвал, винаги ми е лежала на сърцето — се оказала тъкмо подходящата жена за младежа. Така че аве аткве вале, Гай Юлий Цезар.“
В края на юни най-сетне консулът Гней Малий Максим напусна Рим и поведе войските си на северозапад. Беше взел и двамата си синове в личния си щаб, а всичките двадесет и четири избрани от народа военни трибуни бяха разпределени между седемте легиона, съставени от римляни. Сред тях бяха Секст Юлий Цезар, Марк Ливий Друз и Квинт Сервилий Цепион Младши, както и Квинт Серторий, нищо че той беше назначен от главнокомандващия и следователно имаше по-нисък ранг от тях. От трите останали легиона, които Рим бе получил от италийските си съюзници, най-добре подготвен беше марсийският; всъщност от всички войници, които щяха да срещнат очи в очи германите, само в марсийския легион имаха солиден боен опит. Той беше поверен на двадесет и пет годишния Квинт Попедий Силон — син на марсийски големец, — но, разбира се, се намираше под надзора на един от римските легати.
Понеже Малий Максим изрично бе настоял пред Сената държавата да поеме грижата за прехраната на войската му в продължение на два месеца, легионерите му се бяха погрижили да вземат огромна част от зърното в Рим и сега обозът им представляваше внушителна гледка. Това естествено си имаше и своята отрицателна страна: за шестнайсет дни поход римската армия още не беше достигнала адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна. В крайна сметка с цената на големи усилия и най-вече благодарение на способностите си да убеждава, легатът Аврелий успя да го склони да остави обоза далеч назад, под закрилата на един-единствен легион, а останалите девет, конницата и необходимият им за прехода багаж да продължат нататък в бърз марш. Не се оказа никак лесна работа на Малий Максим да му бъде внушено, че армията му няма да измре от глад преди пристигането си край бреговете на Родан и че там все ще изчака да се дотътри й обозът с провизиите.
Тъй като на самия него му трябваше да прекоси далеч по-кратко разстояние, Квинт Сервилий Цепион достигна голямата река Родан седмици преди Малий Максим. Беше взел само седем от осемте си легиона — осмият беше натоварен на кораби за Близка Испания, при това без никаква конница; от съображения за икономии проконсулът беше разпуснал наемните дружини още предната година. Въпреки изричните заповеди от Рим и настояването на висшите му легати, Цепион се беше забавил повече от необходимото в Нарбон, защото напразно очакваше да получи по море вест от Смирна. Да не забравяме и за лошото му настроение, което не го беше напуснало от трагедията със златото на Толоза; когато му омръзнеше да хули римските съобщителни мрежи, проконсулът насочваше нападките си към Сената, който дръзваше да иска от него да предаде върховното командване на Великата армия на някакво си нищожество като Малий Максим. В крайна сметка се видя принуден да напусне Нарбон, преди да е дошло желаното писмо, оставяйки категорични заповеди в мига, щом то се появи на пристанището, да бъде препратено на легионите.
Въпреки това Цепион пристигна на уреченото място много преди Малий Максим. В Немавз, търговско градче откъм западния край на големите солени блата при делтата на Родан, вече го чакаше куриер, който му предаде новите заповеди на Сената.
На Цепион дори не му беше минало през ума, че назначените отци може и да не се съгласят с исканията му — особено след като не друг, а Скавър беше прочел писмото му в Сената. Така че когато отвори кожения цилиндър и извади пергамента с краткия, но красноречив отговор на Сената, се почувства не огорчен, не възмутен, ами направо унизен! Това беше невъзможно! Немислимо! Той, патрицият Сервилий, трябваше да се остави на някакво си парвеню като Малий Максим да му казва кое е ляво и кое — дясно? За нищо на света!
Римското разузнаване вече докладваше, че германите са поели на юг, че в момента прегазват земите на келтите-алоброги, които като отколешни врагове на Рим се бяха оказали в пълна безизходица: до този момент бяха знаели, че единственият им неприятел е Рим, сега се оказваше, че имат и друг, още по- страшен в лицето на германите. От две години насам братството на друидите се беше опитвало безуспешно да убеди всички племена в Галия, че по техните земи няма място за германските нашественици. Най-малко алоброгите щяха да са склонни да оставят част от своите земи на някакъв дивашки народ, който при това ги
