коридорите се щураха непознати мъже, а икономът му отчаяно бършеше сълзите си.
— Какво става тук? — погледна го с отворена уста господарят му.
— Синът ти, Луций Корнелий! — отговори му робът.
Без да се бави секунда повече, бащата се втурна към голямата стая, където Елия бе прибрала момчето, докато оздравее. Тя самата стоеше на врата, обвита във вълнен шал.
— Какво му има? — хвана я тревожно за ръката Сула.
— Малкият Сула е много зле — прошепна му тя едва-едва. — Преди два часа повиках лекарите да го видят.
Той разбута лекарите и се приближи до леглото на сина си. По лицето му не можеше да се прочете капчица тревога, гласът му дори звучеше закачливо.
— Какви са тези истории, малки Сула, че цялата къща се е наплашила?
— Татко! — зарадва се момчето и широко се усмихна.
— Какво ти има?
— Толкова ми е студено, татко! Нали нямаш нищо против това да те наричам „татко“ пред хората?
— Разбира се, че не.
— Ужасно ме боли!
— Къде те боли, синко?
— Точно зад гръдната кост. И ми е страшно студено.
Момчето дишаше шумно, личеше си, че заради болката не смее да поеме дълбоко въздух; в очите му се четеше дълбоко отчаяние. Сула се сети за предсмъртната сцена, когато отрови Метел Нумидик, и цялото това стълпотворение у дома му се стори нелепа пародия. Не искаше да повярва, че момчето умира, и все пак беше явно, че малкият Сула няма да го бъде.
— Не говори, синко! Можеш ли да се излегнеш? — Защото лекарите бяха накарали болния да се изправи на кревата.
— Не мога да дишам като лежа. — Очите му, изгубили се сред тъмни петна като от кръвоизливи, го гледаха жално. — Татко, моля те, не си отивай!
— Тук съм, Луций. Няма да се отделя нито за миг от теб.
Сула се отдръпна няколко крачки настрани и придърпа Аполодор Сикул при себе си, за да чуе диагнозата му.
— Възпаление на белите дробове, Луций Корнелий. Винаги е било трудно да се лекува, но в случая със сина ти положението е още по-зле.
— Защо?
— Страхувам се, че и сърцето е засегнато. Не сме много наясно какво точно зависи от сърцето, но според мен от него зависи дейността на черния дроб. Дробовете на Луций Корнелий са се подули и започнали да изпускат някаква течност, която е обвила сърцето и му пречи да тупти. — Аполодор Сикул изглеждаше силно наплашен; в случаи като този му се налагаше да плаща неприятната цена на голямата си известност — да обяснява на августейшите си клиенти, че пациентът не може повече да разчита на лекарските му способности. — Състоянието му е твърде сериозно, Луций Корнелий. За жалост струва ми се, че нито аз, нито който и да било друг на мое място може да стори нещо за детето.
Външно Сула прие думите на лекаря спокойно. Колкото и силна да беше тревогата му, трезвият разум го убеждаваше, че сицилиецът говори самата истина: ако му беше по силите да излекува момчето, би го сторил. При това нямаше причини да се съмнява в качествата му на лекар — нали преди години същият този Аполодор бе предположил, че Прасчо е бил отровен. Но всяко тяло можеше да стане жертва на невидими сили, с които дори и най-добрите лекари, въоръжени със скалпели и клизми, с прахове и отвари, с тайнствени билки и магически формули, не могат да се преборят. Всичко си беше чист късмет. Просто трябваше да се убеди, че синът му се е родил без късмет. Богинята Фортуна не можеше да закриля и него.
Сула се върна до леглото, разбута скупчените една върху друга възглавници и седна на тяхно място, за да прегърне сина си.
— О, татко, така е по-добре! Не ме оставяй!
— Няма да мръдна оттук, синко. Обичам те повече от целия свят.
В продължение на часове остана да държи сина си в ръцете си, опрял глава на мократа му от пот глава, заслушан в насечения ритъм на дишането му, който недвусмислено издаваше тежките болки в гърдите му. За нищо на света момчето не искаше повече да храчи, болката беше ужасна; нито щеше да се съгласи да отпие от водата, която му подаваха — разкървавените му устни, потъмнелият му език не можеха да търпят допира с течността. От време на време си позволяваше да каже нещо на баща си, при което се усещаше как гласът му все повече отслабва. С всяка минута думите се откъсваха все по-трудно от устата му, губеха смисъла си, докато най-сетне не се превърнаха в низ от звуци, лишени от всякаква логика за страничните слушатели, които като че ли бяха заживели в свят, напълно различен от този на болния.
Трийсет часа по-късно малкият Сула умря в отмалелите ръце на баща си. През цялото това време Сула не беше помръднал, освен в случаите, когато синът му сам не го помолеше за това; не беше хапнал нито залък, не беше пил нито глътка вода, не беше отишъл нито веднъж да се облекчи — при това, без дори да си даде сметка за това, погълнат изцяло от желанието си да бъде до сина си. Навярно поне малка утеха за бащата щеше да е, ако умиращият му бе казал някоя прощална дума, но малкият Сула се беше отнесъл толкова далеч от нещата около себе си, че навярно си бе отишъл, без дори да знае кои са тези ръце, които го прегръщат.
Всички в стаята на покойника се страхуваха от Луций Корнелий Сула. С примряло от уплаха сърце четирима лекари издърпаха тялото на момчето от ръцете на баща му и помогнаха на Сула да се изправи, за да положат сина му на леглото. Опасенията им обаче бяха напразни. Поведението му беше на напълно нормален човек, който ясно си дава сметка за околните. Още щом успя да раздвижи схванатите си ръце, се зае да помага на лекарите да измият момчето и да го облекат в детската тога, с която то така и не бе успяло да се раздели — щяха да го приемат сред мъжете едва през декември същата година, на празника, наречен Ювентас. За да позволи на хленчещите роби да оправят леглото на покойника, Сула дори повдигна посивелия труп на сина си, изчака да опънат чисти чаршафи, положи го отново на леглото с ръце, изпънати покрай тялото, и две монети върху очите, да не би клепачите да се отворят от само себе си, и най-накрая пусна трета монета в устата му — да има с какво да плати на лодкаря Харон при самотното си пътуване под земята.
През всички тези безкрайни часове и Елия не бе помръднала от мястото си на вратата. Сула я подхвана за раменете и я заведе до един от столовете край леглото, където я остави да наглежда момчето, което бе отгледала от ранните му детски години. Корнелия Сула също бе доведена, с лице подуто от нанесения й побой, а след нея се появиха Юлия, Гай Марий и Аврелия.
Сула ги посрещна в пълно съзнание, прие съболезнованията им, дори си позволи да се поусмихне, да отговори на колебливите им въпроси с ясен и спокоен глас.
— Ще се изкъпя и преоблека — извини се той пред гостите си. — Зазорява се, а днес трябва да се явя пред съда. Макар и смъртта на сина ми да е извинение, няма да позволя на хора като Цензорин да злорадстват на личните ми нещастия. Гай Марий, ще ме придружиш ли, щом се оправя?
— Разбира се, Луций Корнелий — съгласи се той и избърса сълзите от очите си. Сула го караше да му се възхищава повече от всякога.
Най-напред обаче Сула се запъти към клозетите, където не завари никого. След като се освободи от всичко, което го мъчеше отвътре, той остана няколко минути сам на едно от четирите мраморни седала, под които течеше водата на градската канализация. Беше се заслушал в музиката на каналите, а ръцете му несъзнателно опипваха раздърпаните гънки на тогата, която той така и не бе имал случай да свали през цялото си бдение над сина си. Неочаквано пръстите му се натъкнаха на някакъв предмет; Сула се зачуди какъв ли ще е той и когато го извади на светло, през ума му минаха само най-бегли спомени откъде се беше взел, сякаш идваше от напълно различен свят. Изумруденото огледалце на Цензорин! Сула се надигна от седалото, избърса се и като се обърна към дупката в мрамора, невъзмутимо пусна скъпоценния камък в отворената й паст. От шума на водите в канала дори не се чу цамбуркането му.
Когато след известно време се показа в атрия, за да отидат двамата с Гай Марий на Форум Романум, по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата и за всеобщо смайване на присъстващите той сякаш се
