— Най-силното успокоително, което използваме ние, римските лекари, е сиропът от малоазиатски мак. Ако той не помогне, значи нищо не би могло.
Цяла нощ Друз не престана да крещи от болка в леглото си. Нямаше кътче в просторната му къща, където да не се чуват предсмъртните му викове, изпълнили до пръсване главите на шестте деца в детската стая. Бяха се скупчили едно до друго, за да се чувстват по-сигурни, а малкият Катон така и не отлепи глава от гърдите на по-големия си брат, докато сестрите и братовчед му горко плачеха. Все едно малко хора бяха умрели в тази къща, че трябваше цял живот да носят спомена за вуйчо си Марк, превиващ се от болка насред собствената си кръв.
Единствен малкият Цепион сякаш бе надминал себе си и без да обръща внимание на собствения си ужас, не преставаше да гали косите на брат си и да го утешава:
— Тук съм, успокой се! Никой нищо не може да ти направи!
Цялата улица пред къщата се изпълваше с народ — до такава степен, че в разстояние от триста крачки в двете посоки човек с мъка си проправяше път. Дори навън отчетливо се дочуваха виковете на Друз, на които в хор отговаряха стотици въздишки и стонове — доказателство каква рана се беше отворила в самите гърди на вечния град.
В самата къща, в атрия сякаш беше свикано заседание на сената. Цепион все пак го нямаше, също както и Филип — предвидливо решение от страна и на двамата. А Луций Корнелий Сула, който постоянно подаваше глава иззад вратата на таблиния, обърна изрично внимание на факта, че отсъства и Квинт Варий. По едно време из мрака, загърнал лоджията, се дочуха нечии стъпки. Сула се примъкна безшумно навън и се огледа в тъмното. Насреща му стоеше момиче на тринайсет-четиринайсет години, чернокосо и наглед хубавичко.
— Какво търсиш тук? — попита я той, като изведнъж застана точно пред светлината на най-близката лампа.
Сервилия ахна от уплаха — червеникавият ореол, който се бе образувал около главата на Сула, го бе накарал да заприлича на покойния Катон Салониан; в очите й за миг се изписа жестока омраза, но скоро се изпари.
— А кой си ти, че да ме питаш? — тросна се тя с присъщото си високомерие.
— Аз съм Луций Корнелий Сула. Ти коя си?
— Сервилия.
— Марш в леглото, млада госпожице. Тук не е място за теб.
— Дошла съм да потърся баща си — обясни тя.
— Кого? Квинт Сервилий Цепион?
— Да, да, баща си!
Сула се засмя при тази идея, без да го е грижа, че може да я нарани.
— Как мислиш, че ще дойде баща ти, глупаво момиче, когато половината град го смята за убиец на вуйчо ти?
Очите на Сервилия отново заблестяха, този път от нескрита радост.
— Марк Ливий наистина ли ще умре? Наистина ли?
— Да.
— Чудесно! — възкликна тя на сбогуване, отвори някаква врата и изчезна.
Той вдигна рамене и се върна в кабинета.
Скоро след зазоряване в таблиния се появи Кратип.
— Марк Емилий, Гай Марий, Марк Антоний, Луций Корнелий, Квинт Муций, господарят иска да ви види.
От известно време виковете се бяха удавили в спорадични стонове, които сякаш режеха гърлото на умиращия; всички добре разбираха какво означава това и се забързаха подир иконома, който разбутваше тълпата от сенатори, събрали се в атрия.
Друз лежеше в постелята; лицето му бе мъртвешки бледо и приличаше повече на маска, в която някое зловещо създание бе пробило две дупки, за да сложи красиви черни очи — очи, от които струеше жизненост и сила. От едната страна на Друз стоеше Корнелия, с гордо вдигната глава и сухи очи; от другата беше Мамерк Емилий Лепид Ливиан — в същото положение като майка си. Лекарите бяха излезли.
— Приятели, трябва да тръгвам — обърна се към сенаторите Друз.
— Разбираме — отговори му Скавър.
— Делото ми ще остане недовършено.
— Така е — кимна Марий.
— Но за да ми попречат, те трябваше да стигнат чак дотук — възкликна раненият и за миг лицето му отново се напрегна от болката.
— Кой го направи? — попита Сула.
— Бяха общо седем души. Един от тях. Не ги познавам. Обикновени хорица. Бих казал, от третата класа. Във всеки случай не пролетарии.
— Беше ли получавал преди това заплахи? — на свой ред попита Сцевола.
— Не — изстена отново Друз.
— Ние ще намерим убиеца — обеща му Антоний.
— Или човека, който му е платил — допълни Сула.
Повече не посмяха да продумат от страх, да не би да съкратят с още някоя секунда и без това отлитащия живот на ранения. С всяка минута дишането му се затрудняваше все повече и повече и най- накрая, когато от изнемога повече не усещаше дори болката в корема си, Друз се надигна с усилия от възглавницата и обиколи с мътния си поглед всички в стаята.
—
Това бяха последните му слова; в следващия миг в очите му заблестяха златни пламъчета, които закриха цялата му гледка. Друз бе вече мъртъв.
— Никой, Марк Ливий — отвърна на въпроса му Сула. — Никой.
5
Квинт Попедий Силон научи за смъртта на Друз от писмото, което му прати Корнелия Сципионида; писмото пристигна в Марувиум само два дни след събитието — още едно доказателство за невероятната сила на духа у майката на Друз, която винаги знаеше кое и как трябва да се свърши. Беше обещала на сина си да съобщи за случилото се на Силон, преди той да е чул новината по околни пътища — и сега изпълняваше обещанието си.
Новината разплака Силон, но не го изненада. Дори може да се каже, че подобна развръзка на събитията му откриваше нови пътища; времето на изчакване и бездействие бе отминало безвъзвратно. С убийството на Марк Ливий Друз се слагаше край на всички надежди за мирно уреждане на италийския въпрос.
На свой ред той писа на самнита Гай Папий Мутил, до маруцина Херий Азиний, до пелигна Публий Презентей, до пицентинеца Гай Видацилий, до френтана Гай Понтидий, до вестина Тит Лафрений, както и до неизвестния водач на хирпините — народ, който се беше прославил с честата смяна на преторите си. Но къде да се съберат? Цяла Италия добре знаеше за мисията на двамата римски претори, които обикаляха полуострова и надаваха ухо за всякаква информация по тъй наречения „италийски въпрос“. В същото време твърде рисковано беше водачите на всички италийски народи да потърсят убежище в римски или латински град. Мястото на срещата трябваше да се намира по възможност в централната част на полуострова и в същото време — далеч от използваните от римляните пътища. Колкото и трудна да изглеждаше задачата, Силон се сети за отговора почти мигновено; в съзнанието му ясно се очерта картината на една планинска
