Венец от трева (Част II: Разривът)

вродената дарба да се харесва на народа.

Тази година колегията на народните трибуни представляваше доста внушителна гледка, но най- внушителен сред всички беше Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис, който отдавна се бе зарекъл, че само да встъпи в длъжност, и всички поддръжници на идеята за всеобщо римско гражданство здраво ще си изпатят. Новините за клането в Аскулум Пицентум му дадоха още едно основание да се чувства сигурен победител в борбата с италофилите. Макар и още да действаше старата трибунска колегия, Варий непрекъснато сновеше сред познатите си конници и постоянното присъствие на Форума и търсеше подкрепа за законодателната си програма в плебейското събрание. Колкото до членовете на Сената, отчаяни от всекидневните укори, които сипеха Филип и Цепион, всички чакаха с еднаква надежда изтичането на годината и започването на следващия консулски мандат.

Наскоро, след като се бе разчуло за събитията в Аскулум Пицентум, в Рим пристигна мирна делегация от двайсет италийски благородници. Идваха право от новата столица Италика, но благоразумно замълчаха за новото й име, също както и не споменаха нищо за новоучредената държава Италия. Поискаха само аудиенция в Сената по въпроса за всеобщото римско гражданство за земите на юг не само от Арно и Рубикон, но от самата река Пад! Подобно неосъществимо искане имаше за цел единствено да задълбочи противоречията между италийци и римляни, както и по възможност да скара окончателно сенаторите помежду им. Управниците на Италия не мечтаеха повече за римско гражданство. Те искаха само едно — война.

Делегацията беше посрещната на първо време само от Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който се затвори с двайсетте италийци в тъй наречения Сенакулум — малко здание в съседство с храма на Конкорд. Опитваше се да им внуши, че исканията им са абсурдни и дори обидни за Рим. Макар и верен поддръжник на Друз, след смъртта му Скавър се опитваше да забрави всякакви приказки за всеобщо римско гражданство. Предпочиташе да доживее мирно старините си.

— Можете да съобщите на онези, които са ви пратили, че докато Рим не получи пълно възмездие за станалото в Аскулум Пицентум — отсече той. — Сенатът няма да ви приеме.

— Случилото се в Аскулум е просто поредното доказателство колко силни са настроенията в цяла Италия — възрази му водачът на делегацията — марсът Публий Ветий Скатон. — Така или иначе, не е в нашите права да държим сметка на пиценци за каквото и да било. Те сами ще решават по-нататъшната си съдба.

— Не те ще я решават — поправи го Скавър, — а ние, римляните.

— И все пак, ние държим Сенатът да ни приеме — упорстваше Скатон.

— Сенатът няма да ви приеме.

Най-накрая двайсетте италийци благоволиха да си тръгнат. Никой не изглеждаше особено обезкуражен от решението на римляните — или поне така се стори на Скавър. Последен на вратата остана Скатон, който подаде на Принцепс Сенатус някакъв свитък.

— Ако обичаш, Марк Емилий, приеми това като писмено послание от страна на марсите.

Скавър реши да не се занимава с документа, преди да се върне на спокойствие у дома си, и чак там се сети да го поиска обратно от писаря си. Да се занимава още с разни италийци, му се струваше досадно, но все пак реши да види какво му пишат марсите. Колкото повече четеше, толкова повече нарастваше удивлението му.

Още на другата сутрин Скавър свика Сената на заседание; явиха се малко хора, защото никой знатен римлянин не обича да го викат на работа по никое време. Както се и очакваше, сред отсъстващите бяха Филип и Цепион. За разлика от тях първият консул Секст Цезар, както и двамата му наследници на поста се явиха, а също така новоизбраните претори и народни трибуни. По обясними причини не се виждаше само Варий. Консуларните сенатори присъстваха в голямата си част. За голямо облекчение на Секст Цезар заседанието щеше да протече при кворум.

— Вчера получих официален документ, подписан от трима марси — взе думата Принцепс Сенатус, — Квинт Попедий Силон, който в документа се нарича консул, Публий Ветий Скатон, който пък се е кръстил претор, и Луций Фравк — в качеството си на някакъв съветник. Нека ви го прочета целия.

„До римския Сенат и народ. Ние, избраните от народа на марсите за негови официални представители, декларираме от името на своя народ, че отсега нататък се отказваме от съюза си с Рим. Нека се знае, че повече няма да плащаме никакви данъци и такси на Рим, още по-малко ще обслужваме досегашните си задължения към него. Рим повече няма да получава помощта на нашите легиони. В близко бъдеще римският град Алба Фуценция трябва да премине в наши ръце, а римското му население да го напусне. Нека настоящият документ се изтълкува като обявяване на война.“

Членовете на Сената неспокойно се размърдаха. Гай Марий протегна ръка към свитъка и Скавър любезно му го предостави. Документът бавно обходи цялата зала, така че всеки с очите си да се убеди в неговата достоверност.

— По всичко личи, че от днес сме в положение на война — заключи с присъщия си лаконизъм Марий.

— Война с марсите? — Не искаше да вярва на ушите си Ахенобарб Понтифекс Максимус. — Вярно, тъкмо аз бях човекът, който преговаряше със Силон пред Колинската порта; вярно е и че тогава обсъждахме въпроса за войната. Но все пак е абсурдно марсите да мислят, че биха могли да ни победят на бойното поле! Та те просто нямат достатъчно войници, за да излязат срещу нас! Убеден съм, че двата легиона, които ми се представиха на Валериевия път, представляват цялата им армия.

— Да, случаят изглежда странен — съгласи се Скавър.

— Освен ако и останалите италийски народи не са обвързани по някакъв начин с марсите — предположи Секст Цезар.

Но в това никой от присъстващите не искаше да повярва, дори Гай Марий. И понеже нямаше какво повече да си кажат, сенаторите се разотидоха по домовете си, без да са приели каквото и да е решение. Единственото, което оставаше, бе Италия да се държи под строго наблюдение… Обаче беше изключено да изпратят нови двама скитащи претори. Сервий Сулпиций Галба, който беше пратен да разучава „италийския въпрос“ в южната половина на полуострова, вече бе пратил вест, че се завръща в Рим. Сенатът прие да отложи всякакви кардинални решения за по-късно, когато преторът ще се е прибрал и ще е изнесъл доклада си за положението на юг от Рим. Възможно ли бе да започне война с цяла Италия? Нищо чудно, но не още.

— Признавам, че докато Марк Ливий беше сред нас, живеех с усещането как всеки миг може да избухне конфликт със съседите ни — говореше Марий на Скавър, след като заседанието беше разпуснато. — Но сега, когато него вече го няма сред живите, подобна идея ми се струва напълно несериозна! Чудя се дори дали той нарочно не е преувеличавал, за да успее с програмата си. Но пък и дали марсите биха се хванали току- тъй сами? По всичко личи, че не разчитат на съюзници, но пък и Квинт Попедий никога не ми е приличал на глупак.

— Нямам какво да ти отговоря, Гай Марий — рече Скавър. — Всичко, което излезе току-що от устата ти, все едно аз съм го казал. Да му се не види, как пък не прочетох тая хартийка, преди Скатон да е напуснал Рим? Вътрешният ми глас подсказва, че боговете си играят с нас.

Разбира се, времето от годината не предразполагаше Сенатът да се занимава с други въпроси, освен с вътрешноримските. Колкото и сериозна да беше външнополитическата обстановка, никой не би се наел да взима решения по времето, когато една двойка сенатори вече слиза от сцената, а следващата още се колебае в настроенията на сенаторите.

И така през целия декември назначените отци се отдаваха на домашни разправии. Колкото и незначителни да бяха, инцидентите на Форума предизвикваха много по-голям интерес сред гражданите, отколкото някаква си декларация за война от страна на марсите. А сред тези тривиални въпроси, които вълнуваха обществеността, бе кой да заеме опразненото от Марк Ливий Друз място в колегията на понтифексите. Дори след толкова много години Ахенобарб Понтифекс Максимус още се чувстваше в правото си да претендира за жречеството на Друз, което според логиката на нещата трябваше да се падне на него. Затова той използва първия сгоден случай да предложи за поста по-големия си син Гней, отскоро сгоден за