посрещнат спасилите се от клането и да ги заведат във вилата си, където им поднесоха храна и вино и се опитаха да разберат от несвързаните им приказки какво точно се е случило. Но опитите им да изкопчат нещо от гостите се оказаха напразни; единственият от офицерите, който не си беше изгубил съвсем ума, сиреч Прасчо Младши, за няколко часа беше развил жесток говорен дефект и с мъка свързваше две думи в изречение, а самият Меминий и жена му слабо говореха латински и не разбираха думичка гръцки.
В следващите два дни до Араузио се дотътриха още римляни, малко на брой, при това все офицери. Един центурион успя да съобщи, че на западния бряг на реката са се скрили няколко хиляди оцелели войници, които сега блуждаели като духове из горите. Последен пристигна Цепион, придружен от сина си Цепион Младши, на когото се беше натъкнал при лутанията си по западния бряг на Родан. Когато обаче Цепион разбра, че в къщата на Меминий се е приютил консулът Малий Максим, той отказа да остане и час в града и като взе сина си със себе си, потегли направо към Рим. Меминий му даде две двуколки, теглени от по четири мулета, храна и кочияши, и го изпрати по живо по здраво.
В продължение на два дни Малий Максим беше изпаднал в пълно умопомрачение заради гибелта на двамата си сина, та чак на третия се сети да попита къде са шестимата сенатори; дотогава Меминий не беше и чувал за тях, но когато Малий Максим настоя да се организира издирването им, Меминий открито отказа, страхувайки се хората му да не се сблъскат с германи, ако се покажат на бойното поле. Единственото, което го занимаваше в момента, бе как най-бързо да приготви себе си, жена си и неколцината си неканени гости за скорошно отпътуване по следите на съгражданите му.
Ето какво беше положението, когато в Араузио пристигна германският преводач. Първата му работа, разбира се, бе да се отбие у Марк Меминий, комуто беше нужен само един поглед да разбере, че непознатият носи важни новини. За нещастие обаче и двамата говореха твърде развален латински, та не можеха да се разберат, а на Меминий дори не му мина през ума да представи новодошлия на консула Малий Максим. Вместо това го настани в къщата си и го помоли да изчака да се появи човек, който хем да му разбира езика, хем да не си е изгубил напълно ума като всички онези, които беше приемал в последните два дни.
Още щом се разбра, че след победата си германите се обръщат на север, шестимата сенатори начело с Кота се прехвърлиха отново на източния бряг на Родан и се заеха да претърсват бойното поле за оцелели. Заедно с ликторите и робите си те наброяваха всичко на всичко двадесет и девет души и живееха под постоянната заплаха отнякъде да се появят отново германите и да ги избият. А колкото и да се надяваха, отникъде не им дойдоха на помощ.
Друз си възвърна съзнанието чак по здрач, цяла нощ не можа да помръдне от мястото си и едва на другата сутрин намери достатъчно сили да изпълзи изпод труповете и да потърси вода; реката беше на почти пет километра от мястото, където бе лежал в безсъзнание, лагерът — също, така че му дойде единствената мисъл да тръгне в обратната посока, сиреч на изток, с надеждата някъде из близките възвишения да се натъкне на поточе. Едва направил няколко крачки, видя пред себе си Квинт Серторий, който му махаше с ръка.
— Не мога да се мръдна — обясни му Серторий, облизвайки с език пресъхналите си устни. — Изобщо не си чувствам крака. Чакам някой да ми помогне. Или да ме доубие.
— Умирам от жажда — отговори му Друз. — Да намеря вода, пък ще се върна при теб.
Навсякъде се виждаха трупове; цялото поле до хоризонта беше осеяно с мъртъвци, но скоро Друз ги остави зад гърба си, защото вървеше в посока, отдалечаваща го от реката. Като истински смелчага той се беше сражавал на предните линии, а след изпадането му в безсъзнание никой от другарите му не бе успял да се придвижи пък макар и с педя напред — всички бяха падали един след друг, оттегляйки се назад. Подобно на началника си и Квинт Серторий се беше сражавал в най-първата редица; ако се беше строполил някъде сред купищата римски трупове, Друз никога нямаше да го различи сред мъртвите.
Атическият му шлем отдавна беше паднал в праха и сега той вървеше гологлав; отнякъде подухна вятър и кичур от косата му увисна над огромната цицина над дясното му око. Мястото беше толкова силно подуто, кожата се беше опънала до такава степен и под нея се беше образувал такъв голям кръвоизлив, че само един лек допир с няколко косъма и Марк Ливий се запревива в истинска агония.
Но волята за живот у всекиго е по-силна и от най-жестоката болка. Друз се изправи отново на крака и без да възпира сълзите си, продължи да върви на изток. В един миг дори се сети, че не е взел съд, в който да налее вода, а освен Серторий сигурно имаше още много ранени, които се надяваха да наквасят устните си. Пъшкайки отчаяно заради адската болка, в главата си при навеждането, Друз прибра шлемовете на двама убити марси и като ги хвана за подбрадниците им, продължи нататък.
Изведнъж насред труповете на изкланите марси се показа някакво магаре, носещо мех с вода върху гърба си. Животното жално се оглеждаше, дългите му мигли тъжно потрепваха, но юздите му се бяха омотали около ръката на някакъв мъртвец, затиснат от телата на други нещастници, и то не можеше да помръдне. Беше се опитвало напразно да се освободи, но така само беше стегнало още повече въжето около врата си сега едва дишаше, а между ремъците се подаваше посинялата му и издута почти до пръсване кожа. Друз извади бойната си кама, която стоеше на колана му, сряза въжето точно над вдървената ръка на убития, сетне върза магарето за колана си, да не избяга, и грабна с две ръце меха с вода. Животното беше толкова щастливо, че сред купищата мъртъвци го беше открил жив човек, че дори не понечи да се освободи, ами търпеливо изчака Друз да утоли изгарящата го жажда и след това послушно го последва между труповете.
Някъде по пътя си към Квинт Серторий Друз и добичето се натъкнаха на куп безжизнени тела, изпопадали едно върху друго, между които отчаяно мърдаха нечии крака. Надавайки ревове от болка, на които магарето пригласяше с мощния си глас, Друз се зае да издърпва един по един убитите, и скоро видя главата на марсийския офицер. В дясната си част бронзовата му броня беше разсечена по цялата си дължина, виждаше се зейналата рана на гърдите му, от която слузеше лимфа вместо кръв.
Внимавайки да не му причини болка, Друз се зае да го измъква и след известно време успя благополучно да го положи върху тревата встрани от купчината трупове. След това напипа ремъците под лявата му мишница, свързващи предната и задната част на бронята, и започна да ги развързва. Раненият държеше очите си затворени, но се усещаше как пулсът му бие ускорено. Обаче щом Друз вдигна бронята от гърдите и корема му, непознатият не се сдържа и болезнено изстена, сетне кресна на чист латински:
— Внимавай бе!
Друз се спря за миг, но скоро се захвана да разкопчава и кожената дреха под бронята.
— Спокойно, глупак такъв! — сгълчи той ранения. — Опитвам се да ти помогна. Искаш ли вода?
— Вода… — отвърна му марсиецът.
Друз наля от скъпоценната течност в попадналия му под ръка шлем и го подаде на ранения. Чак тогава онзи отвори жълто-зеленикавите си очи, които според римлянина приличаха повече на змийски, отколкото на човешки. За марсите се знаеше, че почитат змиите, че танцуват с тях, учат се да ги хипнотизират и дори ги целували в устата. Като гледаше очите на ранения пред себе си, Друз си каза, че нищо чудно всички тези легенди да се окажат истина.
— Квинт Попедий Силон — промълви марсиецът. — Някакъв гаден
— Страхувам се, че да — рече му тихичко Друз. — Както и моите… Както и всички, ако не ме лъжат очите. Казвам се Марк Ливий Друз. А сега стискай със зъби, защото ще ти сваля кожената дреха.
Благодарение на вълнената туника, която мечът на германеца буквално бе напъхал в раната, кръвотечението беше спряло от само себе си; Друз усещаше как между пръстите му пукат счупени ребра, но бронята, твърдата кожа под нея и гръдният кош на пострадалия бяха спрели навреме острието и то не бе засегнало никой по-важен орган.
— Ще живееш — опита се да успокои марсиеца Друз. — Ако те подхвана, дали ще можеш да се изправиш? Малко по-нататък ме чака един другар от легиона. Ще трябва да те оставя тук сам и ти да дойдеш при нас, когато можеш, или още сега да те вдигна и да те взема със себе си.
Поради вятъра още един кичур коса падна върху болезнената цицина и Друз не се стърпя и пак извика.
Квинт Попедий Силон се замисли как ще е най-добре да постъпи.
