ден от октомври, два часа след изгрев-слънце, те удариха едновременно срещу лагера на Цепион и срещу предните редици на Малий Максимовата армия.
Петдесет и пет хилядната войска на Цепион беше избита за кратко време — германите атакуваха трите стени на лагера (вместо четвърта тилът му пазеше реката) и нахлуха като вълна, така че скоро човек нямаше накъде да се обърне; в суматохата и блъсканицата ранените бяха прегазвани заедно с убитите. Самият Цепион обаче не чака дълго време. Още щом си даде сметка, че няма надежда ограничените му сили да спрат напора на германите, той забърза към реката, качи се на единствената здрава лодка и заедно с гребците си се насочи възможно най-бързо към западния бряг на Родан, където щеше да се чувства в безопасност. Шепа от изоставените от своя началник легионери се опитаха да последват примера му, но германите ги притискаха от всички страни, размахваха мечове и брадви над главите им, така че римляните дори нямаха време да свалят десеткилограмовите си брони и ризници всички онези, които все пак се хвърлиха във водата с надеждата да се доберат с плуване до отсрещния бряг, се издавиха. Може да се каже, че Цепион и скромният екипаж на лодката му бяха единствените оцелели.
Малий Максим се представи, ако не друго, то поне по-достойно. Сражавайки се смело с исполините насреща си, марсите се оставиха да бъдат избити до последния човек, а примера им последваха и римляните от легиона на Друз. Силон беше ранен в гърдите, а Друз падна в безсъзнание, щом нечия дръжка на меч го удари по главата, скоро след като легионът му влезе в сражение. Квинт Серторий се опитваше, яхнал кон, да събере и престрои войниците, но каквото и да правеха, на римляните не им беше по силите да спрат германската атака. В мига, в който първата редица на варварите паднеше под ударите на легионерите, на нейно място идваше втора — и така до безкрай. Серторий също беше повален на земята, ранен в бедрото, там, където нервите на крака му са най-уязвими; това, че вражето копие прониза плътта му точно между нервните възли и се спря на сантиметър от бедрената артерия, беше просто късмет.
Легионите, които се бяха строили най-близко до реката, скоро решиха, че единственото спасение е да я преплуват, затова започнаха да свалят тежките си доспехи и да се хвърлят във водите на Родан. Самият Цепион Младши беше сред първите да се възползват от предоставилия им се шанс. Секст Цезар обаче в желанието си да спре легиона си в отстъплението му беше съсечен в левия хълбок от собствените си войници и се изгуби сред тълпите на бягащите.
Въпреки протестите на Кота шестимата сенатори бяха прехвърлени на западния бряг още преди да започне битката; Малий Максим беше настоял те в качеството си на цивилни наблюдатели да стоят далеч от бойните действия и само да гледат какво предстои да се случи.
— Ако ни разбият, вие трябва да останете живи, за да отнесете новината на римския Сенат и народ.
Римляните винаги гледаха да помилват живота на победените на бойното поле — всички оцелели пленници щяха да се котират добре на пазара за роби, където винаги се търсеха здравеняци — я да работят на полето, я да копаят в мините, я да носят товари на кейовете или по строителните площадки. Но нито келтите, нито германите имаха навика да постъпват по същия начин, защото винаги предпочитаха да заробват само онези, които говореха езика им, при това и от тях отбираха само малка част, колкото им трябват за скромните и непроизводителни стопанства.
Така че след час неравен бой, в който римляните бяха безславно изклани, а германите се превърнаха в пълни господари на бойното поле, победителите се заеха да обикалят бойното поле и да търсят оцелели, които трябва да бъдат доубити. За щастие и тук те се проявяваха твърде недисциплинирани и невнимателни, така че поне неколцина от двадесет и четиримата военни трибуни успяха да се спасят след катастрофалното поражение. Друз беше изпаднал в пълно безсъзнание и всички германи, които се навеждаха над него да видят дава ли признаци на живот, единодушно го признаха за мъртъв. Квинт Попедий Силон пък беше затиснат под телата на неколцина свои войници-марси и шетащите насам-натам убийци не можеха да го различат между кървищата. Квинт Серторий, който заради тежката рана в крака си не можеше да помръдне от мястото си, предпочете да се престори на умрял, а Секст Цезар хриптеше толкова болезнено и лицето му беше толкова посиняло, че никой от германите не благоволи да го довърши — падаше му се на проклетия римлянин: нека се дави в собствената си кръв.
Двамата синове на Малий Максим бяха загинали в боя, докато препускаха насам-натам, за да съобщават безполезните заповеди на баща си, но синът на Метел Нумидик Прасчо Младши се оказа надарен с по- трезво мислене. Щом видя, че битката предстои да бъде загубена, той подбра изпадналия в паника консул и още неколцина от помощниците му, заведе ги до реката под прикритието на лагерната палисада и ги качи на някаква лодка. Не може да се каже, че действията му са били подбудени изключително от инстинкта му за самосъхранение, защото не му липсваше смелост; просто бе предпочел да използва тази си смелост и решителност, за да спаси живота на началника си.
Към петия час от деня битката вече беше свършила. Но ето, че германите отново се обърнаха на север и възможно най-бързо изминаха обратно петдесетте километра, които ги отделяха от хилядите им волски коли обоз, оставени около лагера на убития Аврелий. В лагера на Малий Максим, а и в този на Цепион варварите се бяха натъкнали на безценни находки: огромни количества зърно и към тях прибавени всевъзможни други храни, без да се броят големият брой товарни коли и добитък, с чиято помощ победителите можеха спокойно да отнесат плячката. Иначе останалото: злато, пари, дрехи, дори оръжията и доспехите, не ги привличаха ни най-малко. Единствено несметните купища провизии на Малий Максимовите и Цепионовите легиони ги вълнуваха, и то много. Така че в превзетите лагери не беше забравено нито едно парче пушено месо, нито едно гърне мед, нито една от стотиците амфори с вино.
На един от германските преводачи, пленен от сънародниците си след падането на лагера на Аврелий и след това върнат сред своите съплеменници-кимври, му трябваха само няколко часа, за да си даде сметка, че вече е живял твърде дълго сред римляните и отдавна е забравил варварския начин на живот. Затова издебна удобен момент, когато никой не го гледаше, открадна си кон и в галоп се насочи към Араузио на юг. Нарочно предпочете да се движи най-далеч от брега на реката, за да не гледа жалките останки от римската армия, тъй като знаеше, че скоро труповете ще започнат да се разлагат.
На деветия ден от октомври, три дни след сражението, германецът излезе на главната улица в преуспяващия град и се загледа няма ли да види някого, на когото да съобщи новината. Уви, нямаше жива душа. Изглежда, цялото население бе напуснало панически града, преди да са дошли германите. Но ето, че в другия край на главната улица, където беше вилата на най-важната личност в Араузио — разбира се, римски гражданин, — се забелязаха признаци на оживление.
Най-важната личност в Араузио беше местният галски първенец Марк Антоний Меминий, приел това римско име в чест на един от фамилията на Марк Антониите, който седемнайсет години по-рано му бе издействал жадуваното римско гражданство като награда за услугите, които галът бе направил на армията на Гней Домиций Ахенобарб. Въодушевен от оказаната му чест и лично подпомогнат от патрона си Марк Антоний, местният големец си беше извоювал търговски концесии из цяла Трансалпийска Галия и водеше голяма част от търговията на провинцията с Римска Италия. Не ще и дума, че благодарение на това Марк Антоний Меминий беше познал голямо благополучие. В момента беше и най-висшият римски магистрат в града и в продължение на няколко дни се бе опитвал да убеди съгражданите си да останат по домовете си поне докато се разбере какъв е изходът от битката на север от Араузио. Макар и тези му опити да се бяха оказали неуспешни, той самият бе предпочел да остане у дома си, без да забравя, разбира се, предвидливо да повери децата си на грижата на педагога им, да зарови златото си и да прикрие входа към избата си с тежка каменна плоча. Жена му беше заявила, че иска да бъде с мъжа си, вместо да бяга с децата си, така че двамата, заедно с шепа предани роби, бяха единствените жители на Араузио, останали да треперят у дома си, вслушвайки се в злокобната какофония, която се носеше откъм близкия римски лагер. Какофония, която продължи твърде кратко, за да не ги изпълни с ужас.
След като цял ден в града не се появи никой, римлянин или германец, Меминий прати един от робите си да разбере какво точно се е случило и все още се опитваше да се съвземе от преживяния шок след завръщането му, когато в града пристигнаха няколко висши римски офицери, спасили кожата си с паническо бягство. Ставаше дума за Гней Малий Максим и още шепа негови приближени, които се държаха повече като животни, водени на заколение, отколкото като достойни държавни мъже; това впечатление у Меминий само се допълни от поведението на сина на Метел Нумидик, който през цялото време се навърташе около тях като някое овчарско куче, натоварено да пази стадото. Меминий и жена му излязоха лично да
