Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

— В състоянието, в което съм, не можеш да направиш нищо повече за мен. Виж дали ще намериш някъде камата ми. Ще отрежа парче от туниката си и ще се помъча да превържа раната си. В този вонящ Тартар не мога да й позволя отново да закърви.

Друз му подаде камата и понечи да се отдалечи.

— Къде ще те намеря? — подвикна подире му Силон.

— Все нататък, където е моят легион — отговори му Друз.

Серторий все още беше в съзнание. Отпи от водата и с известни усилия успя да седне. От тримата със Силон той беше пострадал най-много и беше явно, че без помощта на марсиеца Друз няма да може сам да го повдигне. Докато чакаха, Друз се облегна върху труповете край Серторий и си почина. Силон се появи чак след час. Слънцето вече се беше вдигнало високо в небето и напичаше полето.

— Двамата с теб ще трябва да отнесем Квинт Серторий по-далеч от мъртвите, за да предпазим, доколкото можем крака му от инфекция — обясни Силон. — Предлагам да му потърсим някое сенчесто местенце и да видим дали няма да открием още живи воини.

Цялата тази работа им отне много време, защото никой от тримата не можеше да се движи, без постоянно да се спира заради болката. Най-накрая Серторий беше оставен встрани от полесражението, където можеше да се чувства сравнително удобно, а Друз и Силон се захванаха да претърсват полето за други оцелели. Само след няколко минути на Друз му призля от гледката на толкова мъртъвци, пък и вонята ставаше все по-нетърпима. Той се сви на кълбо, смъкна се на колене в праха и крещейки от болка заради подутата си глава, изповръща цялото съдържание на стомаха си. Силон, който се беше посъвзел донякъде, клекна до другаря си, за да направи същото, а магарето търпеливо ги изчака.

Силон се наведе над Друз и внимателно прегледа главата му.

— Ако мислиш, че ще понесеш болката, Марк Ливий — изсумтя той, — мисля, че мога да ти помогна. Ще разрежа с ножа си кожата при подутото място и ще изпусна малко от насъбралата се кръв. Съгласен ли си да опитам?

— Ако ще и срещу лернейската хидра бих излязъл, само и само да ми се махне това чудо от главата! — задъхваше се от болка Друз.

Преди да натисне с острието на ножа си цицината, Силон първо промърмори под носа си някакво заклинание на език, за който Друз можеше да каже само, че е много древен. Във всеки случай, доколкото познаваше езиците в Италия, това не беше оскански. Изведнъж му мина през ума, че марсиецът повтаря някаква молитва към змиите, и колкото странно да изглежда, Друз се почувства обнадежден, сякаш нечия могъща сила щеше да му помогне.

Още при първия допир с ножа римлянинът се строполи на земята в безсъзнание. В това време Силон изстиска с ръце колкото можа кръв и лимфа от подутото място и като отряза парче плат от туниката на Друз, избърса лицето му. След това си отряза още едно парче за самия себе си и превърза отново раната си. След миг Друз се раздвижи и отвори очи.

— По-добре ли е така? — попита го Силон.

— Много по-добре — отвърна той.

— Ако те превържа, ще те заболи повече, затова вземи този парцал и го използвай да се бършеш, ако кръвта започне да те заслепява. Рано или късно ще престане да тече. — Силон погледна нагоре към безжалостното слънце. — Трябва да се преместим на сянка, иначе жегата ще ни убие. А това означава, че и младият Серторий ще си отиде от този свят, без никой да му помогне — рече той и скочи на крака.

Колкото повече се приближаваха до реката, толкова по-често забелязваха около себе си признаци на живот; измежду мъртъвците се носеха викове за помощ, стенания, усещаше се как оцелелите се мъчат да се освободят от затискащите ги трупове.

— Това е обида в лицето на боговете — мрачно отбеляза Силон. — Никога досега една битка не се е водила толкова бездарно. Та ние бяхме направо екзекутирани! Проклет да е Гней Малий Максим! Нека Голямата змия на светлината да задуши завинаги Гней Малий Максим в неговите сънища!

— Съгласен съм, това беше същинска катастрофа. Бяхме лошо командвани, като войските на Касий при Бурдигала. Но вината трябва да се разпредели по равно, Квинт Попедий. Ако Гней Малий е виновен, какво да кажем тогава за Квинт Сервилий Цепион?

Колко му струваше само да изрече тези думи! Та това беше тъстът му.

— Цепион ли? Че какво общо има той с разгрома ни? — учуди се Силон.

Болките в главата на Друз утихваха и той вече можеше да я движи значително по-лесно.

— Ама ти не знаеш ли? — на свой ред се изненада той.

— Какво може да знае един италиец за решенията на римското командване? — изплю се презрително Силон на земята. — Ние, италийците, идваме тук само да се бием. Никой не ни казва как да се бием, Марк Ливий.

— Е, да знаеш, че откакто пристигна тук от Нарбон, Квинт Сервилий през цялото време отказваше да сътрудничи с Гней Малий. — Друз чак потръпна при тези си думи. — Казваше, че не можел да получава заповеди от някакъв си нов човек.

Силон го изгледа с широко отворените си жълтеникави очи.

— Искаш да кажеш, че Гней Малий е искал Квинт Сервилий да се присъедини към нас в този лагер?

— Разбира се! За същото настояваха и шестимата сенатори, дошли специално от Рим. Но Квинт Сервилий упорито отказваше да предаде командването на нов човек.

— Искаш да кажеш, че Квинт Сервилий е бил онзи, който раздели двете ни армии? — Мъжът като че ли не вярваше на ушите си.

— Точно така, Квинт Сервилий — трябваше да намери отдушник на болката си Друз. — Той е мой тъст и аз съм женен за единствената му дъщеря. Кажи ми сега къде да се дяна? Синът му е най-добрият ми приятел, при това е женен за родната ми сестра. И той също се е сражавал днес под командването на Гней Малий… Навярно е загинал. — По лицето на Друз се застичаха сълзи, които изглеждаха червени заради кръвта. — Това е то, Квинт Попедий, пуста гордост! Глупава, безполезна гордост!

Силон се спря насред полето.

— Излиза, че шест хиляди марси-войници и две хиляди марси в обоза са загинали вчера на това поле само защото някакъв тъп римски патриций не е можел да се спогоди с някакъв тъп римски плебей? — съскаше Силон, а цялото му тяло трепереше от безсилен гняв. — Нека Голямата змия на светлината ги преследва и двамата!

— Някои от войниците ти може да са живи — опита се Друз да успокои другаря си, не толкова да оправдае началниците, колкото да му вдъхне известна надежда. На Силон започваше да му харесва. А и той самият все повече се изгубваше в болката, която го разяждаше отвсякъде — болка, нямаща нищо общо с раната на главата му, но затова пък много по-трудно излечима. Той, Марк Ливий Друз, който допреди броени дни не си беше давал изобщо сметка за нещата от живота, сега плачеше от срам при мисълта, че Рим се управлява от хора, способни да причинят толкова много болка единствено в името на класовата си принадлежност.

— Не, всички са мъртви — поклати глава Силон. — Защо, мислиш, се забавих толкова, докато ме чакахте с Квинт Серторий? Обикалях войниците си. Мъртви. Всички са мъртви!

— Моите също — не можеше да спре сълзите си Друз. — Ние с вас понесохме цялата тежест на атаката им върху себе си. А нямаше нито един конник, който да ни защити.

Скоро след това двамата ранени забелязаха в далечината групичката на сенаторите и извикаха за помощ.

Марк Аврелий Кота лично откара оцелелите трибуни в Араузио, вървейки пеша подир волската кола, което при скоростта, с която се движеше каруцата, се оказваше много по-практично и приятно. Петимата му колеги бяха останали на бойното поле да се погрижат за ранените. С цената на големи усилия Марк Антоний Меминий беше убедил някои от местните гали, които живееха в отдалечените си стопанства около Араузио, да отидат на бойното поле и да видят не могат ли да помогнат с нещо.

— Но вече е третият ден от битката — говореше Кота на Меминий, щом като пристигна във вилата на местния управител, — и все някак трябва да се погрижим за умрелите.

— Всички жители на града се изселиха, а фермерите наоколо са убедени, че рано или късно германите ще се върнат — нямаш представа колко дълго трябваше да ги увещавам да пратят някого да ви помогне —