Порция, която всички наричаха Порцела, скоро щеше да навърши четири години. По рождение беше грозновата, а напоследък цялата беше в лунички. Луничките се бяха превърнали в най-слабото й място, постоянен обект на злобните закачки от страна на двете й по-големи сестри, които дълбоко я ненавиждаха и не й оставяха миг покой с болезнените си пощипвания, ухапвания, подритвания и оскубвания. За съжаление и тя бе наследила типичния за Катоните орлов нос и единственото, което я спасяваше, бяха красивите й тъмнозелени очи и милият й характер.
Малкият Катон беше на две години и девет месеца и представляваше отвътре и отвън истинско чудовище. По всичко изглеждаше, че носът му си е поставил за цел да стане по-голям от цялата му останала част от тялото, при това не беше издължен и закривен като на семит, ами завършваше с огромна буца, както приляга на достолепен кореняк — римлянин. Най-малко се връзваше въпросното чудо на природата с иначе красивото му лице, в което жените един ден биха се загледали. Имаше малка уста, приятни светлосивкави очи, които грееха на светлината, опънати скули и добре оформена брадичка. Широките рамене подсказваха, че с възрастта Катон може да развие красива фигура, но уви, всичко останало под тях оставаше болезнено хилаво и слабо, най-вече защото детето не проявяваше абсолютно никакво желание да се храни. По душа малкият бе роден да се натрапва на другите, при това притежаваше една черта на характера, която Друз най-малко понасяше у околните: колкото по-ясно и образно отговориш на някой от безконечните му въпроси, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че ще последва цяла серия от други, още по-безсмислени. Друз още не можеше да реши дали това се дължи просто на умствената ограниченост на племенника му, или пък е следствие от дълбоко вкоренения му инат и пълно нежелание да се съгласи с чуждата гледна точка. Катон притежаваше и друга много характерна черта, която беше особено трогателна — а хора в неговото положение се нуждаеха от способността, ако не друго, то поне да трогват; — тя се състоеше в безрезервната му преданост към брат му Цепион, от когото нито през деня, нито през нощта позволяваше да го отделят. Когато прекалеше с досадните си въпроси или дотегнеше с дебелия си глас, достатъчно бе да го заплашат, че ще ги разделят с брат му, за да млъкне.
Скоро след втория рожден ден на Катон Силон бе дошъл за последен път на гости у Друз; приятелят му вече бе избран за народен трибун и марсът си даваше сметка, че няма да е разумно цял Рим да се убеди в тяхното приятелство. Понеже сам изживяваше радостта от бащинството, Силон много обичаше да се занимава с домочадието на Друз. Така например той отделяше специално внимание на издайницата Сервилия, ухажваше я и искрено се забавляваше, когато тя искаше да го срази със своето презрение към жалкия италиец, който той представляваше в очите й. Останалите четири деца той просто обожаваше и никога не отказваше да играе с тях. Единствено малкия Катон не можеше да търпи, колкото и да му беше трудно да обясни тази си антипатия с логични доводи.
— Когато съм с него, имам чувството, че изгубвам способността си да разсъждавам и се превръщам в някакъв звяр без мозък и душа — говореше той на Друз. — Единствено инстинктът ми подсказва, че пред мен стои враг.
Навярно всичко се дължеше на спартанския характер на малкия, нищо че спартанското възпитание беше на почит сред римляни и италийци. Всеки път, когато по адрес на Катон се изливаха словесни обиди или пък тялото му ставаше жертва на физическа агресия от страна на сестрите и братовчед му, той приемаше случилото се със стиснати зъби и никога не плачеше. Само като го гледаше, Силон изтръпваше от страх. На какво можеше да се дължи подобно поведение? Поне сто пъти си бе задавал този въпрос и така и не бе намерил отговор, който да му се стори задоволителен. Навярно защото и самият Катон не криеше презрението си към жалките италийци. Разбира се, за това единствена виновница беше Сервилия. И все пак, когато тя се опиташе да го ужили с някоя и друга приказка, Силон махваше с ръка и отминаваше. Но се оказваше, че на човек като Катон никой не може да си позволи просто да махне с ръка и да отмине.
Един ден, когато му бе омръзнало да слуша грубите и досадни въпроси на Катон към вуйчо му Друз, който напразно се опитваше да бъде търпелив и любезен, Силон просто сграбчи момчето за врата и го провеси през прозореца над градинката, осеяна с декоративни камъни, които заканително показваха ръбовете си.
— Или ще се научиш да се държиш възпитано, Катоне, или ще те пусна долу!
Детето нищо не му отвърна, лицето му излъчваше предизвикателство и омраза, които нищо не можеше да надвие. Колкото и да го люлееше от прозореца, колкото и да се правеше, че аха-аха и наистина ще го хвърли на двора, Силон не можа да го накара да се признае за победен. Наложи се да го върне обратно в стаята и да поклати посрамено глава пред Друз.
— За щастие Катон е още малко дете. Ако беше възрастен, Италия никога не би могла да се разбере с Рим!
Веднъж Силон попита момчето кой му е любимият човек.
— Брат ми — беше категоричният му отговор.
— А след него кой?
— Пак брат ми.
— Е, добре, а след брат ти няма ли друг?
— Брат ми.
Силон се обърна към Друз.
— Този никого друг ли не обича? Теб например? Или поне баба си?
Приятелят му вдигна рамене.
— Както сам се убеждаваш, Квинт Попедий, племенникът ми обича единствено брат си.
Но Силон поне знаеше, че в отношението му към Катон няма нищо странно или необичайно; в действителност никой в къщата не беше привързан към момчето.
Децата открай време се бяха разделили на два лагера, като по-големите безжалостно тормозеха децата на Катон Салониан и детската стая никога не утихваше от словесните им и телесни борби. Логично бе да се предположи, че Сервилио-Ливианската партия ще има пълно превъзходство, но откакто малкият Катон бе навършил две години и бе започнал да помага на брат си с малките си юмручета, балансът се бе обърнал изцяло в полза на Порциите. Никой не можеше да се справи с това дете, което никога не молеше за пощада, никога не прекланяше глава и никога не замлъкваше при препирните. Малкият Катон беше корав противник — неуморим, постоянен, заядлив, шумен, чудовищен и без никакви угризения.
— Мамо — рече най-накрая Друз, след като бе наблюдавал известно време грозната сцена в детската стая, — събрали сме накуп всички нещастия, които могат да постигнат едно римско семейство.
Не само Друз и италийските водачи бяха вършили работа през лятото; Цепион усилено бе търсил съмишленици сред конническото съсловие и в крайна сметка заедно с Варий бяха организирали солидна опозиция на Друз в плебейското събрание; най-сетне Филип, който открай време имаше слабостта да харчи повече, отколкото му позволяваха почтено спечелените средства, позволи на група конници и сенатори, разчитащи до голяма степен на доходите от огромните си латифундии, да го купят за своята кауза.
Разбира се, никой не знаеше точно какво се готви, но в Сената отдавна се беше получила молбата на Друз да бъде свикано заседание на септемврийските календи, а това беше достатъчно да предизвика интерес. Мнозина сенатори, които през отминалата пролетна сесия се бяха увлекли по красноречието на народния трибун, сега съжаляваха за допуснатата слабост; позициите, които той имаше през зимата и пролетта, вече бяха отслабени, на сенаторите им бе омръзнало да вършат велики дела в името на Друзовите идеи за световния мир и повечето от тях бяха твърдо решени този път да останат глухи за словата му, каквито и да са те.
Председателстваше Секст Юлий Цезар — като първи консул на него му се падаше да управлява през септември, а това означаваше, че ритуалите по откриването на заседанието трябваше да, бъдат проведени с абсолютна точност. Докато се извършваха гаданията и се четяха молитвите, сенаторите мълчаха почтително и едва когато кървавите следи от жертвоприношенията бяха измити, всички заеха с готовност местата си и набързо преминаха процедурите, предшестващи задължително речта на народния трибун.
Време беше за работа. Друз се надигна от пейката, поставена пред подиума, на който седяха консулите, преторите и куриатните едили, и се запъти към любимото си място при бронзовите врати, които както обикновено, щом той щеше да държи реч, бяха затворени.
— Уважаеми отци на римския народ, членове на римския Сенат — обърна се той топло към всички
