Венец от трева (Част II: Разривът)

гражданин, който имаше търпението да се нареди на безкрайните опашки пред масите на едилите при Портикус Минуция, можеше да получи своето официално удостоверение, срещу което да закупи пет модия от държавното зърно, после да се яви в държавните складове под скалите на Авентина, където да представи документа, и да отнесе полагащия му се чувал у дома. Намираха се дори богати и знатни римляни, които не се посрамяваха да се възползват от тази си привилегия — някои, защото бяха непоправими скъперници, други — заради самия принцип. Като цяло обаче повечето хора, които можеха да си позволят лукса, предпочитаха да не се тълпят за удостоверения, ами просто да пуснат няколко монети в ръката на иконома си и да го пратят в частните складове на Викус Тускус. В сравнение с цените на много други жизненоважни услуги в Рим — така например жилищните наеми открай време се славеха с астрономическите си размери — сумата от петдесет до сто сестерции месечно на човек за закупуване на частно зърно се смяташе за незначителна. Затова и голяма част от онези, които упорито си искаха удостоверението, бяха представители на най-бедните — петата имуществена класа и пролетариата.

— Както и да го мислим, земята няма да стигне и за тях — говореше Друз пред Сената, — но ние в никакъв случай не бива да ги забравяме, не бива да ги оставяме да мислят, че отново са били подминати. Римската трапеза е достатъчно богата, назначени отци, можем да си позволим да храним всички римски граждани на нея! Ако не е по силите ни да дадем на пролетариите земя, то поне трябва да им подсигурим евтиното зърно. Нека цената бъде пет сестерции модият, независимо дали годината е добра или лоша. Подобно решение до голяма степен ще облекчи задачата на самата държавна хазна, защото когато реколтата надминава търсенето, държавното жито ще се купува между две и четири сестерции модият. Ако поддържаме постоянни цени от пет сестерции, ще позволим реализирането на известна печалба, която на свой ред ще покрие разходите в години на недостиг. Именно затова предлагам част от фондовете на държавната хазна да бъдат отредени изключително за закупуване на зърно и да не се пипат по никакви други причини. Затова пък и сега за прокарването на законопроекта ми няма да използваме нищо от държавния резерв.

— И как тогава предлагаш, Марк Ливий, да подплатим тази незапомнена проява на щедрост? — обади се заядливо Луций Марций Филип.

Друз се усмихна снизходително.

— Всичко съм измислил, Луций Марций. В отделна част от законопроекта си говоря за девалвация на определен процент от годишните ни парични емисии.

При тези му думи членовете на Сената се размърдаха неспокойно. Никой в Рим не оставаше безразличен при споменаването на самата дума „девалвация“. Докоснеше ли се темата за държавния фиск, римските управници се показваха крайно консервативни. Обезценяването на монетите никога не е било част от римската политика, на него открай време се бе гледало като на евтин гръцки шмекерлък. Само по времето на първите две Пунически войни се бе прибягвало до подобно средство, но пък и тогава основната цел бе всъщност уеднаквяването на монетните стандарти. Колкото и радикален да беше в реформите си, Гай Гракх дори беше увеличил стойността на парите в Рим.

Без да се смути от реакцията им, Друз се зае да обяснява позицията си:

— На всеки осем денарии един ще бъде изсичан от бронз, смесен с малко олово, колкото да достигне теглото на среброто, и ще бъде покриван със сребро. Правил съм изчисленията си по най-консервативни методи. Така например, приел съм за изходна точка предположението, че на пет лоши години ще имаме две добри, което, трябва да признаете, е крайно песимистична прогноза. В действителност винаги добрите години са повече от лошите. Взел съм предвид обаче и случаи като онзи продължителен глад по време на войната с робите в Сицилия. Другото, което съм взел под внимание, е, че да се отсече подобна бронзова монета и да се посребри вторично, изисква повече труд, отколкото ако направо се отсече от сребро. Ето защо предлагам девалвираните монети да са една на осем, макар и изчисленията ми да показват по- вероятно съотношение едно на десет. От това сами разбирате, че хазната нищо не може да изгуби. Още по-малко ще бъдат затруднени нашите делови съграждани, които работят предимно с хартия. Най-голямата тежест от реформата ще падне върху онези, които прибягват изключително до услугите на монетите, но което е най-важният аргумент в моя полза, така ще се избегне заплахата от въвеждането на пряк данък.

— Защо да си правим труда всяка година да отсичаме по една осма девалвирани монети, когато можем да го правим просто веднъж на осем години? — попита преторът Луций Луцилий, който подобно на всички свои роднини даваше вид на умен с приказките си, но не разбираше нищо от цифри.

— Защото — отговори му любезно Друз — най-важното според мен е никой да не може да отличи истинските монети от девалвираните. Ако се знае предварително, че цяла една годишна емисия ще бъде от бронзови монети, никой не би искал да си има работа с тях.

Колкото и да му се струваше на самия него невероятно, той успя да прокара и лекс фрументария. На негова страна застана дори хазната (където също бяха направили нужните изчисления, за да стане ясно, че от предлаганата девалвация могат да се извлекат големи печалби), а Сенатът отново оповести одобрението си пред плебейското събрание. Сред самите плебеи по-влиятелните конници бързо разбраха, че подобна реформа не може да се отрази зле върху сделките им, които рядко се осъществяваха срещу пари в брой. Разбира се, една девалвация не можеше да не засегне всички в града — в крайна сметка разликата между металните пари и техните хартиени еквиваленти беше изключително условна; затова пък римляните бяха прагматичен народ и знаеха, че независимо от формата си едни пари имат стойност дотогава, докато хората, които ги използват, им имат доверие.

В края на юни законът беше записан на таблиците. За в бъдеще държавното зърно щеше да се продава по пет сестерции модият, а квесторите, прикрепени към хазната, вече трябваше да подготвят първата емисия девалвирани монети, също както и тъй наречените вири монеталес, които щяха да се погрижат за самото отсичане. Разбира се, цялата операция щеше да отнеме време, но държавните служители разчитаха до септември на всеки осем денария един да е бронзов. Долавяше се недоволство. Цепион нито за миг не млъкваше, конниците не можеха да приемат току-така промените, които Друз предлагаше, а римската беднотия започваше да подозира, че управляващите са измислили новата хитрина, само и само да излъжат тях, неуките. Но Друз продължаваше да бъде пълната противоположност на Сатурнин, затова и Сенатът не му отказваше подкрепата си в нищо. Всеки път, когато свикваше плебейското събрание на концио, той отделяше голямо внимание на реда и спокойствието; само да усетеше, че сред тълпата се надигат вълнения, веднага закриваше заседанието и го насрочваше за друг ден. Винаги се вслушваше в предсказанията на авгурите и никога не му хрумна да използва силови методи за прокарването на своите решения.

В края на юни се видя принуден да преустанови за известно време дейността си; според официалния календар лятото бе започнало и Сенатът прекрати заседанията си, също както и плебейското събрание. Доволен от възможността да си отпочине — от ден на ден се уморяваше все повече и повече, — Друз също напусна Рим. Първо прати майка си и шестте деца в разкошната си вила край Мизенум, после отиде да навести Силон и Мутил, за да обиколят тримата заедно цяла Италия.

И сляп да беше, щеше да види, че цялото население на Централна Италия открито се готви за война; случваше му се, докато яздеше заедно с приятелите си по затънтените пътеки на полуострова, да се сблъска с цели легиони от добре въоръжени войници, които провеждаха открити учения, нищо че се намираха на огромни разстояния от най-близките римски или латински градове. Но така и нищо не каза, нищо не попита и вътрешно се убеждаваше, че на войнолюбието на съседите така и няма да се удаде случай да се прояви на дело. С безпрецедентна бързина той, Марк Ливий Друз, бе успял да внесе реформи в съдебната власт, в Сената, в държавното земевладение, в снабдяването със зърно. Никой друг преди него — нито Тиберий Гракх, нито Гай Гракх, нито Гай Марий, нито Сатурнин — не бе сторил толкова много за толкова кратко време: да прокара толкова много противоречиви закони с толкова малко затруднения, да преодолее едновременно съпротивата и на сенатори, и на конници. И всичко това, защото му вярваха, защото го уважаваха, защото се уповаваха на него. Друз вече разбираше, че му трябва само да обяви намеренията си за всеобщо римско гражданство на полуострова, за да бъде подкрепен от всички свои съграждани. Може би нямаше да го последват доброволно, но със сигурност щяха да го оставят той да ги води. Целта щеше да бъде постигната! А като следствие от това той, Марк Ливий Друз, щеше да стане патрон на една четвърт от целия римски свят, защото вече от единия край на Италия до другия — дори в Етрурия и Умбрия — мало и голямо бе прочело пред него своята тържествена клетва за вярност.