имали случай да се запознаем с тези тук, всички носят дълги гащи като галите.
Наистина, всички бяха обути в гащи, но никой не носеше риза или каквато и да е друга горна дреха. Вместо това мнозина си бяха окачили златни плочки на гърдите, а всички до един носеха провисени през рамо празните ножници на дългите си мечове. Явно обичаха златото, защото се бяха накичили с всевъзможни златни украшения: освен нагръдните им плочки, още орнаментите по шлемовете, ножниците и коланите им бяха от благородния метал, както и токите и всевъзможните им гривни и огърлия. Правеше обаче впечатление, че никой не носи типичния за келтите торк. Кота беше запленен от шлемовете им: във формата на обърнато гърне, но затова пък увенчани с великолепни рогове или птичи крила над ушите, или дори с кухи тръбички, в които са забучени птичи пера; други пък носеха метални украшения във формата на змийски или драконови глави или смразяващи кръвта птици и зверове, разтворили хищни усти.
Всички германи бяха гладко избръснати и имаха дълги коси — разпуснати или вързани на плитка, това сякаш беше униформата им; гърдите им бяха слабо окосмени, кожата им не беше розова като на келтите, а по-скоро бледозлатиста. Никой нямаше лунички, никой не беше червенокос. Очите на всички бяха светлосини, никъде не се виждаха хора със зелени или сивкави. Дори най-възрастните сред пратениците бяха с фигури на атлети — стегнати кореми, опънати мускули, никакви следи от мързелив и разпуснат живот; римляните нямаше откъде да знаят, че германите имат обичай да убиват всеки, започнал да старее.
Разговорите се водеха чрез Аврелиевите преводачи, повечето от които бяха от племената на хедуите или амбарите, но имаше и двама-трима германи, пленени от Карбон при Норикум, преди легионите му да са били изклани. Германските танове — както се наричаха вождовете им — искаха да им се отвори път през Трансалпийска Галия, защото смятали да се насочат към Испания. Първата фаза от преговорите се водеше от римска страна от самия Аврелий, облечен в пълна парадна униформа — сребърна броня, изваяна във формата на гърдите му, сребърен атически шлем, украсен с червено перо и двукатова поличка от ленти корава кожа, наречени
Кота само гледаше, загубил дар слово, обладан от страх, какъвто никога, дори и в пристъпите на най- дълбоко отчаяние, не си бе представял, че може да изпитва. Защото съзнаваше, може би по-добре от всички, че гледа ориста на Рим. В продължение на месеци тези непознати германски танове бяха смущавали съня му толкова настойчиво, че всяка сутрин се надигаше от леглото си със зачервени очи и мътно съзнание. Дори когато биваше в плен на други кошмари, германите се появяваха, яхнали огромните си коне, и го караха да подскача в съня си. Съгледвачите докладваха, че броят им е не по-малко от седемстотин и петдесет хиляди души, значи Рим имаше срещу себе си почти триста хиляди воини исполини. Както всеки друг бивш римски управник, така и Кота беше видял доста варвари през живота си — скордиски и япуди, саласи и карпетани; но досега не бе имал случай да се срещне с нещо подобно на германите. Всеки знаеше за галите, че са гиганти. Но в сравнение с германите те бяха дребни.
Най-големият му ужас обаче беше заради това, че Рим сам се обричаше на гибел, след като сред управляващите не се намираха достатъчно разумни хора, които поне да се опитат да заличат противоречията между съсловията. Как можеше Рим да се надява на победа, щом двама римски пълководци се инатяха и не желаеха да работят заедно за общата кауза. Щом тези, от които зависеше бъдещето на народа им, прекарваха времето си да се наричат един друг сноби и парвенюта и псуваха войниците си? Ако само Цепион и Малий Максим благоволяха да се сработят, Рим можеше да събере близо сто хиляди души войници. И ако им се вдъхнеше нужният кураж и решителност, ако се обучеха и се командваха от кадърни хора, може би имаха своите шансове.
Но сега Кота усещаше как стомахът му се преобръща и в главата му се набива една-единствена мисъл: „Пред себе си виждам тъжната съдба на Рим! Ние не можем да оцелеем под напора на тази русокоса лавина. Не бихме могли дори и да я нямаше — щяхме да се самоизядем.“
Най-накрая Аврелий прекъсна разговорите и двете страни се отделиха да се съвещават помежду си.
— Е, поне научихме някои неща за тях — обясни Аврелий Скавър на Кота и останалите петима сенатори. — Те самите не се наричат германи. Дори не се смятат за един народ, ами се делят на три отделни народа: едните се казват кимври, другите — тевтони, а третите представляват смес от различни по произход племена, които се присъединили преди години към скитащите кимври и тевтони — наричат се маркомани, херуски и тигурини; според германските ми преводачи по произход те били по-скоро келти, отколкото германи.
— Скитащи ли? — зачуди се Кота. — От колко време скитат?
— Като че ли те самите не знаят точно. Със сигурност от много години. Може би цяло едно поколение. Младокът, който толкова напомня на Ахил, е бил малко дете, когато кимврите, неговото племе, са се изселили от родните си места.
— Имат ли си цар? — попита Кота.
— Не, управлява ги съвет на племенните вождове, повечето от които са сега сред нас. Не можем да не забележим все пак, че на въпросния Ахил думата му се слуша все повече и повече в съвета и поддръжниците му са започнали да го наричат цар. Казва се Бойорикс и без никакво съмнение е най- войнолюбивият от всички първенци. Ако зависеше само от него, дори не би се стигнало до такива пазарлъци — ще ги пуснем ли да минат или не. Той вече е разбрал, че правото е на по-силния, и смята да продължи напред, без да се церемони с никого.
— Доста е млад, за да го наричат цар, значи е опасен. Съгласен съм, че ще ни създаде много неприятности — обади се Кота. — А кой е онзи мъж, ей там?
С глава той посочи един четиридесетгодишен германец, провесил бляскава златна плочка на гърдите си и сложил поне няколко килограма злато по ръцете си.
— Това е Тевтобод от тевтоните, главатар на главатарите. И на него започва да му се харесва да го наричат цар. Подобно на Бойорикс и той смята, че правото е на силния и че германите просто трябва да си продължат пътя на юг, без да питат нито Рим, нито когото и да било. Да ти кажа, братовчеде, преговорите не ми се нравят. Германските ми преводачи казват, че настроенията сред сънародниците им били доста по- различни от времето на Карбон — сдобили са се с повече увереност и вече гледат на нас с истинско презрение — задъвка устната си Аврелий Скавър. — Разбираш ли, те от доста време са живели сред хедуите и амбарите и са научили доста неща за Рим. Това, което са чули за нас, е успокоило всичките им страхове. Не само това, ами ако се изключи първото сражение, което им даде Луций Касий — пък и каква полза от победата му в крайна сметка — досега те са ни побеждавали винаги и навсякъде. В момента Бойорикс и Тевтобод се опитват да убедят останалите, че това, дето сме по-добре въоръжени от тях ни най-малко не е причина да се страхуват от нас. Ние сме като деца — витаем из облаците. Бойорикс и Тевтобод искат война. Ако превърнат Рим в куп развалини, те ще могат да се заселват, където пожелаят.
Преговорите започнаха отново, но сега Аврелий помоли шестимата си гости да излязат напред. Всички бяха облечени в тоги и се съпровождаха от дванадесет ликтори в тъмночервени тоги и широки, извезани със злато пояси. Понеже изпълняваха задълженията си извън границите на Рим, и дванадесетте носеха брадвите си във
Той излезе с достойнство от положението, в което го поставиха надменните им погледи — нито за миг не изгуби спокойствието си и не повиши тон. Явно, че събеседниците му не намираха нищо неприлично в това да викат, да се заканват, да плюят наляво и надясно, за да подчертаят думите си; постоянно удряха юмрука на едната си ръка в дланта на другата, за да сплашат облечения в бяло римлянин, но им беше трудно да прикрият удивлението си, че той нито за миг не се поддаде на невъздържаните им предизвикателства. Римляните се оказваха странни люде.
Откакто се бе включил в разговорите, Кота нито за миг не беше отстъпил от първоначалните си позиции: отказваше всичко, което искат варварите. Не, тяхното преселение не може да продължава на юг; не, германският народ няма право да нахлува, в която и да е римска провинция или територия; не,
