беше подмладил с десет-двайсет години.
Двамата с Гай Марий не си казаха нищо по целия път до Курциевото езерце, където няколкостотин конници вече се бяха събрали в желанието си да попълнят състава на съдебните заседатели; за да се избере нужната бройка, съдебните пристави вече готвеха гърнетата, в които щеше да се тегли жребият; по принцип щяха да бъдат избрани осемдесет и един граждани, но защитата и обвинението щяха да посочат по петнайсет имена кои да не бъдат включвани сред заседателите — така щяха да останат общо петдесет и един, от които двайсет и шест конници и двайсет и пет сенатори. Единият конник в повече беше цената, която Сенатът се бе съгласил да заплати, за да получи председателството в съдилищата.
Времето си течеше, а заседателите биваха изтегляни един по един. Понеже Цензорин закъсняваше, защитата, ръководена от Крас Оратор, получи първа правото да изключи петнайсет от избраните. Но Цензорин все още не идваше. По обяд целият съд се беше разшумял, още повече че стана ясно как обвиняемият се е явил броени часове след смъртта на единствения си син. Председателят прати вестоносец до дома на Цензорин да провери какво става. След известно време пратеникът се завърна, за да съобщи на присъстващите, че предния ден Цензорин бил събрал цялото си преносимо имущество и бил заминал в неизвестна посока, вероятно в чужбина.
— Съдът се разпуска — заяви председателят. — Луций Корнелий, приеми нашите извинения, също както и искрените ни съболезнования.
— Ще те изпратя, Луций Корнелий — предложи отново услугите си Марий. — Странна ситуация, не намираш ли? Какво ли се е случило с проклетника?
— Благодаря ти, Гай Марий, но предпочитам да остана сам. Колкото до Цензорин, убеден съм, че ще потърси убежище при цар Митридат. — На лицето му се изписа зловеща гримаса. — Имахме случай да поговорим с него за това-онова.
Щом напусна Форума, Сула се насочи право към Есквилинската порта. Почти цялото Есквилинско поле, което започваше от самите Сервиеви стени, вече бе заето от римските гробища. Огромният некропол оправдаваше името си на град на мъртвите — толкова много бяха гробниците, които с внушителния си или, напротив, с твърде скромния си вид подсказваха на какъв човек съхраняват праха, дали е бил свободен или роб, дали е бил гражданин или не, дали е бил родом от Рим, или е дошъл от другаде.
От източната страна на голям кръстопът, на няколкостотин крачки от Сервиевите стени се намираше храмът на Венера Либитина — богинята, по чиято воля животът на човек изгасва. Светилището се обграждаше от кипарисови дървета, които криеха изящните му линии, боядисаните в зелено стени, моравочервените колони, капителите в йонийски стил, покрити със златно и червено, жълтия покрив над колонадата. До храма се стигаше по дълга стълба, покрита с розова теракота, а на фронтона бяха изобразени в ярки цветове боговете и богините на Подземния свят; на самия връх на покрива, върху колесница, теглена от мишки — предвестниците на смъртта, — гордо се бе изправила позлатената статуя на самата Венера Либитина.
Сред дъбравата около храма се намираха сергиите на римските погребални агенти, които водеха оживено своята дейност, без да изпитват особен респект към мястото, където се намират. Само да се зададеше клиент, всички се нахвърляха върху него като хиени, дърпаха го, умилкваха му се, предлагаха му услугите си, най-накрая започваха да се пазарят. Гробарството беше занаят като всеки друг, а храмът на Венера Либитина представляваше пазарът, на който римляните можеха да си купят това, което търсят. Сула премина като привидение през сергиите на дребните риби, които при вида на вълчето му изражение почтително се дръпнаха настрани, оставяйки го спокойно да отиде до агентите, които по традиция се занимаваха с погребенията на Корнелиите.
Още на другия ден у Сула щяха да дойдат актьорите да получат подробни инструкции какво и как трябва да го играят, два дни по-късно щяха да се проведат самите траурни церемонии, в които не биваше да се допуска грешка; понеже принадлежеше на фамилията на Корнелиите, малкият Сула щеше да бъде погребан, а не както се постъпваше с всеки друг римлянин — кремиран. Бащата заплати за погребението с банкова гаранция за цели двайсет таланта — цена, за която в града щеше да се говори в продължение на седмици, още повече че с годините той си беше спечелил славата на един от най-стиснатите сенатори.
Щом се върна у дома си, Сула отпрати Елия и Корнелия Сула от стаята на покойника и на свой ред седна на стола на жена си, за да погледа за последен път напусналия го син. Сам не можеше да каже какво изпитва. Мъката по изгубеното, чувството за безпомощност бяха легнали на сърцето му като огромна оловна топка; единственото, което му оставаше, бе да носи това бреме със себе си. Пред очите му стоеше тъжният край на целия му род, жалките останки от най-добрия приятел, когото бе имал през живота си — утеха в старостта му, наследник на името му, на богатството му, на всичко, което бе постигнал по обществената стълбица. Всичко, което Сула бе притежавал, бе изчезнало безвъзвратно за някакви си трийсет часа; това не можеше да е волята на боговете, не можеше да се смята дори за каприз на съдбата. Просто настинката се бе оказала по-сериозна, отколкото предполагаха, дробовете се бяха възпалили, сърцето бе преустановило дейността си. Банална история, която можеше да се разкаже за хиляди други покойници. Никой не беше виновен, никой не го бе сторил нарочно. Злощастна случайност. За момчето, което нямаше как да знае какво става с него, това беше просто краят на живота — край, мъчителен и болезнен. Но за онези, които то оставяше след себе си, това беше началото на една безкрайна празнота, която баща му щеше да носи до края на живота си. Синът му бе умрял, приятелят му си беше отишъл завинаги.
Когато два часа по-късно Елия дойде отново да го замести, Сула се прибра в кабинета си, където набързо надраска бележка до Метробий:
„Синът ми умря. Последния път, когато ме посети у дома, умря жена ми. Ако човек се замисли, би трябвало с твоята професия да си предвестник на радостни събития, Деус екс макина, без когото никоя пиеса не може да намери своя щастлив завършек. Вместо това ти идваш забулен с черно и носиш мъка и нещастия.
Никога повече не прекрачвай прага на дома ми. Макар и късно, разбирам, че моята закрилница Фортуна не търпи съперници за сърцето ми. Защото те обичам с тъкмо онази част от него, която тя смята за своя по право. Бях те издигнал в свой идол. За мен ти се беше превърнал във въплъщение на съвършената любов. Но тя желае да бъде моят идол, а тя е жена — начало и край за всеки мъж.
Ако дойде денят, в който Фортуна завинаги ще се отвърне от мен, аз отново ще те повикам. Но дотогава не очаквай вест от мен. Синът ми беше добър, любящ и почтен. Истински римлянин. Сега той е мъртъв, а аз съм сам. Не те искам повече.“
Запечата грижливо писмото, извика иконома си и му обясни къде точно да го занесе. След което впери поглед в стената пред себе си и се замисли колко странен е животът. На стената отсреща беше изобразен Ахил, носещ на ръцете си покойния Патрокъл, преди да го положи в ковчега му. Навярно под въздействието на трагичните маски, които носят актьорите при изпълнението на великите произведения на древността, художникът беше изписал върху разкривеното от болка лице на Ахил такава покъртителна гримаса, че просто нямаше как тя да отговаря на истината. Сула дори сметна подобен подход към страданието на човека за изключително непочтен — никой няма правото да навлиза в дълбините на чуждата душа, още по- малко — да изважда на показ най-скритите чувства. Почти несъзнателно той плесна с ръце и когато икономът се появи отново на врата, му заръча:
— Още утре да дойде човек да свали тази грозотия от стената!
— Луций Корнелий, погребалните агенти вече идваха.
Сула лично огледа траурното ложе, изящно изваяно и позлатено отстрани, покрито отгоре с черен плат и черни възглавници, и кимна в знак на одобрение. Сам занесе тялото на сина си до него, за да усети как започва да се вдървява от смъртта; възглавниците бяха струпани накуп и трупът бе поставен в седнало положение с ръце, облегнати на още възглавници. Щеше да остане в атрия, докато осемте носачи, облечени в черно, не дойдеха да вземат
На третия ден се състоя и самото погребение. Като проява на уважение към един бивш римски претор, който има всички изгледи някой ден да стане консул, всички обществени дела бяха преустановени и Форум
