Венец от трева (Част II: Разривът)

Романум бе пуст. Онези, които иначе биха водели публичните си дела на него, сега чакаха облечени в тога пула — черната тога, която се носеше при подобни случаи — да се появи траурният кортеж, за да се присъединят към него. Заради тежките колесници шествието, което започваше от дома на Сула, свиваше по Кливус Викторие до Велабрум, откъдето поемаше по Викус Тускус и излизаше на Форум Романум между храма на Кастор и Полукс и Базилика Семпрония. Най-отпред вървяха облечени в черно двамата гробари, след тях, отново облечени в черно, музиканти, които свиреха на военни тръби, на рогове и флейти, издялани от пищялите на римски врагове, погубени на бойното поле. Мелодиите бяха тържествени, трудно запомнящи се и като цяло скучни. След музикантите вървяха жени, които си изкарваха хляба, като пееха своите собствени песни, биеха се по гърдите и плачеха с истински сълзи. Зад оплаквачките бяха танцьорите, които през цялото шествие махаха с кипарисови клонки и изпълняваха своите ритуални танци, наследени през вековете — още от времето, когато Рим не е съществувал. По- нататък следваха петимата актьори, сложили си петте восъчни маски на Сулановите предци, всеки от които се возеше на черна колесница, теглена от два черни коня; зад петимата се носеше самият покойник, качен на раменете на осемте освобожденци, които преди много години бяха принадлежали на Клитумна — мащехата на Сула, — и се бяха превърнали в негови клиенти, когато според завещанието на покойната получиха свободата си. Плътно зад траурното ложе вървеше Сула, покрил глава с черната си тога; придружаваха го племенникът му Луций Ноний, Гай Марий, Секст Юлий Цезар, Квинт Лутаций Катул Цезар и двамата му родни братя — Луций Юлий Цезар и Гай Юлий Цезар Страбон, също забулени с тогите си; зад мъжете вървяха жените, облечени отново в черно, но гологлави, с разчорлени коси.

Щом стигнаха до рострата, музикантите, оплаквачките, танцьорите и гробарите се събраха накуп, от задната част на трибуната, докато актьорите, носещи восъчните маски на Сулановите предци, бяха изведени за ръка догоре от помощници, които ги настаниха на куриатните столове от слонова кост. Всеки от тях беше облечен в тога с пурпурен ръб — свидетелство за високия пост, заеман от конкретния предшественик — с изключение на онзи Сула, който бе служил като фламен Диалис и сега носеше жреческите си одежди. Погребалното ложе също бе качено на рострата, където се събраха роднините — с изключение на Луций Ноний и Елия всички бяха обвързани по една или друга линия с майката на покойника, — за да изслушат похвалното слово, прочетено накратко от самия Сула.

— Днес погребвам единствения си син — обърна се той към смълчалата се тълпа пред рострата. — Той принадлежеше на генс Корнелия, на един от клоновете й, водещ началото си отпреди повече от двеста години. В рода му имаше и консули, и жреци, запазили името си на почтени и уважавани римски граждани. През декември щеше да бъде приет сред мъжете, щеше да бъде смятан за един от Корнелиите. Умря малко преди да навърши петнайсет години.

Сула се обърна към роднините. Малкият Марий вече бе сложил мъжка тога и също като баща си бе скрил лице под нея. Новото му положение го държеше сравнително далеч от Корнелия Сула, която му хвърляше тъжни погледи, излагайки на показ подутото си лице. И Аврелия, и Юлия присъстваха на церемонията, но докато Юлия през цялото време плачеше и не се отделяше от Елия, Аврелия стоеше гордо изправена, със сухи очи — по-скоро замислена, отколкото натъжена.

— Синът ми беше прекрасно момче, обградено от обич и внимание. Родната му майка се спомина, когато той беше съвсем малък, но затова пък втората ми жена се грижеше за него, сякаш му беше истинска майка. Ако му беше съдено да живее, той щеше да се превърне в един от достойните представители на благородната ни фамилия. Макар и още юноша, можеше да се похвали и с образование, и с природна интелигентност, и с поглед върху живота, и с лична храброст, която бе имал случай да докаже. Когато поведох своята експедиция на изток, за да се срещна с царете на Понт и Армения, синът ми ме следваше навсякъде, без да се оплаква от трудностите, без да се плаши от опасностите, които ни съпътстваха по онези чужди земи. Той лично присъстваше на преговорите ми с партианските сатрапи и когато дойдеше време след години Рим да влезе в контакти с царя на партите, синът ми навярно щеше да бъде нашият пратеник до тях. Синът ми беше мой най-близък другар, мой най-предан следовник. Съдбата му обаче била да умре покосен от болест насред родния си дом в Рим. От неговата смърт губи цял Рим, но най-много губим аз и семейството ми. Днес го погребвам със сърце, изпълнено с обич, но още повече — с мъка и горест, затова и в този тъжен ден дарявам всички вас, римляни, с гладиаторски игри.

С това приключи церемонията на рострата; всички станаха от местата си, кортежът отново се събра в предишния си ред и продължи по маршрута си към Капенската порта, защото Сула бе осигурил на сина си гробница на Вия Апия, където обикновено свършваха земния си път Корнелиите. Пред входа на гробницата малкият Сула отново бе поет от баща си, който го вдигна от погребалното легло и го положи в мраморния саркофаг, поставен върху дъски. Капакът бе затворен, същите освобожденци, които бяха носили покойника през цялото шествие, сега избутаха саркофага до дъното на гробницата, издърпаха дъските изпод него и излязоха, за да затвори Сула тежките бронзови врати. Сякаш затвори част от самия себе си вътре. Синът му си бе отишъл завинаги. Нищо нямаше да бъде вече същото.

Няколко дни след погребението на малкия Сула в Рим беше прокаран лекс Ливия. Законопроектът бе донесен пред плебейското събрание с изричното одобрение на Сената, независимо от ожесточената съпротива на Цепион и Варий, за да срещне още по-ожесточената съпротива на самите триби. Това, за което Друз дори не бе предполагал, бе несъгласието на самите италийци, а това несъгласие беше твърде ясно изразено в Кладенеца на комициите. Макар че земите, за които ставаше дума, в никакъв случай да не бяха собственост на италийците, римският агер публикус почти навсякъде граничеше с частните стопанства на местните жители, а от дълги години никой не си беше правил труда да мери земята и да обръща внимание на факта, че малките, бели гранични камъни често се намират твърде далеч от отреденото им място. Всеки път ставаше дума за едно и също — за това как италийският земеделец е разширил владенията си, без да пита някого и без никой да му държи сметка за това. Ако сега се предприемеше наново измерването на римската държавна земя — а това беше неизбежно, след като се предвиждаше да бъде разделена на парцели от по десет югера, всички тези злоупотреби от страна на италийските съседи щяха да излязат на бял свят. По всичко личеше, че най-силно засегнати от предлагания законопроект ще се окажат земеделците в Етрурия, и за това си имаше логично обяснение: един от най-едрите земевладелци в района беше Гай Марий, а той не беше човекът, който ще се тревожи дали няма да му откъснат от нивиците в провинцията. В Умбрия също се бе надигнала шумотевица, за разлика от това Кампания мълчеше и не даваше признаци на тревога.

Друз обаче не се безпокоеше особено; напротив, в писмото си до Силон в Марувиум оптимистично твърдеше, че всичко върви като по вода. Скавър, Марий, дори традиционалистът Катул Цезар се били убедили напълно в правотата на предложенията му, когато защитавал законопроекта си пред Сената, и под тяхно влияние дори вторият консул Филип си замълчал. Никой не можел да затвори устата на Цепион, но пък и той сякаш бил говорил на стените — едно, защото не притежаваше никакъв талант на оратор, и второ, защото сред сенаторите твърде усилено започна да се говори, че някои от колегите са получили в наследство твърде много злато, за да им се има доверие; споменът за Златото на Толоза щеше да остане като неизличим белег върху името на Сервилий Цепионите.

„Затова, Квинт Попедий, бъди така добър възможно най-скоро да убедиш жителите на Етрурия и Умбрия, че е безполезно да протестират. Последното, което ми трябва, е тъкмо хората, от които тези земи са били отнети, да не искат Рим да се раздели с тях.“

Но отговорът на Силон не беше особено окуражителен.

„За нещастие, Марк Ливий, тъкмо в Етрурия и Умбрия се ползвам с твърде ограничен авторитет. И в двете области живеят странни люде, които твърде много залагат на самостоятелността си и не гледат с добро око на нас, марсите. Отсега те предупреждавам за два инцидента, които предстои да се случат. За единия вече се говори на север, за другия научих случайно, което ме кара още повече да се тревожа.

Първият инцидент представлява многобройна делегация от страна на етруските и умбрийските земевладелци, която ще пристигне в скоро време в Рим, за да протестира против премахването на римския