желанието им да се прехвърлят в Испания не е приемливо за Рим — освен в случай, че се заселят в Лузитания и Кантабрия, цяла останала Испания е и трябва да си остане римска. През цялото време Кота не престана да настоява германите да се насочат на север, откъдето са дошли. Най-добре би било да се върнат по домовете си, където и да се намират те, но така или иначе трябвало да прекосят обратно Рейн и да се приберат в родината сред своите събратя.
Едва на свечеряване петдесетте германски танове яхнаха конете си и напуснаха римския лагер. Последни си тръгнаха Бойорикс и Тевтобод. По-младият от двамата дълго време гледаше римляните, сякаш искаше да запомни лицата им. В очите му не се четеше нито възхищение, нито дори уважение. Аврелий Скавър беше прав, това беше самият Ахил, макар и в първия момент Кота да не можеше да определи на какво се дължеше приликата между двамата. Но после си даде ясно сметка, че в красивите черти на младия германец се чете свирепата, безмилостна и отмъстителна природа на Ахил. Този насреща също беше горделивец, който можеше безгрижно да си клати краката, докато събратята му гинат под острието на ножа само за да излекува раната, която някой неразумник е нанесъл на честолюбието му. Сърцето на Кота биеше отчаяно; не беше ли същото вярно и за Квинт Сервилий Цепион?
Два часа, след като се мръкна, на небето изгря пълна луна; освободени от неудобните си тоги, Кота и петимата му мълчаливи спътници седяха на масата на Аврелий и вечеряха. Щом свършиха, станаха и се приготвиха да яхнат конете.
— Почакайте до сутринта — опита се да ги спре Аврелий. — Това не е Италия. Няма ги сигурните римски пътища и не знаете какво може да ви се случи. Няколко часа по-рано или по-късно, има ли значение?
— Не, призори трябва да съм в лагера на Квинт Сервилий — отсече Кота. — Ще се опитам за последен път да го убедя да се присъедини към армията на Гней Малий, както и да му предам всичко по-важно от срещата ни с германите. Но каквото и да реши той, още утре трябва да съм се върнал при Гней Малий. Няма да мигна, преди да го видя.
Двамата си стиснаха ръцете. Кота, петимата други сенатори и съпровождащите ги ликтори излязоха от лагера и изчезнаха в мрака. Аврелий излезе да ги изпрати и щом пътниците се обърнаха, силуетът му се открои на фона на огньовете. Той им махаше за сбогом.
„Никога повече няма да го видя — рече си Кота. — Голям човек. Истински достоен римлянин.“
Цепион дори нямаше желание да изслуша Кота, камо ли да последва гласа на разума.
— Оставам тук и това е — заключи той и не каза дума повече.
Така че Кота продължи своя път, без да се забави дори за глътка вода в наполовина построения лагер, решен на всяка цена да се върне при Гней Малий до обяд.
Призори, докато той се мъчеше да склони Цепион да не прави глупости, германите се раздвижиха. Беше вторият ден на октомври и времето все още не се беше развалило; във въздуха не се усещаше ни най-лек полъх на очакваните в идните седмици студени ветрове. Когато първите редици на германската войска достигнаха стените на Аврелиевия лагер, те просто се хвърлиха срещу дървените му палисади, сякаш искаха да ги съборят с напора си — приличаха на огромни морски вълни. Аврелий дори нямаше време да осъзнае какво точно става; каза си, че колкото и изненадваща да е била атаката, хората му все ще съумеят да скачат на конете и докато предната стена на лагера все още се държи, да излязат през задната врата и да ударят врага по фланговете. Но нищо подобно не се случи. Германите бяха толкова многобройни и толкова бързоподвижни на своите коне, че само за няколко минути бяха обкръжили римския лагер от всички страни и без кой знае какви усилия се заловиха да прехвърлят дървените палисади; скоро в лагера нахлуха хиляди от тях. Нямащи навик да се сражават пешком, конниците на Аврелий се мъчеха да направят невъзможното, за да спрат прииждащата лавина, но битката скоро се превърна в клане. Само за половин час римляни и съюзници бяха избити до крак, а Марк Аврелий Скавър беше заловен в плен, преди да е успял да се самоубие с меча си.
Отведен пред Бойорикс, Тевтобод и останалите от петдесетте танове, които бяха дошли да преговарят предния ден, той се държа като истински римлянин. Поведението му беше на горд човек, който гледа на своя неприятел само отвисоко; каквито и унижения да му нанасяха, на каквито и мъчения да го подлагаха, той не склони глава и не помоли за милост. Най-накрая германите го пъхнаха в дървена клетка, голяма колкото да го побере, и пред очите му насъбраха купища сухи дърва в краката му. Щом кладата беше готова, те я запалиха и се насъбраха, за да наблюдават зрелището. Аврелий гледаше спокоен какво му се готви: нито краката, нито ръцете му трепереха, по лицето му нито за миг не се изписа страх; дори му беше под достойнството да се хване за дървените решетки, за да си вдъхне повече кураж. Но понеже мъчителите му не искаха той да се задуши от дима или да изгори твърде бързо, ако огънят се разпали, те скоро потушиха пламъците и като промушиха един кол в клетката, започнаха да я въртят и изпекоха Аврелий жив. Дори и това изпитание се оказа лесно за мъж като него. Макар и сам сред врагове, той успя да положи нечовешки усилия и нито веднъж не се сгърчи от болка, нито веднъж не помръдна, нито веднъж не извика. Умря като истински римски благородник, който с поведението си трябва да даде на германите да разберат веднъж завинаги с какви хора си имат работа; само Рим можеше да отгледа чеда като него.
В продължение на още два дни германите се въртяха около завзетия лагер на римската конница, сетне продължиха похода си на юг. Както преди, така и сега малко ги беше грижа да следват някакъв определен тактически план. Когато се изравниха с Цепионовия лагер, те не благоволиха да се спрат, ами продължиха нататък, заобикаляйки го отдалеч. Ужасени, войниците на Цепион се опитваха да преброят враговете си, но скоро трябваше да се откажат от това си намерение — германите бяха просто безчет. Някои решиха да захвърлят оръжията си и да се прехвърлят през реката на сигурния й десен бряг. Но това беше един краен изход, който Цепион имаше намерение да запази единствено за себе си; той изгори всичките си лодки, освен една, сложи засилена охрана покрай брега на реката и наказа със смърт всички онези, които се бяха опитали да дезертират. Изгубили се сред безкрайното море на германската войска, петдесет и петте хиляди римляни — въоръжени или невъоръжени — в лагера на Цепион можеха само да изгледат как човешкият поток ги отминава, с надеждата да не се обърне към тях.
На шестия ден от октомври германите стигнаха лагера на Малий Максим, който предпочете да изведе войските си от там, преди да е станало твърде късно. Десетте легиона се строиха в боен ред и излязоха да заемат полето, северно от лагера, преди германите, които вече се виждаха в далечината, да го обградят от всички страни. Цялата армия на Малий Максим се нареди по ивицата между реката и първите възвишения, които на сто — сто и петдесет километра по на изток щяха да прераснат в могъщите склонове на Алпите. Легионите се наредиха един до друг по протежение на около шест километра. Това беше четвъртата много голяма грешка на Малий Максим: по този начин той не само обричаше армията си на обкръжение, защото не разполагаше с никаква конница, която да защищава десния му фланг, но и правеше уязвим дори центъра, защото армията на германите лесно щеше да пробие през изтънелите редици на легионите.
Консулът нямаше никаква вест за положението на север, за това, каква е била съдбата на Аврелий Скавър или Цепион, пък и вече не разполагаше с германските си преводачи, които можеха да се използват в случая за шпиони — малцината, знаещи този език, бяха изпратени при Аврелий. Единственото, което му оставаше, бе да изчака германите да приближат.
Както можеше да се очаква, главнокомандващият зае най-високата кула на укрепения лагер, откъдето да наблюдава бойните действия. Под самата кула стояха на конете си всички членове на личния му щаб, които трябваше да предават заповедите му от част на част; в състава на личния щаб на консула влизаха двамата му синове, както и синът на Прасчо Метел Нумидик Прасчо Младши. Навярно защото Малий Максим смяташе марсийския легион на Квинт Попедий Силон за най-добре обучен и дисциплиниран — а може би защото римляните продължаваха да гледат на италийските си съюзници като на по-евтина стока, която няма защо да се пази, — беше го сложил най-вдясно, незащитен от каквато и да е конница. До него беше един от шестте римски легиона, сформирани по-рано през годината, командван от Марк Ливий Друз, който имаше за своя дясна ръка Квинт Серторий. След тях идваха самнитите, последвани от още един римски легион от по- рано сформираните. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова очевидна ставаше липсата на опит на войниците, така че най-недисциплинирани римски части трябваше да разчитат най-вече на закрилата на реката и на по-големия брой военни трибуни, които да поддържат бойния им дух. До самия бряг беше строен легионът на Цепион Младши, който се състоеше изцяло от младоци; вдясно от тях бяха младоците на Секст Цезар.
Този път обаче германите явно бяха решили да съгласуват действията си, защото на същия този шести
