придобил навика да чете цялата си официална кореспонденция пред Сула — истинско удоволствие за квестора, който, далеч по-запален читател от началника си, изпитваше и много по-голямо наслаждение от колоритния стил на консула. Така или иначе, когато му донесоха писмото, Марий беше сам в кабинета си и това го зарадва, защото му беше омръзнало да чете на глас. Всеки път, когато Сула го слушаше, той се мъчеше като последен нещастник да раздели на смислени изречения редовете, при това приятелят му имаше навика да пише с всевъзможни подчинени фрази и вметвания, способни да уморят до смърт един италийски простак без думичка гръцки.
Но още щом прочете първите няколко думи, той подскочи от стола си, плесна се по челото и разтреперан от ужас, хукна да търси Сула.
Нахълта като обезумял в кабинета му и размаха свитъка пред лицето му.
— Луций Корнелий! Писмо от Публий Рутилий!
— Какво? Какво пише?
— Сто хиляди римляни избити — започна да чете оттук-оттам Марий, за да не се бави с излишните стилови увъртания на консула. — От тях осемдесет хиляди са войници… Германите са ни направили на пух и прах… Глупакът Цепион отказал да се присъедини към Малий Максим… Издигнал лагер тридесет километра по на север… Младият Секст Цезар бил тежко ранен, както и Квинт Серторий… Само трима от двадесет и четиримата изборни военни трибуни оцелели… Всички центуриони — убити… Спасилите се войници били от най-необучените легиони, всичките — дезертьори… Цял легион от марси-доброволци са избити до крак, народът на марсите отправил официален протест пред Сената… Искали огромни обезщетения, ако се наложи, щели да прибегнат до съда… Самнитите също са бесни…
— Юпитер! — На свой ред се хвана за главата Сула и се тръшна обратно на стола си.
Марий си замърмори под носа, четейки следващите редове, и квесторът нямаше как да разбере какво пише по-нататък; изведнъж началникът му издаде някакъв странен звук и Сула скочи на крака, уплашен, да не би да е получил удар. За щастие нямаше такова нещо и преди още да е заобиколил писалището си, той му обясни какво още се е случило.
— Аз… съм консул!
Сула се закова на място и го изгледа, зяпнал от изумление, сетне промълви:
Юпитер!
Марий зачете писмото на Рутилий Руф на глас, като този път се постара да не изпуска нито ред:
„Още същия ден народът свърши останалото. Маний Аквилий не бе имал време да седне обратно на мястото си, когато десетте народни трибуни скочиха едновременно от пейката си и се завтекоха право към рострата. Половин Рим се беше натъпкал в Кладенеца на Комициите, а другата половина изпълваше кажи- речи докрай долната част на Форума. Разбира се, трибуните бяха последвани от всички сенатори, с изключение на Скавър и нашия добър приятел Прасчо, които останаха да си говорят с празните столове.
Народните трибуни веднага свикаха плебейското събрание и без да губят нито минутка, предложиха един след друг два плебисцита. Винаги ме е удивлявало как понякога с месеци «дъвчим» един законов текст и нищо не излиза, а друг път само за секунди може да ни хрумне точната формулировка и да минем незабавно към прилагането й. Излиза, че цялата работа на Сената се състои в това да преправя добрите закони в лоши.
Кота ми беше съобщил, че Цепион бързал пръв да пристигне в Рим, за да разпространи своята версия за събитията, но понеже имал намерение да запази империума си, трябвало да остане извън помериума, а вместо него в града щели да се захванат за работа синът му и агенти, на които можело да се разчита. По този начин си въобразявал, че едва ли не с един удар ще постигне две цели: да спечели общественото мнение на своя страна, като разпространи новината за катастрофата при Араузио от своята гледна точка, и да си издейства продължаване на пълномощията, така че при една бъдеща акция в Трансалпийска Галия евентуално да измие позорното петно от името си. Като се замисля, бе твърде възможно да сполучи и в двете си начинания.
Но плебсът му видя сметката! Още начаса с огромно мнозинство беше гласувано отнемането империума от Цепион. Така че когато се покаже най-сетне на портите на Рим, ще бъде гол като Одисей на бреговете на Схерия. Вторият плебисцит, Гай Марий, представляваше директива към отговарящия за кандидатските списъци — разбирай мен — да включи името ти като претендент за консулския пост, независимо от невъзможността сам да се представиш за целта в Рим.“
— Това може да е дело единствено на Марс и Белона, Гай Марий! — възкликна Сула. — Дар от боговете на войната.
— Марс? Белона? Не! Това е работа само на Фортуна. На нашата обща приятелка, Луций Корнелий.
И той продължи да чете нататък.
„Натовареше ли ме плебейското събрание с подобно задължение, нямаше как да не се вслушам във волята му.
Трябва да спомена и единственият истински инцидент, който се случи на онова паметно заседание на плебса. Веднага, след като двата проекта за плебисцити бяха представени на народа, на рострата излезе да говори не друг, ами самият Гней Домиций Ахенобарб. Както знаеш, той се счита за своего рода основател на римската провинция в Трансалпийска Галия и изпитва едва ли не собственически чувства към нея, та затова въпросът го засягаше пряко и нямаше как да не се опита поне да попречи на гласуването на втория плебисцит. Не е тайна за теб колко избухливи и невъздържани са всички Домиции! Гней Домиций се опита да покаже на какво е способен и направо плюеше от злоба и бяс. Когато на тълпата й омръзна от словоизлиянията му и започна да го освирква, той не само не се махна от трибуната, ами се опита да надвика целия площад! Кой знае, може би пък щеше да успее, но нещо стана в главата или сърцето му. Не щеш ли, пред очите на цял Рим, Гней Домиций получи удар и се строполи мъртъв на рострата, което изобщо не трогна присъстващите, ами само послужи като знак всички да се разотидат по домовете си. Но най- важното беше постигнато.
Още на другата сутрин и двата плебисцита бяха гласувани — нито една триба не се обяви против. И така, бях натоварен да проведа възможно най-скоро изборите. Трябва да се похваля, че не губих нито миг. Най-напред отправих любезна молба към колегията на народните трибуни те първи да си намерят наследници. Само за няколко дни новата колегия беше сформирана, при това все от наглед способни и отговарящи на положението си люде. Предполагам, че в миг като този всички са гледали да изберат възможно най-войнолюбивите сред плебеите. В състава на колегията влязоха и големият син на наскоро починалия Гней Домиций Ахенобарб, както и големият син на също предалия богу дух Луций Касий Лонгин. Предполагам, че последният се надява с избирането си да докаже, че не всеки член на фамилията на Касиите задължително се е родил убиец на римски войници, та лично аз много разчитам на него за в бъдеще. В колегията намериха място и Луций Марций Филип и — хм — някой си Клодий, не знам точно кой, от неизброимата челяд на Клавдий-Клодиите. Богове, ама че плодовита фамилия!
Вчера гласуваха и центуриатните комиции, в резултат на което — както вече имах случай да спомена по-горе — Гай Марий беше преизбран, при това за първи консул. За него гласуваха абсолютно всички центурии от първата класа и колкото бяха нужни от втората. Не ще и съмнение, че са се намерили сенатори, които да се опитат да ти подложат крак, но ти отдавна си си извоювал името на патрон, от когото всички клиенти могат само да спечелят, пък и цял Рим те знае като любител на широкомащабните търговски операции (особено след като удържа на всички свои обещания за подялбата на Африка). Едни конници никога не биха се замислили дали даден кандидат има право да бъде преизбран само три години след първия си мандат, още по-малко дали изобщо може да бъде представен ин абсенция.“
Марий вдигна очи от свитъка и изгледа победоносно баджанака си.
— Представяш ли си, Луций Корнелий, получил съм мандата си от самия народ! Станал съм за втори път консул, при това, без дори да знам, че са ме писали кандидат! — Протегна той ръце високо над главата си, сякаш искаше да благодари на щастливата си звезда. — Няма грешка, ще отведа Марта Сирийката със себе
