Венец от трева (Част II: Разривът)

границите на новите им землища.

— О, така ли? — подхвърли Сервилий, на когото цялата тази история не се беше сторила особено интересна.

Фабриций с радост отведе претора и приближения му Фонтей в жилището си — изящна сграда, издигната на най-високата точка в целия град. Местният големец се бе погрижил също така ликторите и охраната на Сервилий да бъдат настанени удобно в близост до дома му, а прислугата на госта щеше да прекара нощта заедно с неговата собствена. От подобно любезно отношение Квинт Сервилий нямаше как да не се размекне, още повече че стаята, която му бяха отредили, без никакво съмнение беше най-удобната в цялата къща.

Денят беше доста горещ, а слънцето нямаше намерение скоро да слиза от небосвода; двамата римляни първо си взеха баня, после се присъединиха към домакина си, който ги чакаше на лоджията. Пред очите им се разкри великолепна гледка — на преден план покривите на града, зад тях крепостните стени, а нататък могъщите планински върхове; на човек, отраснал в Рим, подобна прелест не можеше да не направи впечатление.

— Ако искаш, Квинт Сервилий — предложи Фабриций, когато гостите му се показаха, — можем да отидем следобед на театър. Ще играят „Вакханки“ от Плавт.

— Предложението звучи доста изкусително — отбеляза Квинт Сервилий, потънал във възглавниците на стола си. — Откакто напуснах Рим, не съм гледал нито едно представление. — Въздъхна с наслада. — Навсякъде цветя, а по улиците не се вижда жив човек… Дали всичко е единствено заради празника на кълвача?

Фабриций се намръщи, сякаш сам се чудеше.

— Едва ли. Предполагам, че и това е част от новата политика, която италийците възприемат спрямо нас. Тази сутрин петдесет деца от града — всички италийчета — бяха пратени в Сулмон, откъдето се очаквало да дойдат също толкова в замяна.

— Странно наистина! Ако човек не беше запознат по-отблизо с нещата, би си помисли, че се разменят заложници — изказа вещото си мнение по проблема Сервилий. — Да не би на пиценците да им е хрумнало да воюват с маруцините? Че иначе защо ще вършат подобни необясними неща?

— Досега никъде не съм чул да се говори за война — отговори домакинът.

— И все пак, пратили са петдесет деца от града в един маруцински град и очакват на свой ред да посрещнат също толкова. Дори да не става дума за война, това е признак на обтегнати отношения, не мислиш ли? — На Квинт Сервилий му стана забавно. — Няма ли да е чудесно, ако изведнъж се хванат за гушите помежду си? Така ще забравят за известно време за римското гражданство, хм? — Той отпи от виното си и изненадано погледна домакина си. — Скъпи ми Публий Фабриций, как си успял да изстудиш виното си?

— Много просто, само човек да се сети! — похвали се той, щастлив, че е успял да изненада римски претор, който при това носи славната патрицианска фамилия на Сервилиите. — На всеки два дни пращам хора до високите планински части да носят сняг. Така пия хладно вино през цялото лято и есен.

— Забележително — отбеляза със задоволство Квинт Сервилий и отново се отпусна на възглавниците. — С какво се занимаваш? — изведнъж попита той.

— Сключил съм договор с местните овощари — започна да разправя Фабриций. — Изкупувам всички ябълки, круши и дюли в областта. Най-качествените пращам директно на римския пазар, където ги продавам пресни. Останалите преработвам на мармалад в малката си работилница. Мармалада пак продавам в Рим. Сключил съм отделен договор и за нахута.

— Браво, браво!

— Да, трябва да кажа, че наистина добре се справям. Но успехът навсякъде води до хорската завист. Появи ли се отнякъде човек с римско гражданство, започне ли да печели и да живее по-добре от съседите си италийци, всички започват да го обвиняват в незаконен монополизъм, в сключване на тъмни сделки и в какво ли още не. Работата е там, че тук повечето ги мързи да си мръднат пръста, а малцината, които се опитват да правят пари, просто за нищо не ги бива! Ако останеше на тях, плодовете щяха да гният в градините и никой дори не би се навел да ги обере от земята… Аз да не съм дошъл на това затънтено и студено място, за да им крада от залъка, я! Дойдох, за да дам тласък на търговията! Когато преди години започвах, едва не ми целуваха краката от благодарност, а сега в целия град не се намира един италиец да ми каже добър ден на улицата. Приятелите ми римляни също се оплакват, Квинт Сервилий.

— Знам, знам, тази история съм я чувал поне петдесет пъти от Сатурния до Ариминум — отбеляза познавачът на „италийския въпрос“.

Когато слънцето измина седем осми от орбитата си по небето и горещината започна да отстъпва пред хладния планински въздух, Публий Фабриций и височайшите му гости се запътиха към театъра. Той представляваше временна дървена конструкция, опряна на градските стени, така че публиката да се крие на сянка, а сцената да се огрява от залязващото слънце. Навярно около пет хиляди пиценци вече бяха заели огромната част от трибуните, но на предните два реда не седеше още никой — това бяха местата, запазени изключително за римляни.

В последния момент Фабриций бе внесъл известни промени в първия ред, където нареди да издигнат дървен подиум и да го покрият с балдахин. На подиума имаше достатъчно място за куриатния стол на претора, както и за двамата му придружители — легата Фонтей и самия Фабриций. Това, че хората, седнали зад балдахина, нямаше да виждат абсолютно нищо на сцената, не тревожеше ни най-малко търговеца на мармалад. Гостът му беше римски претор, ползващ се с проконсулски империум, и струваше повече от всичките пет хиляди пиценци отзад по трибуните.

Квинт Сервилий и свитата му влязоха в театъра през дългия тунел, минаващ под тъй наречената кавеа — или с други думи трибуните, построени под формата на широка дъга, — за да излязат на средата на пътеката между редовете. Дванайсет реда по-надолу се намираше и самият подиум за претора, а пред него се ширеше празният полукръг, който по традиция отделяше публиката от играещите. Най-напред се показаха главите на ликторите, сложили на рамо фасциите с брадвите, след тях вървяха преторът и легатът му, придружени от грейналия от щастие Фабриций. Шествието завършваше с двайсетте наемници, които пазеха Сервилий. Жената на Фабриций, която бе счетена за недостойна да се запознае лично с гостите си, седеше с приятелки вдясно от подиума, при това на задния ред. Първият ред по традиция се пазеше за мъжете.

При появата на внушителната делегация сред хилядите пиценци се надигна спонтанен шепот; всеки се навеждаше напред с надеждата да види по-добре новодошлите, шепотът се превръщаше все повече в размяна на шеги и коментари, в подвиквания, докато най-накрая целият театър не гръмна в освирквания и тропане с крака по дъските. Колкото и да се чудеше на подобно посрещане, Квинт Сервилий от рода на Авгура прикри обзелото го смущение и премина покрай дванайсетте реда италийци с гордо вдигната глава, за да се разположи царствено върху стола си от слонова кост, сякаш беше представител на древната патрицианска фамилия, с която нямаше нищо общо. Фонтей и Фабриций припкаха подире му, а ликторите и наемниците заеха местата от двете страни на подиума и прибраха оръжията между краката си.

Представлението започна. Играеше се една от най-добрите и най-смешните пиеси на Плавт, придружена при това от изключително приятна музика. Трупата беше от пътуващи артисти, но си струваше. Някои от актьорите бяха римляни, други — латини, трети — италийци; гърци нямаше, защото репертоарът беше изключително от латински комедии. Аскулум Пицентум беше една от постоянните спирки при обиколките на трупата, която никога не изпускаше празника на Пик. Този път обаче настроенията бяха твърде различни; сред пицентинската публика явно се открояваха антиримските настроения, които бяха нещо ново за актьорите. За да преодолеят необяснимото, за тях самите напрежение, всички на сцената се опитваха да надминат себе си, да импровизират къде с жестове, къде с походка, да подчертаят смешното в диалозите и изобщо да сторят всичко по силите си, за да разсеят тягостните настроения у многобройната си публика.

За нещастие тази вечер раздели и самата трупа на два лагера — докато двамината римляни сервилничеха на великия мъж под балдахина, италийците и латините се опитваха да играят предимно за местните жители. Пиесата се състоеше от пролог, след който идваше веднага представянето на фабулата. Главните герои започваха да си разменят забавни реплики, а двама хубавци пееха дует под съпровод на флейта. Нататък следваше първият монолог, изпят от красив тенор, придружаван от звуците на лира.