Венец от трева (Част II: Разривът)

Весталските стълби, да се свърне вдясно по Кливус Викторие и излизаха право срещу входа му.

— Влезте, влезте, приятели! — обърна се развеселен той към тълпата. — Влезте в атрия да си кажем довиждане. — След което тихо подшушна на Скавър: — Вие идете в таблиния и ме изчакайте. Няма да се бавя, но от уважение ще трябва да им кажа няколко прощални думи.

Докато Скавър и останалите четирима почетни гости бързаха да се скрият в кабинета, Друз поведе тълпата свои почитатели през перистила към голяма двукрила врата в отсрещния му край. Зад нея се намираше самият атрий, който иначе радваше окото с пъстрите си фрески, но сега заради падащия здрач тънеше в сумрак. Известно време Друз остана сред анонимните си привърженици, шегуваше се с тях и весело се смееше, без да пропусне да им напомни как трябва да гласуват на другия ден; лека-полека хорицата започнаха да се сбогуват с него, докато накрая той се оказа заобиколен от съвсем малка групичка. Целият атрий бе потънал в сянка, но понеже още не бе дошъл часът за палене на лампите, ъглите се бяха превърнали в огромни черни петна, където човешкият поглед не можеше да проникне.

Най-сетне и последните се сетиха, че е време да си вървят. Един от тях явно бе изгубил ориентация в тъмното, защото се блъсна с цяло тяло в Друз, който усети как синусът на тогата му се надига и изведнъж някаква непонятна болка го сряза от дясно на корема му. Идеше му да извика, но се въздържа, защото хората можеха и да са му почитатели, но си оставаха непознати. Те самите се бяха забързали към изхода, някои обсъждаха как толкова бързо се било смрачило и как би било добре, ако успеят да се приберат по къщите си, преди улиците на Рим да се превърнат в разбойнически свърталища.

Почти заслепен от болка, Друз бе застанал на вратата към градината и се опитваше да маха на гостите си с лявата си ръка, изгубила се под гънките на тогата му. Изчака и последният от посетителите да се изгуби зад отсрещната врата, водеща на улицата, и сам се насочи към кабинета си, където го чакаха приятелите му. Но в мига, в който се опита да помръдне, необяснимата болка над слабините така го парна изведнъж, че този път не можа да се сдържи и с все сила извика. Но напразно… Болката не искаше да отмине, вместо това по десния му крак потече топла и лепкава течност, от която ужас го обзе.

Когато Скавър и останалите изскочиха от кабинета, Друз едва се държеше на крака и с ръка опипваше десния си хълбок. Той вдигна ръка, погледна я на слабата светлина, идваща откъм градината и сякаш не искаше да повярва на очите си, че вижда кръв. Своята кръв. Друз се свлече на колене, сетне изведнъж се строполи като повалено дърво на пода и отчаяно започна да се бори за въздух.

Не Скавър, а Марий пръв разбра какво точно се е случило. С бързи движения разголи десния хълбок на приятеля си, за да се покаже изотдолу дръжката на нож, забит дълбоко в корема на Друз. Отговорът на загадката бе разкрит.

— Луций Корнелий, Квинт Муций, Марк Антоний — започна да нарежда Марий, — всеки да доведе по един лекар със себе си! А ти, Принцепс Сенатус, погрижи се да запалят всички лампи в къщата. Бързо, ако обичате!

Изведнъж Друз нададе нов вик, по-пронизителен от първия, който подобно на прилепите в мрака се защура между стените на атрия и заподскача от греда на греда като обезумял; в миг от всички страни се показаха роби и робини и цялото помещение се изпълни с народ. Кратип хукна да помага на Скавър, който бе започнал сам да пали една след друга лампите в атрия, докато Корнелия Сципионида, придружена от шестимата си внуци, стъпи в локвата кръв на пода и се надвеси над сина си.

— Убиец — обясни с една дума Марий.

— Ще изпратя да повикат брат му — делово заяви майката, без да обръща внимание на изцапаната си с кръв рокля.

Никой не обръщаше внимание на шестте деца, които тихомълком се промъкнаха зад гърба на Марий и с ококорени очи наблюдаваха ужасяващата гледка: локвата кръв по пода, изкривеното от болка лице на вуйчо им, мръсния предмет, който стърчеше от корема му. Вътрешният кръвоизлив притискаше все повече и повече нервните възли, водещи към крака на ранения, който ревеше с пълно гърло; при всяка негова конвулсия децата подскачаха и инстинктивно се дърпаха назад, докато най-накрая Цепион не си възвърна донякъде самообладанието и не притисна плътно до себе си мършавата фигурка на брат си Катон, за да откъсне погледа му от разширените очи на вуйчо му Марк.

Едва когато Корнелия Сципионида се върна в атрия, се сетиха за децата, които бяха отведени от обляната в сълзи бавачка; Корнелия безпомощно се отпусна до Марий и се загледа в ранения.

Скоро след това на вратата се появи Сула, буквално хванал мъничкия Аполодор Сикул под ръка, и хвърли лекаря като играчка до умиращия.

— Това влечуго не искаше да стане от масата — обясни той недотам възпитаното си държане спрямо лекаря.

— Трябва да го отнесете на леглото му, преди да го прегледам — заръча сицилиецът, задъхан от бързането.

Марий, Сула, Кратип и още двама роби подхванаха крещящия от болка Друз от земята и оставяйки широка кървава диря навсякъде, откъдето минеха, го понесоха към огромното легло, където толкова дълги години Сервилия Цепионида напразно се беше мъчила да зачене дете. Стаичката беше тясна и от многото лампи, окачени за случая навсякъде по стените, бе заприличала на огнище.

Дойдоха и другите лекари; Марий и Сула ги оставиха да се суетят около ранения и се върнаха в атрия при приятелите си. Дори оттук ясно чуваха виковете на Друз, който нито за миг не можеше да намери покой от измъчващата го болка. Когато се появи и Мамерк, Марий просто му показа пътя към спалнята, но дори не понечи да го придружи.

— Не можем да си отидем току-така — отбеляза Скавър, който сякаш бе остарял с няколко години.

— Не, не можем — съгласи се Марий, който се чувстваше не по-малко остарял от връстника си.

— Тогава да влезем в таблиния. Там по-малко ще пречим — предложи Сула, който още не можеше да си поеме дъх — не само че почти пред очите му бяха убили човек, но и трябваше да се бори с някакъв си лекар, който искаше да си дояде вечерята.

— Просто не мога да повярвам! — държеше се за главата Антоний Оратор.

— Сципион ще да е! — потръпна при самата мисъл Сцевола.

— По-скоро Варий, испанската курва — изскърца със зъби Сула.

Петимата се разположиха в кабинета, където безпомощно зачакаха да видят какъв ще е резултатът от цялата шетня. Всеки от тях приемаше едва ли не като лична обида това, че трябва да стои с вързани ръце, докато един от най-достойните римляни си отиваше в ужасна агония. Десетина-петнайсет минути по-късно трябваше да се убедят, че Корнелия Сципионида е истинска представителка на славния си род, щом като насред майчините си грижи бе намерила време да им прати храна и вино, оставяйки един от робите си изцяло на тяхно разпореждане.

Когато лекарите най-сетне се осмелиха да извадят оръжието от раната и да го разгледат, всички единодушно се съгласиха, че по-добро за целта едва ли би се намерило — малко обущарско ножче с широко, коварно закривено острие.

— Онзи го е извъртял открай докрай в раната — опита се да обясни Аполодор на Мамерк на фона на неистовите крясъци на Друз.

— Какво означава това? — Брат му беше плувнал в пот от убийствената жега, която маслените лампи бяха създали, и почти не можеше да вижда, камо ли да разсъждава.

— Означава, че вътрешностите са насечени, на парчета и така разбъркани, че изобщо не могат да бъдат повторно наместени. Кръвоносните съдове, нервните възли, пикочният мехур, дори, мисля, червата.

— Не можете ли поне да му дадете успокоително за болката?

— Вече му дадох сироп от мак, но ще му дам още. За нещастие не мисля, че ще му помогне особено.

— А кое ще му помогне повече? — започваше да проумява положението Мамерк.

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че синът ми ще умре! — не искаше да вярва Корнелия.

— Да, домина — отвърна й лекарят, сякаш го бяха обидили. — Раната на Марк Ливий не е само външна, но и вътрешна. Не можем нищо да направим, за да спрем кръвоизливите. Уви, ще трябва да умре.

— В такава ужасна агония? Не можете ли поне да намалите болката? — не отстъпваше майката.