Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

въпроса за империума на Гай Марий пред плебейското събрание или пред трибутните комиции; там всичко щеше да протече сред постоянна врява, надвикване, ако не дори и открит бой! За хора като Скавър самият факт, че някакво решение е прието от плебейското събрание, означава, че на него може да не се гледа сериозно — било е взето от измета на Рим! Но хората от първата и втората класа? О, те са съвсем различен тип римляни! Мъдър е, мъдър е този Маний Аквилий!“

И наистина Аквилий хем предлагаше нещо нечувано — един и същи човек да бъде избран за втори път на консулска длъжност, без дори да се яви лично, хем даваше да се разбере на Скавър и хората му, че смята да предложи въпроса на гласуване не другаде, а пред най-висшите обществени прослойки в Рим. Ако последните откажеха да изберат Гай Марий, тогава единственото, което трябваше да направят, бе да гласуват единодушно (сиреч първата и втората класа заедно) за двама други кандидати. Ако ли пък бяха съгласни с преизбирането на Гай Марий, просто щяха да гласуват за него и за още един, все едно кой. Рутилий Руф беше готов да се обзаложи, че при едно такова гласуване дори нямаше да се стигне до вота на третата класа. Щяха да се запушат устите на всички онези, които биха сметнали, че взетото решение е било прокарано от низшите слоеве.

Единственото, за което можеха да се хванат враговете на Марий, беше формулировката „ин абсенция“. Маний Аквилий трябваше все пак да се яви пред плебейското събрание, за да получи благословията му, защото беше ясно, че Сенатът никога няма да гласува подобен прецедент. Но пък поставете се на мястото на народните трибуни! Каква невероятна възможност да се изявят в подобаваща светлина! Нито един от тях нямаше и да помисли да налага вето — самото приемане на формулировката „ин абсенция“ беше косвено потвърждение за превъзходството на плебейското събрание над Сената, а пък то нямаше как да не последва примера на своите официални представители — трибуните — и да не гласува нужния закон, без да му мигне окото. Разбира се, Скавър, Метел Нумидик и останалите щяха да се позоват на лекс Вилия аналис, според която никой римлянин няма право да се кандидатира за второ последователно консулство, преди да са изтекли поне десет години от първия му мандат. Но Скавър, Метел Нумидик и останалите просто щяха да изгубят играта.

„Струва си да му се любуваш на този Маний Аквилий рече си Рутилий Руф и обърна стола си, така че да гледа оратора право в очите. — Удивително! Излиза, че един сенатор може да прекара години на мястото си в Курия Хостилия, без да промълви нито дума, сякаш е весталка, дала обет за мълчание, и изведнъж, щом се представи удобен момент, да свали овчата кожа и да разкрие вълчия си нрав. Ти, Маний Аквилий, се оказа истински вълк.“

Уреждането на вътрешните работи на умиротворена Африка се оказа приятно занимание не само за Гай Марий, но и за Луций Корнелий Сула. Задълженията им на военни се изместваха от тези на справедливи и безпристрастни администратори, които се грижат за организирането на една нова-новеничка Африканска провинция, както и на две царства в съседство с нея.

Гауда беше станал владетел на Нумидия; той самият можеше и да не струва пукната пара, но поне синът му княз Хиемпсал щеше да го наследи, а младежът даваше надежди, че ще управлява като истински цар. Това не можеше да убегне от набитото око на Марий. Възвърнал си официалното положение на приятел и съюзник на римския народ, мавританският цар Бокх получи като дар почти цяла Западна Нумидия. Докато преди войната източната граница на владенията му беше река Мулухат, сега царството му се простираше почти до Цирта и Рузикаде. По-голямата част от Източна Нумидия влезе в границите на една обновена и разширена римска провинция Африка, която в бъдеще щеше да бъде управлявана директно от Рим. Важното бе, че Марий успя да дари на огромната си клиентела богатите крайморски земи на Малкия Сиртов залив, включително стария, но все още доста важен финикийски град Лептис Магна, както и езерото Тритонис, и пристанището Такапе. За себе си запази голяма част от островите в Малкия Сиртов залив, известни с плодородните си земи; имаше големи планове за какво ще ги използва, особено Менинкс и Керкина.

— Когато стигнем до момента, в който трябва да разпуснем армията — обясняваше той на Сула, — неизбежно ще изникне проблемът, какво да правим с войниците. Всички са пролетарии, което означава, че не могат да разчитат на някакво стопанство на село или пък на това да се захванат с търговия. Вярно, ще им се предостави възможност наново да се запишат в легионите и предполагам, че повечето точно така и ще постъпят. Но ще има и мнозина, които ще откажат да продължат военната си служба. Тъй или иначе въоръжението им е изцяло държавна собственост и те няма да могат да го задържат; това от своя страна означава, че и занапред ще могат да се записват само в легиони от пролетарии, ако такива изобщо бъдат сформирани. Като се има предвид несъгласието на Скавър и на Прасчо държавата да финансира армията, твърде е възможно само малцина от сегашните ни подчинени да продължат и занапред военната си кариера. Особено ако Рим има късмета да се разправи по-скоро с германите… Ех, Луций Корнелий, ама нямаше ли да е прекрасно, ако и ние участвахме в похода срещу тях, а? Уви, Сенатът никога няма да се съгласи.

— Ако можех, бих си дал и кучешките зъби, само и само да ме вземат — съгласи се Сула.

— Е, няма нужда чак от такава жертва — засмя се Марий.

— Нали говореше за съдбата на войниците след уволнението им — върна се на въпроса Сула.

— Мисля, че държавата дължи на войниците — пролетарии много повече от онова, с което те са се сдобили при разпределянето на плячката. Мисля дори, че държавата трябва да дари всеки един уволнил се войник с парче земя, на което той да си създаде дом при уволняването си. С други думи, наш дълг е да направим от ветераните почтени и донякъде състоятелни римски граждани.

— Нещо като войнишка версия на поселенията, които братята Гракхи се опитаха навремето да въведат? — попита Сула, вдигайки вежди в почуда.

— Точно така. Не ти ли харесва планът ми?

— Просто си мисля за опозицията, която ще срещнеш в Сената.

— Е, казах си, че тази опозиция далеч няма да бъде така неотстъпчива, ако вместо да посегна върху агер публикус, намеря решение на въпроса другаде. Забелязал съм, че в цялата история на Рим винаги щом някой се е осмелил да заговори за преразпределение на агер публикус, се е стигало до нежелани последици. Твърде много са влиятелните политически мъже, които се ползват от държавната земя, за да се оставят тя да им бъде отнета под носа. Не, това, което ще поискам от Сената или от плебейското събрание, ако се наложи — да се надяваме, че няма да се стига пак дотам, е да настаня оттеглилите се от армията ветерани върху необходимите парчета земя на територията на островите Керкина и Менинкс, два от Малките Сиртови острови срещу африканския бряг. Ще дадем на всеки примерно сто югера, а в замяна на това той ще извърши две услуги на Рим. Първата ще се състои в това, че всеки оттеглил се ветеран, заедно със своите другари, които ще му бъдат и съседи, ще представлява част от едно компактно ядро от добре обучени войници, които ще могат да се стекат под знамената всеки момент, щом положението в Африка стане тревожно. И второ, той и другарите му ще романизират провинциите — ще донесат със себе си римския начин на мислене, на поведение, римския стил в живота, римските обичаи и, разбира се, не на последно място — латинския език.

Но Сула се намръщи, сякаш изпитваше недоверие към тези планове.

— Не знам, Гай Марий, мисля, че последното противоречи на цялата досегашна римска политика. Римският начин на мислене и поведение, римските обичаи и така нататък трябва да принадлежат единствено на Рим. Да ги разпространяваме из финикийска Африка, при това сред маври и бербери, ми изглежда като предателство спрямо Рим.

Марий впери поглед в тавана.

— Вече няма никакво съмнение, Луций Корнелий, ти наистина си аристократ! Колкото и мизерно да си живял досега, останал си си със самочувствието на един от господарите на света — въздъхна той, но скоро се върна на належащите въпроси. — Имаш ли списъците с плячката? Боговете да ни помагат да не пропуснем и последния гвоздей.

— Ако оприличим Рим на голяма кана вино, Гай Марий — започна да импровизира сентенции Сула, — чиновниците от хазната представляват утайката.

— Не само в Рим е така, Луций Корнелий.

През ноемврийските дни в Утика пристигна писмо от консула Публий Рутилий Руф. Марий вече бе