Венец от трева (Част II: Разривът)

— Ще обявим война на Митридат и Тигран — отговори малкият Цезар.

— А на партите няма ли да обявим война?

— Не и в близкото бъдеще. Но ако победим Митридат и Тигран, тогава и Понт, и Армения ще попаднат под наша зависимост и партите ще започнат да се страхуват от Рим по същия начин, по който сега се страхуват Митридат и Тигран.

Сула кимна с глава.

— Точно така, млади Цезаре.

Двамата продължиха да разговарят в продължение още на цял час, докато най-накрая гостът стана да си върви. На сбогуване погали Цезар по главата, а Аврелия го изпрати до вратата, докато по неин знак Евтих се заемаше с изпращането на децата по леглата.

— Как са всички у вас? — попита тя, докато Сула отваряше вратата към улицата. Нищо, че отдавна беше паднала нощта, навън беше пълно с народ.

— Малкият Сула доста е настинал, а Корнелия Сула страда — обясни баща им.

— Това за сина ти го разбирам, но какво е станало с момичето?

— Яде бой от баща си.

— Аха! Какво престъпление беше сторила, Луций Корнелий?

— Оказа се, че двамата с малкия Марий вече се били наговорили да се оженят, само да им дойдело времето. Да, но я обещах на сина на Квинт Помпей Руф. Дъщеря ми има неблагоразумието да се откаже от вечерята си.

— Екастор! Предполагам, дъщеря ти не е тръгнала да следва примера на майка си. Пък и откъде би могла да знае?

— Няма откъде.

— Но ти си й казал?

— Казах й.

— Е, познавам бегло младежа. Мисля, че с него тя би била много по-щастлива, отколкото с Гай Марий Младши!

Сула се засмя на думите й.

— Тъкмо това си мислех и аз.

— Ами самият Гай Марий какво мисли по въпроса?

— О, и той е против връзката между децата ни. — Сула злобно се усмихна. — Хвърлил е око на дъщерята на Сцевола.

— Едва ли ще му създадат много грижи да си я получи… Здравей, Турпилия — последното бе речено по адрес на някаква старуха, която, вместо да отмине, спря на няколко крачки от двамата — явно чакаше да си поговори с Аврелия.

Сула си взе довиждане, а домакинята му просто се облегна на рамката на вратата и търпеливо заслуша какво ще й каже Турпилия.

През целия си живот той никога не се беше страхувал да върви нощем по улиците на Субура, още по- малко Аврелия би се притеснила дали ще си стигне без неприятности до дома. Просто беше изключено някой да се заяде с Луций Корнелий Сула. В мига, в който влезеше на територията на Субура, той придобиваше облика на един от нейните жители и никой не му обръщаше внимание. Това, което изненада обаче Аврелия, бе посоката, която хвана приятелят й: вместо да слезе надолу по Викус Патрициус, който водеше към Форума и съответно Палатина, Сула закрачи нагоре.

Беше си наумил да посети Цензорин, който живееше в горната част на Виминала, на улицата, водеща към Пуническата ябълка. Кварталът беше почтен, населен предимно от конници, които обаче трудно биха си позволили да притежават изумрудени огледалца.

В първия миг икономът на Цензорин като че ли понечи да пропъди неканения гост, но Сула си знаеше как да се справя с подобни препятствия; достатъчно му беше да погледне човека пред себе си накриво и той инстинктивно се отдръпваше назад, отваряйки му широко път. Без да скрива вълчата си усмивка, Сула прекоси тесния коридор, водещ до приемната на луксозния апартамент, и любопитно се заоглежда, докато робът бързаше да намери господаря си и да му извести за натрапника.

Да, домът беше добре обзаведен! Фреските по стените бяха рисувани наскоро, личеше си, че художникът е следвал последната мода: в преобладаващи червени краски бяха изобразени събитията от Троянската епопея, довели до насилственото отнемане на Ахиловата пленница Бризеида от Агамемнон; фреските бяха рамкирани от изящно боядисани цокли, на чийто тъмнозелен фон изпъкваха също въображаеми ахати. Подът представляваше цветна мозайка, пурпурните завеси по прозорците бяха толкова тъмни, сигурен белег, че са от Тир, а кушетките бяха тапицирани в злато и пурпур — все първокачествени тъкани. „Не е зле за човек от конническото съсловие“ — отсъди Сула, след като видя всичко в помещението.

Откъм вътрешните стаи излезе разгневеният Цензорин, който явно здравата се бе накарал на иконома си, щом онзи дори не посмя да се покаже отново.

— Какво желаеш? — попита крайно нелюбезно домакинът.

— Изумруденото ти огледалце — отговори му крайно любезно посетителят.

— Кое?

— Много добре знаеш за какво говоря, Цензорин: малкото изумрудено огледалце, което ти подари цар Митридат.

— Цар Митридат ли? Изобщо не разбирам за какво говориш! В ръцете ми никога не е попадало каквото и да е изумрудено огледалце.

— Глупости ми говориш. Разбира се, че е у теб. Дай ми го.

Цензорин се задави от вълнение, лицето му първо поруменя, после пребледня като платно.

— Дай ми изумруденото огледалце, Цензорин!

— От мен ти нищо няма да получиш, освен обвинение в измяна и доживотно изгнание!

Но преди да мръдне, Сула застана плътно до него и го хвана с две ръце по начин, който страничен наблюдател би сметнал за дружеска прегръдка. Но гостът нямаше намерение да проявява нежности, вместо това пръстите му се бяха впили в раменете на събеседника му като железните нокти на незнайно чудовище.

— Слушай, презряна гъсеницо! Убивал съм доста люде, които са стрували при това повече от теб — говореше му тихо на ухото Сула като някой влюбен. — Или ще стоиш далеч от съда, или просто ще умреш. Говоря ти напълно сериозно. Или ти ще забравиш за този смешен процес, или хората ще забравят за теб. Също както забравиха за легендарния със своите мускули Херкулес Атлас. Също както забравиха за онази женица, намерена със строшен врат на скалите при Цирцеи. Също както забравиха за хилядите германи, останали по бойните поля на Галия. Всеки, който си позволи да ме заплашва, се е прощавал с живота си. Някой ден ще дойде ред и на Митридат, само да го поискам. Кажи му го следващия път, когато го видиш. Ще ти повярва! В Кападокия си подви най-безславно опашката и избяга от мен. Защото знаеше, че ще му видя сметката. А от днес и ти знаеш!

Не последва отговор. Цензорин дори не се опитваше да се отскубне от ръцете му. Неподвижен и мълчалив, като се изключи тежкото му дишане, той разглеждаше лицето на мъчителя си, сякаш от близкото разстояние му се струваше, че има работа с напълно непознат човек. И с когото не може да се разбере.

Сула пусна едното рамо на Цензорин и пъхна ръката си под туниката му; пръстите му напипаха някакъв предмет, вързан на здрав кожен каиш; другата ръка се плъзна по корема на Цензорин, стигна до слабините му и с все сила го стисна за тестикулите. Той заквича като куче, премазано от волска кола на улицата, докато Сула рязко скъса кожения каиш, сякаш бе направен от обикновена вълна, и победоносно прибра блестящия зелен предмет в синуса на тогата си. Така и никой не дотича да види кой и защо крещи. Посетителят се обърна и спокойно напусна дома на конника.

— О, така се чувствам по-добре! — подвикна той, докато отваряше уличната врата, и гръмко се разсмя.

Най-сетне гневът от поведението на Корнелия Сула беше отминал и Сула се връщаше у дома в приповдигнато настроение. Подскачаше по улицата като малко дете, а лицето му излъчваше блажено щастие. Но само за миг цялото това щастие го напусна на собствената му врата, когато, вместо да завари къщата си потънала в мрак и спокойствие, бе заслепен от светлината на всички лампи едновременно. Из