Венец от трева (Част II: Разривът)

Около осем дни преди Сената да се събере на първото си заседание на септемврийските календи, Друз пристигна във вилата си в Мизенум, където мислеше да си отпочине за кратко, преди да се захване с най- тежката част от делото си. За своя изненада той бе открил у майка си незаменим приятел, у когото се научи да търси утеха и кураж. Корнелия Сципионида беше хитра, остроумна, начетена, свободомислеща и изобщо гледаше на мъжките дела от почти мъжка гледна точка. Проявяваше нескрит интерес към политиката и бе проследила цялата законодателна програма на Друз с гражданско удовлетворение и майчина гордост едновременно. Навярно заради либералните възгледи на мнозина Корнелии и тя харесваше радикализма на сина си, но именно принадлежността й към една от най-старите патрициански фамилии в Рим я караше двойно повече да го цени, задето така добре е схванал ролите на Сената и на народа. Нито веднъж Марк Ливий не бе посегнал към сопата на близките си предшественици, нито веднъж не си бе позволил да заплашва съгражданите си, през цялото време беше разчитал единствено на златния си глас и сребърния си език. Такива трябваше да бъдат всички големи политици! И ако заради нещо се чувстваше още по-горда старата Корнелия, то бе, че всички тези качества синът й несъмнено бе наследил от нея, а не от тъпоглавия си, тесногръд и нищо неразбиращ баща.

— Е, за няколко месеца само ти се справи по блестящ начин и със съдилищата, и със земята, и с беднотията — хвалеше го тя. — Има ли още нещо или вече свърши?

Друз си пое въздух и продължително я изгледа.

— Възнамерявам да дам пълно римско гражданство на всички жители на Италия.

Корнелия пребледня по-силно от ленената си роба й отчаяно възкликна:

— О, не, Марк Ливий! Дотук много неща ти позволиха, но с това никой никога не би се съгласил!

— Че защо не? — изненада се той; напоследък дори не допускаше мисълта, че нещо може и да не стане точно както го е замислил.

— Защото боговете са дали на римляните една задача и тя е на всяка цена да пазят своето гражданство — рече му майка му, все тъй бяла като платно. — Дори ако самият Квирин се яви насред Форума и заповяда на римляните да подарят своето гражданство на всички останали, те няма да се съгласят! — Корнелия протегна ръка и го хвана за лакътя. — Марк Ливий, Марк Ливий, откажи се, докато е време! Това е просто невъзможно! — Тя потръпна от страх. — Умолявам те, откажи се!

— Вече съм дал думата си да го сторя, мамо… И ще я удържа!

В продължение на минута тя не отместваше поглед от черните му очи, сякаш искаше да му внуши целия страх, който тъй внезапно я беше обладал. Най-накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Е, виждам, че каквото и да ти кажа, не ще мога да те разубедя. Неслучайно си се родил прапраплеменник на великия Сципион Африкански. О, синко, синко, ще те убият!

Друз надигна вежда в недоумение.

— Защо ще ме убиват, мамо? Аз не съм Гай Гракх, още по-малко Сатурнин. Всичко, което съм сторил досега, сторил съм го по законен път. Никой римлянин не може да се чувства под заплаха, още по-малко застрашавам мос майорум.

Но майка му не желаеше повече да продължават този мъчителен за нея разговор, затова скочи от мястото си и делово подхвърли:

— Ела да видиш децата. Много им липсваш.

Подобно твърдение съдържаше известно преувеличение, но не чак толкова голямо. Друз бе успял да си спечели популярност и сред децата в семейството.

Докато двамата с Корнелия вървяха към детската стая, ясно се чуваше шумът от някаква кавга.

— Ще те убия, Катоне! — беше първата реплика, която двамата чуха от устата на Сервилия при влизането си.

— Стига толкова, Сервилия! — скара се вуйчо й, който започна да предусеща, че момичето не говори току-така. — Малкият Катон е твой брат и боговете ти забраняват с пръст да го докосваш.

— Оставете ме насаме с него и ще видим дали не мога да го докосвам — закани се тя.

— Никога няма да те оставя насаме с него, госпожице Топчест нос! — избута брат си малкият Цепион и предизвикателно застана пред него.

— Носът ми изобщо не е топчест! — разсърди се още повече Сервилия.

— Да имаш да взимаш! — изсмя й се Цепион. — Имаш най-ужасния и топчест нос, който съм виждал! Бррр, гнусотия!

— Млъкнете всички! — кресна им Друз. — Вие друго, освен да се карате, не знаете ли?

— Знаем! — каза с дебелия си глас Катон. — Да се бием!

— И как да не се караме с тоя тук! — посочи го презрително Друз Нерон.

— Ти да мълчиш, черна мутро! — просъска му Цепион, който използваше всеки случай да застане в защита на брат си.

— Не съм черна мутра!

— Напротив, си! — размаха юмруци Катон.

— Ти пък не си Сервилий Цепион! — изрече Сервилия по адрес на Цепион. — Ти си потомък на червенокос галски роб, нямаш нищо общо с нас, истинските Сервилий Цепиони.

— Топчест нос, топчест нос, грозен, гаден топчест нос!

— Тацете! — изкрещя още по-силно от предния път Друз.

— Син на роб! — продължи Сервилия.

— Дъщеря на празноглавец! — отвърна й Порция.

— Прасе с лунички! — обади се най-сетне и Лила.

— Ела да поседнем, синко — подкани Корнелия Сципионида Друз, сякаш подобна сцена не й правеше никакво впечатление. — Когато свършат, сами ще дойдат при нас.

— Всеки път ли споменават родителите си? — заинтересува се Друз, като с мъка надвика развихрилата се челяд.

— Че как иначе, когато Сервилия е тук?

Сервилия отдавна беше навършила тринайсет и фигурата й бе започнала видимо да се оформя, но като част от голямото й наказание настойникът така и не я беше отделил от останалите деца в къщата, както би било редно на тази възраст. В лице се беше разхубавила, макар и в погледа й да продължаваше да се крие онази потайност, която тя сама бе възпитала в ранното си детство. Докато слушаше препирнята между петимата си племенници и осиновения си син, Друз започваше да се чуди дали не е сбъркал, както е оставил Сервилия толкова дълго в детската стая.

Сервилила — или по-просто Лила — от своя страна бе навършила наскоро дванайсет и също като сестра си бързо узряваше. Беше по-хубава от Сервилия, но по-трудно привличаше поглед, мургавото й, дяволито лице отдалеч я издаваше що за човек е. Третият представител на „големите“, който във всичко заставаше на тяхна страна в споровете с „малките“, беше синът на Друз — Марк Ливий Друз Нерон Клавдиан; деветгодишен, хубавец като всички Клавдии, но и също като тях мрачен и непроницаем, той не можеше да се похвали с особена интелигентност, ала беше послушен и любезен с баща си.

Нататък следваха децата на Катон. Друз така и не можеше да свикне с мисълта, че малкият Цепион носи името на истинския си баща, колкото и упорито Ливия Друза да бе твърдяла обратното. Та той във всичко приличаше на покойния Катон Салониан — същата стройна и мускулеста фигура, същата форма на главата и на ушите, същия дълъг врат и издължени крайници и най-вече — същата яркочервена коса. Макар очите на момчето да бяха светлокафяви, те в никакъв случай не приличаха на Цепионовите: вместо това отдалеч правеше впечатление, че са леко раздалечени, затова пък стояха широко отворени. От всички шест деца в семейството малкият Цепион беше любимецът на Друз. Момчето излъчваше сила и готовност да поема всякакви отговорности, които качества нямаше как да не се харесат на човек като вуйчо му. В момента беше на пет години и девет месеца, но от много време Друз бе установил, че с него може да се разговаря не само като с възрастен, но като със същински мъдрец. Цепион Младши говореше с плътен, дълбок глас, в очите му се четеше замисленият му и сериозен характер. Усмихваше се малко и почти винаги по адрес на малкия си брат, който единствен можеше да го разсмее с трогателните си постъпки; Цепион беше до такава степен привързан към Катон, че от самото начало гледаше на него като на едва ли не свой син и нито за миг не се отдалечаваше от него.