Певецът, по произход самнит, се славеше не само с музикалния си талант, но и със способността си на място да променя авторовия текст. Сега той пристъпи една-две крачки напред и се обърна директно към почетния подиум:
И дотам стигна с измислената си песен. Един от телохранителите на Квинт Сервилий хвана копието, което държеше между коленете си, и без дори да се изправи, го метна по тенора. Острието прониза гърдите на самнита, убитият се свлече на земята, но дори смъртта не успя да заличи дълбокото презрение, изписало се по лицето му.
В театъра настъпи гробовно мълчание. Пиценците не можеха да повярват на очите си и не знаеха как да реагират. И докато хилядите зрители бяха застинали по местата си, латинският актьор Саунион, любимецът на тълпата, изскочи от мястото си зад сцената и трескаво заговори, докато четирима от колегите му изнасяха трупа, а двамата римляни в трупата бягаха да се скрият.
— Скъпи пиценци, аз не съм римлянин! — извика Саунион и като някоя подплашена маймуна се хвана за близката дървена греда, за да заподскача в неистов транс. — Умолявам ви, недейте ме бърка с тази паплач! — посочи той към подиума и маската затрепери в ръката му. — Аз съм просто един латин, скъпи пиценци, и на мен ми е тежко да гледам как римските фасции шетат нагоре-надолу из Италия, и на мен ми е трудно да понасям издевателствата на римските хиени!
В този миг самият Квинт Сервилий сметна за нужно да стане, да слезе от подиума си, да прекоси празното пространство пред публиката и да се качи на сцената, за да говори.
— Ако не искаш и теб да те отнесат с някое копие в гърдите, актьоре, разкарай се от сцената! През живота си не бях чувал подобни обиди по свой адрес! Радвай се, италийска сган, че още не съм заповядал на хората си да ви избият!
Това беше казано, като че ли по адрес на актьорите, но заради добрата акустика думите се чуха чак до последния ред. Чак сега той се обърна с лице към публиката и заговори заканително:
— Това, което се случи тук тази вечер, няма да забравя никога! Някои си позволиха да накърнят публично римския авторитет! Но нека жителите на тази италийска кочина знаят, че някой ден скъпо ще плащат за безразсъдството си!
Това, което последва, беше толкова светкавично, че едва по-късно участниците в настъпилото безумие можаха да проумеят какво точно става; като по сигнал всичките няколко хиляди пиценци в амфитеатъра скочиха от местата си и надавайки крясъци до небесата, се втурнаха към предните редове. За броени секунди всички римляни в публиката бяха заобиколени от озверялата тълпа, която се нахвърли с юмруци и ритници върху ликторите и бившите гладиатори, но също и върху мирните граждани, премазани под тежестта на толкова много тела. В суматохата никой от наемниците не успя да надигне копието си, ликторите дори нямаха кога да се сетят, че носят брадвите си. Но и никой не правеше разлика между въоръжени и невъоръжени, между мъже и жени, между облечени в ризници и облечени в тоги… За няколко минути цялото празно пространство между сцената и трибуните се превърна в масова касапница, сред която хвърчаха човешки глави и крайници, а кръв се плискаше на всички страни. Виковете на жертвите дори не можеха да се чуят сред безподобния хаос от кръвожадни гласове, които разтърсиха целия Аскулум. За всеобща радост на копнеещата за мъст тълпа четиридесетчленната римска делегация, а също и двестате присъстващи римски търговци, заедно с жените им, се превърнаха в безформени късове плът, които убийците си прехвърляха един на друг като топки за игра. Фонтей и Фабриций бяха сред първите убити.
Не се спаси дори Квинт Сервилий, роднината на Авгура. Преди дори да е помислил да бяга, неколцина от публиката вече го бяха заградили от всички страни и с огромно удоволствие се заеха да му късат ушите, да му въртят носа, да му бъркат в очите, да му чупят пръстите, да ги гризат със зъби, докато най-накрая не си направиха незабравимото удоволствие да го разкъсат на шест парчета.
Когато се убедиха, че няма какво повече да правят с обезобразените трупове на римляните, жителите на Аскулум се отдадоха на лудешки игри и танци из целия град. Лека-полека късовете човешко месо започнаха да се събират на огромен куп насред площада, но и това не се стори достатъчно на пиценците. В един миг те се сетиха, че в Аскулум има и римляни, които не обичат театър — всички един по един бяха изкарани от домовете си, сграбчени за краката и влачени по улиците до издъхване. До мръкване в цял Аскулум не остана нито един жив римски гражданин или дори роднина на римски гражданин. Градът затвори тежките си порти и започна да обсъжда откъде да се снабди с провизии за предстоящата дълга обсада. Никой не съжаляваше за моментната лудост; по-скоро клането бе разпалило докрай отдавна тлеещата омраза и сега пиценци се чувстваха като окрилени от непреодолимата си омраза към Рим, която нищо повече не можеше да угаси.
Новината за събитията в Аскулум Пицентум достигна до Рим четири дни по-късно. Двамата римски актьори в трупата се бяха скрили навреме от клането и треперещи от ужас при гледката на безумната касапница в театъра, бяха сварили да избягат от града малко преди пиценци да се бяха сетили да затворят портите. Отне им цели четири дни да стигнат до Рим, защото или трябваше да вървят пеша, или да молят някой селянин да ги качи на магарешката си каручка, или в най-добрия случай да наемат коне до следващата спирка, а в ездата ги нямаше никакви. През цялото време не смееха да отворят дума за преживяното в Аскулум от страх да не си навлекат беля. Но понеже бяха актьори, когато най-сетне стигнаха Рим и започнаха да разправят за събитията, разказите им бяха толкова описателни, че целият град се почувства едва ли не личен свидетел на драмата. Ужасът обхвана всички римски домове, Сенатът отреди ден за траур в памет на загиналия претор, а весталките извършиха жертвоприношение в чест на Фонтей — бащата на най-новата им сестра.
Ако в цялата тази кървава история имаше нещо хубаво, то бе, че се бе изиграла след провеждането на новите консулски избори в Рим. Така поне на Сената му се спестяваше нещастието да слуша безпомощно словоизлиянията на обезумелия Филип. Двамата нови консули бяха Луций Юлий Цезар и Публий Рутилий Луп — първият, достоен за името си патриций, който се чудеше от какво да живее, а вторият — самодоволен простак, който се чудеше за какво да си харчи парите. Отново бяха избрани осем, вместо шест претори, сред които се наблюдаваше познатото равно съотношение между патриции и плебеи, между компетентни люде и абсолютни невежи; по-малкият брат на новоизбрания консул — Цезар Страбон заемаше поста на куриатен едил. Сред квесторите пък личеше името на Квинт Серторий, който се бе върнал от войната в Испания с венец от трева на челото и му предстоеше без съревнование да получи всички управленски постове, които поискаше. Гай Марий, братовчед на майка му, вече се бе погрижил младият Серторий да покрие сенаторския ценз и още с влизането в длъжност на бъдещите цензори той щеше да намери своето място в Сената. Серторий почти нямаше представа как се водят съдебни дела, но за човек на своята възраст той си бе спечелил огромна слава, а също като роднината си Гай Марий притежаваше
