Венец от трева (Част II: Разривът)

— Ти си предател, Друзе! Позор за семейството си! Ще те дам под съд за това!

— Не, цирей гноясал, аз теб ще те дам под съд! Какво стана със Златото на Толоза, Цепионе? Защо не кажеш на глас, та целият Сенат да те чуе? Защо не разкажеш за огромните си предприятия, защо не изброиш всички онези дейности, с които сенатор като теб не би трябвало да се занимава!

— Как му позволявате да говори такива неща? — обърна се Цепион към трите реда трибуни и протегна ръце в умоляващ жест. — Та той е предател! Отровна змия, това е той!

Секст Цезар и Скавър Принцепс Сенатус напразно се опитваха да възстановят известен ред в залата. Най-накрая първият консул се отказа, щракна с пръсти на ликторите си да вървят пред него, намести тогата си и гордо се запъти към входа. Някои от преторите го последваха, но Квинт Помпей Руф тръгна тъкмо в обратната посока — към стола на Катул Цезар, накъдето се бе насочил и Гней Помпей Страбон. И двамата се опитваха да убият с поглед самодоволния, по-високомерен отвсякога Катул, но преди да са успели да го достигнат, Гай Марий застана пред Страбон, поклати заплашително глава и рязко свали ръцете му край тялото. Крас Оратор на свой ред се впусна да задържи градския претор и в крайна сметка двамата Помпеи бяха изтикани безславно на стълбите пред Курията. По пътя Марий подбра и Друз, към когото се бе присъединил и Антоний Оратор. Катул Цезар остана ухилен до стола си и изчака да се отдалечат на почтително разстояние, преди сам да си тръгне.

— Този път се оказаха по-нервни — заключи Друз, докато се опитваше да се успокои.

Бяха се събрали в дъното на Кладенеца на комициите, за да не се засекат с противниците си; само за броени минути към тях се присъедини цяла група разгневени сенатори.

— Как можа да го каже това за нас, Помпеите! — ядосваше се на Катул Цезар Помпей Страбон, който се бе хванал за далечния си братовчед Помпей Руф като за сламка в развилнялото се море. — Ако някой от нас има сламени коси, то това е тъкмо той!

— Хайде, млъкнете де! — подкани ги нетърпеливо Марий, който напразно търсеше с поглед Сула; допреди няколко часа поне той беше един от най-запалените привърженици на Друз и със сигурност не бе пропуснал нито едно заседание, на което щеше да говори народният трибун. Къде се бе изгубил точно днес? Дали събитията не го бяха сварили неподготвен? Може би тъкмо в този момент се опитваше да прави мили очи на Катул Цезар? Трезвият разум му подсказваше, че предположението е налудничаво, но дори Марий бе смаян от реакцията на Сената. А и къде се губеше Принцепс Сенатус?

— Как не го беше срам тоя неблагодарник Филип да ме обвини, че съм подправил списъците? — продължаваше да скърца със зъби Антоний Оратор, все още почервенял от гняв. — Но пък видяхте ли го как подви опашка, щом го поканих да се разберем навън?

— Той като че ли не си даде сметка, че когато обвинява теб, Марк Антоний, обвинява и мен! — обади се Луций Валерий Флак, който може би за пръв път в живота си бе излязъл от кожата си от възмущение. — Ще ми плати за това, помни ми думата!

— Не пожелаха дори да погледнат на нещата от моята гледна точка — продължаваше Друз.

— Предполагам, че това не те учудва особено, Марк Ливий — дочу се отнякъде гласът на Скавър.

— Нима ти самият, принцепс Сенатус, ще продължиш да държиш моята страна? — попита Друз, когато Скавър най-сетне успя да си пробие път през скупчилите се около трибуна сенатори.

— О, да, да! — потвърди той, видимо развълнуван. — Съгласен съм с теб, че е крайно време да направим нещо, което не само е логично, но единствено може да предотврати назряващата война. За нещастие повечето ни колеги не искат да повярват, че до война може да се стигне.

— Скоро ще им се удаде случай да се убедят в противното — рече Друз.

— Така е — съгласи се Марий и отново се огледа. — Къде е Луций Корнелий Сула?

— Отиде си — отговори му Скавър.

— Сам или с някого от противниците ни?

— Мисля, че тръгна сам — въздъхна Принцепс Сенатус. — Опасявам се, че откакто синът му си отиде, Луций Корнелий се отнася с безразличие към всичко, което го заобикаля.

— И аз това забелязвам — кимна с видимо облекчение Марий. — Но пък си мислех, че врява като днешната може да разбуди заспалото у него.

— Само времето би могло да излекува рана като неговата — поклати глава Скавър, който също бе изгубил син, при това по много по-болезнен начин.

— А сега накъде ще вървиш, Марк Ливий? — попита Марий.

— В плебейското събрание — отвърна му уверено Друз. — След три дни свиквам концио.

— Там ще срещнеш още по-жестока съпротива — предупреди го Крас Оратор.

— Не ме интересува. Дал съм дума, че ще прокарам този закон и това е. Рано или късно ще го сторя!

— Междувременно, Марк Ливий — увери го Скавър в желанието си да го успокои, — ние всички ще се опитаме да въздействаме по някакъв начин върху Сената.

— Е, поне ще срещнете известно съчувствие у онези, които Катул Цезар така жестоко обиди — усмихна се плахо Друз.

— За нещастие тъкмо сред тях ще имаме най-непримиримите противници на всеобщото гражданство — ухили се злорадо Помпей Руф. — Всички са се отрекли от някоя леля или братовчед само защото са италийци, току-виж един ден им се наложи да ги срещат на улицата и да ги поздравяват като съграждани…

— На мен ли така ми се струва или ти наистина не се чувстваш засегнат от думите на Катул? — сопна му се Помпей Страбон, който още не можеше да си намери място от претърпяното унижение.

— Напротив, подобни думи никога не се забравят — продължаваше да се усмихва загадъчно Помпей Руф. — Но не виждам защо трябва да си изливам гнева върху тези прекрасни люде наоколо.

На четвъртия ден от септември, както бе обещал, Друз свика плебейското събрание на концио. Дойдоха много хора, защото, от една страна, се очакваше да хвърчат искри, а, от друга — с трибун като Друз никой не вярваше, че ще се стигне до открито насилие. И все пак той едва си беше отворил устата да говори, когато на Форума се появи Луций Марций Филип, съпроводен от ликторите си и голяма група от конници и сенаторски синове.

— Това събиране е незаконно! Нареждам то да бъде прекратено незабавно! — викаше Филип, докато ликторите му проправяха път сред тълпата. — Всички да се разотиват! Заповядвам ви да си вървите по домовете!

— Ти не можеш да даваш каквито и да било разпореждания по време на законно свикано заседание на плебейското събрание — напомни му със спокоен тон Друз, сякаш нищо в постъпката на Филип не го тревожеше. — Върви си гледай работата, консуле!

— Аз съм плебей и имам право да присъствам — на свой ред му напомни той.

Друз му се усмихна приветливо.

— В такъв случай, Луций Марций, дръж се като плебей, а не като консул! Ако искаш, стой и слушай заедно с всички останали!

— Събранието е незаконно! — настояваше Филип.

— Предсказанията бяха благоприятни и при свикването на днешното заседание съм спазил напълно буквата на закона, а ти просто отнемаш от ценното време на хората — заяви Друз за всеобщо удоволствие на публиката, която бурно го приветства. Римляните можеха и да не споделят възгледите на своя трибун, но се възмутиха от намесата на Филип.

Реакцията на тълпата обаче беше сигнал за младежите около Филип да започнат да блъскат хората около себе си и да ги изтикват вън от Кладенеца на комициите. По-дръзките вече изваждаха скритите под тогите тояги.

Като видя оръжията на нападателите, Друз мигновено смени тона си.

— Заседанието се закрива! — извика той от рострата. — Няма да позволя на някакви нехранимайковци да превръщат в масов побой подобно обществено събиране.

Но това като че ли не се хареса на самото събрание; неколцина от първите редици започнаха да отвръщат на удара с удар, на свой ред подгониха хората на Филип и скоро стана ясно, че тоягите ще влязат в употреба. Наложи се самият Друз да слезе при трибуните, за да предотврати боя и да убеди съгражданите