Венец от трева (Част II: Разривът)

присъстващи, — преди няколко месеца в същата тази зала аз говорих за едно голямо зло, което живее сред нас — злото, наречено агер публикус. Днес обаче имам намерение да прикова вниманието ви върху едно друго зло, много по-голямо от агер публикус. Зло, което, ако не го пресечем навреме, има опасност да ни унищожи напълно. Да унищожи самия Рим. Става дума, разбира се, за народите, които живеят в съседство с нас на полуострова. За онези, които наричаме в общото название „италийци“.

При тези думи из редиците на облечените в бяло сенатори се разнесоха сподавени възгласи — сякаш вятърът бе нахлул изневиделица в залата или пък през някоя дупка от покрива се беше спуснал облак жужащи пчели. Друз добре чу реакцията на колегите си, но реши, че е рано да й обръща внимание.

— Ние сме свикнали да се отнасяме към тези десетки, стотици хиляди свои съседи като към граждани трета класа. Изразът е съвсем точен. Първата класа сме ние, римляните, втората — онези, които се ползват с латински права. Третата класа са италийците. Италиецът е човек недостоен от наша гледна точка да участва в решаването на общоримската съдба. Той е онзи, който може да бъде бит, глобяван, гонен, ограбван и експлоатиран безнаказано. Заради нас нито децата му, нито жена му, нито домът му могат да се чувстват в безопасност. Италиецът е човекът, който трябва да лее кръвта си в нашите войни, да издържа войските, с които сам ни дарява, да поверява съдбата на собствените си войници на нашите пълководци. Пак той е човекът, пред когото не устояхме на обещанията си да не създаваме римски и латински колонии сред земите му, да му осигурим пълна политическа самостоятелност в замяна на легионите, които трябваше да ни осигурява, и данъците, които трябваше да ни плаща; ние не само не устояхме на обещанията си, но построихме колонии навсякъде, за да отнемат от земята му, за да черпят от силите му и в същото време да го държат откъснат от останалия свят.

Слушателите му все повече се разшумяваха, но не чак толкова, че да заглушат думите му; но все пак се усещаше, че наближава буря. Устата на Друз пресъхна от напрежение, трябваше да спре и да преглътне, без да се издава. И за да не даде воля на нервите си, веднага продължи:

— Ние, римляните, не признаваме цар. Но в рамките на Италия самите ние се държим като царе и господари. Защото ни харесва усещането, което ни спохожда, докато гледаме как по-нискостоящите ни съседи пълзят в царствените ни крака. На нас ни харесва да се правим на царе! И ако народите, населяващи Италия, наистина ни отстъпваха по нещо, подобно поведение би било напълно оправдано. Но истината е, че италийците не ни отстъпват в нищо. Те са кръв от нашата кръв, плът от нашата плът. Иначе щеше ли в същата тази зала да се чува обвинението, че някой от нас е с „италийска кръв“? Често съм чувал великият и славен Гай Марий да бъде наричан „италиец“. И все пак именно той разгроми германите! Чувал съм и благородният Луций Калпурний Пизон да бъде наричан инсубриец, това не попречи на баща му да загине като герой под стените на Бурдигала! Чувал съм и великият Марк Антоний Оратор да бъде осъждан, задето втората му жена била дъщеря на италиец. И все пак тъкмо той унищожи пиратите и бе избран за цензор!

— Той наистина беше цензор — подвикна му от мястото си Филип — и тъкмо докато той беше цензор, хиляди италийци незаконно се писаха римски граждани!

— Може би искаш да намекнеш, Луций Марций, че съм го направил умишлено? — попита го заплашително Антоний Оратор.

— Точно това искам да намекна, Марк Антоний!

Антоний Оратор се надигна, от стола си така, сякаш мечка изведнъж бе влязла в залата и бе заела мястото му.

— Я да излезем навън, Луций Марций, че да го чуя пак от устата ти!

— Тишина! Марк Ливий говори! — прекъсна ги Секст Цезар и гърдите му жално изсвириха. — Луций Марций, Марк Антоний, нарушавате правилника! Седнете си по местата и изчакайте да ви се даде думата!

Друз продължи:

— Казвах, че италийците са кръв от нашата кръв й плът от нашата плът. Не само това, те дадоха своя голям принос за нашите успехи в Италия и извън нея. Те са добри войници, добри стопани и добри търговци. Сред тях има богаташи, има аристократи, потомци на родове не по-стари от римските, има и интелектуалци, които по нищо не отстъпват на нашите. Жените им са не по-малко грамотни и добре възпитани от римлянките. Италийците живеят в домове като нашите, хранят се със същото, с което се храним и ние. Колкото познавачи на виното имаме ние, толкова имат и те. И което е може би най-важното, физически те са досущ като нас.

— Глупости! — сряза го презрително Катул Цезар и посочи с пръст Гней Помпей Страбон от Пиценум. — И го виж тоя! Чип нос и сламени коси! Римляните можем да бъдем червенокоси, русоляви, белокоси, но със сламени коси не можем да бъдем! Този е чист гал, никакъв римлянин не е! Ако зависеше от мен, всички в нашата любима Курия Хостилия, които не са римляни, отдавна щяха да бъдат изхвърлени. Гай Марий, Луций Калпурний Пизон, Квинт Варий, Марк Антоний, който има наглостта да се ожени за по-нискостояща, цялата рода на Помпеите, дето влязоха в Сената със слама между зъбите, Дидиите от Кампания, Сауфеите, Лабиените и Апулеите. Аз мисля, че трябва да се отървем веднъж завинаги от всички тях!

Част от присъстващите посрещнаха думите му с бурен възторг, а другите — с бурно възмущение. С три изречения Катул Цезар успя да засегне до болка една трета от присъстващите, но в същото време погали, самочувствието на останалите две трети, които отсега нататък щяха да гледат отвисоко всеки един от споменатите си колеги. Само Цепион като че ли не се радваше особено — сред изброените от Катул беше приятелят му Квинт Варий.

— И все пак ще ме изслушате! — закрещя Друз. — Ако трябва, ще стоим тук до тъмно, но ще ме изслушате!

— Боговете да са ми свидетели, няма да те изслушаме! — отвърна му Филип.

— Няма да те слушаме! — изврещя и Цепион зад него.

— Думата е дадена на Марк Ливий! Всеки, който се опита да му я отнеме, ще бъде изгонен от заседанието! — успя все пак да надвика присъстващите Секст Цезар. — Писарю, излез навън и повикай ликторите ми.

Главният писар веднага изхвърча от залата и след малко доведе дванайсетте ликтори на първия консул, облечени в бели тоги и преметнали фасции през рамо.

— Застанете зад куриатните столове! — нареди им високо Секст Цезар. — Днес мнозина си позволиха да нарушат правилника, може да се наложи занапред да изгоня някого от присъстващите. — След което кимна към Друз. — Продължавай.

— Възнамерявам да представя на гласуване в плебейското събрание законопроект, даряващ пълно римско гражданство на всички, живеещи от Арн до Региум, от Рубикон до Верейум, от Тосканско до Адриатическо море! — заяви на всеослушание ораторът, за което му трябваше доста да понапрегне гласните си струни. — Време е да се освободим от това задушаващо ни зло, да престанем да смятаме част от жителите на Италия по-недостойни от останалите, да се откажем от предубеждението, че римляните сме нещо изключително! Назначени отци, Рим е Италия! И Италия е Рим! Нека веднъж завинаги се примирим с този факт и позволим на всички жители на полуострова да се чувстват равни!

В Сената настана невъобразим хаос: мъже на почтена възраст крещяха неистово: „не, не, не“, тропаха с крака, ревяха от злоба, свиркаха, пляскаха, най-подивелите дори започнаха да мятат сгъваемите си столове по посока на оратора и когато не го уцелеха — да му се канят със свити юмруци, че следващия път ще бъдат по-точни.

Но дори сега Друз не трепна.

— Ще го направя! — ревеше и той като обезумял на тълпата около себе си. — Ще го направя!

— Само през трупа ми! — извика Цепион от подиума на преторите.

Друз се обърна и злобно го изгледа.

— Ако трябва, и през трупа ти ще мина, разлигавен кретен! Ти изобщо виждал ли си жив италиец, та смееш да ми говориш? — Беше готов да се нахвърли да го бие.

— Да, Друзе, и то в твоята къща! За въстание говорехте, нали? Ти и приятелчетата ти Силон, Мутил, Егнаций, Видацилий, Лампоний, Дуроний, да изброявам ли още?

— Никога не сме се събирали у дома ми и никога не сме говорили, за каквото и да е въстание!

Цепион също беше скочил от куриатния си стол и пламтеше от гняв.