Венец от трева (Част II: Разривът)

дъщери, Тулиите и Мариите никога не се бяха обичали особено; откакто бе пристигнал в Рим обаче, Марк Тулий Цицерон се бе научил да ненавижда от дъното на душата си Спасителя на Рим. Както и да мрази своето родно място.

— Тъй или иначе — продължаваше да философства за живота конникът Тит Помпоний, — когато на свой ред създам семейство, никога няма да се оплаквам от общественото си положение. Дори цензорите да ми се молят на колене да вляза в Сената, няма да го сторя. Кълна ти се, Марк Тулий, аз никога, ама никога през целия си живот няма да стъпя в Курия Хостилия!

Междувременно беше ясно, че положението на Луций Кота става все по-отчаяно и по-отчаяно. Затова не беше изненада, когато на следващия ден при откриването на новото заседание по делото се разбра, че обвиняемият Луций Аврелий Кота е решил да замине доброволно в изгнание, вместо да чака да чуе с ушите си присъдата на заседателите. Подобен ход поне позволяваше на човек да събере каквото може от имуществото си и да се изсели заедно с него в някоя от провинциите; иначе не само че пак щяха да го изгонят от Рим, но и щяха да конфискуват цялата му собственост и да го лишат дори от средства за елементарно съществуване.

Времето обаче не беше подходящо нито за ликвидиране на сметки в банки, нито за разпродажба на семейни бижута. Колкото и Сенатът да се занимаваше с глупости, колкото и Варианската комисия да събираше върху себе си обществения интерес, деловите среди ясно усещаха накъде духа вятърът и вземаха необходимите мерки. Парите се изтегляха от обращение, дяловете в сдруженията губеха от стойността си, по-малките от тях свикваха отчаяни заседания на управителите си. Златарите и търговците на диаманти пък все по-задълбочено обсъждаха въпроса, дали избухването на една война няма да принуди управниците да спазват стриктно и без това действащия закон за лукса, и в крайна сметка решаваха да прехвърлят капиталите си в търговия с оръжие.

Нищо не успя да убеди римския Сенат, че марсите са обявили война на Рим. Отникъде не се чуваха новини за въоръжени нападения, още по-малко се говореше за военна подготовка у останалите италийски народи. Единственото, което можеше да разтревожи безгрижния град, бе, че вместо да се прибере у дома, както бе обещал, преторът Сервий Сулпиций Галба изчезна вдън земя.

Варианската комисия набираше скорост. Вторият осъден и изпратен в изгнание беше Луций Калпурний Бестия, който, за разлика от Кота си остана и без имуществото. Същото се случи и с Луций Мемий, заминал да се спасява на остров Делос. В средата на януари пред съда бе извикан самият Антоний Оратор, но той изнесе такава блестяща реч и бе посрещнат с такива бурни акламации от страна на публиката, че съдебните заседатели решиха за по-сигурно да го обявят за невинен. Разгневен от подобна мекушавост, Квинт Варий реши да си отмъсти, като осъди самия Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус.

Скавър се яви в съда съвсем сам, без нито един адвокат. Както винаги беше облякъл пурпурноръбата си тога претекста, а по някакъв тайнствен начин бе успял сякаш да материализира цялата аукторитас и дигнитас, която бе придобил през дългата си политическа кариера, и тя витаеше като ореол около плешивата му глава. С каменно изражение изчака Квинт Варий (който бе счел делото за достатъчно важно да го води сам) да му издиктува всички прегрешения, които е извършил спрямо римския народ, подкрепяйки италийската кауза, докато най-накрая изсумтя презрително и за малко не се изплю в лицето на обвинителя си. Дори не благоволи да се обърне към съдебните заседатели, ами заговори направо на тълпата зад себе си:

— Чухте ли, Квирити? — прогърмя гласът му из Форума. — Някакво си кариеристче от Сукрон, дето не се знае дали изобщо има римска кръв в жилите си, смее да обвинява мен, Скавър, Принцепс Сенатус, в държавна измяна спрямо Рим! Да, но Скавър отрича до едно всичките му обвинения! Вие на кого бихте повярвали, на него или на Квинт Варий?

— На Скавър! — изрева в един глас множеството, към което се присъединиха и съдебните заседатели. Не само това, ами неколцина дори станаха от столовете си и на рамене понесоха обвиняемия из площада.

— Голям глупак! — сподели по-късно Марий пред Скавър. — Дали наистина си е въобразявал, че ще може да обвини точно теб в държавна измяна? Дали би се намерил и конник, който да му повярва?

— Откакто тези нещастници, конниците, успяха да пратят на заточение Публий Рутилий Руф, им се струва, че вече няма кой да им се опре. Ха… — намести тогата си той, защото ездата, която му бяха организирали, бе поразвалила външния му вид.

— Когато Варий реши, че е достатъчно силен, за да се нахвърли и върху бившите консули, трябваше да започне с мен, не с теб — продължи Марий. — Мисля, че оправдаването на Марк Антоний трябваше да му послужи като предупреждение. Но той се сметна за твърде силен! Е, добре, предполагам, че в продължение на поне няколко седмици Варий ще си почине. И ще продължи с не чак толкова известни фигури. Бестия никой не би го защитил, всички го знаят какъв е разбойник. Докато Луций Кота не се радваше на много приятели. Вярно, че само роднините му биха му помогнали достатъчно, но той отдавна е изгубил симпатиите на чичовците си — всички погледи в семейството са насочени към синовете на Марк Кота и Рутилия. — Марий се замисли и веждите му заиграха в лукава усмивка. — Разбира се, най-голямото нещастие за Варий е, че не е римлянин. Ти си и аз съм, но той не е. Само че не ще да го разбере.

Този път обаче Скавър не се засмя, както би сторил в подобна ситуация.

— Не го разбират и Филип и Цепион — изсумтя той презрително.

Силон и Мутил бяха оставили достатъчно време на съюзниците си да се мобилизират, но цял месец мина, а никой от италийските народи не смееше да настъпи срещу Рим. За това съществуваха поне две причини. Едната Мутил би я разбрал; другата обаче имаше опасност да го доведе до ръба на отчаянието. Пазарлъците с етруските и умбрите се провеждаха от бавно по-бавно, а никой нито във военния, нито в големия съвет не искаше да започва една война, за която не се знае как би завършила; това беше причината, която Мутил бе склонен да приеме за оправдателна. Но освен страха съществуваше и друго — нежеланието да се разбере, че точно ти пръв си размахал оръжието. След толкова векове на съюз с Рим италийците продължаваха да гледат на бившите си господари с известно страхопочитание; тъкмо това отчайваше Мутил.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Силон пред военния съвет.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Луций Фравк пред петстотинте.

Когато научи, че марсите официално са обявили война на римския Сенат и народ, Мутил здравата се разлюти; беше убеден, че след подобна глупост римляните веднага ще се мобилизират, но Силон дори не сметна за нужно да се прави на гузен.

— Това беше най-доброто решение — продължаваше да твърди той. — Във войната, както и във всички други форми на човешко съжителство, съществуват закони. Нека римляните не кажат, че сме ги нападнали в гръб.

Колкото Мутил и да се опитваше да внуши у събратята си трезв поглед върху нещата, италийските водачи упорстваха в желанието си да видят Рим агресор.

— Но ако тръгнем сега, ще ги сварим напълно неподготвени! — отчаяно убеждаваше той военния съвет, докато съплеменникът му Гай Требаций се опитваше да убеди в същото петстотинте. — Предполагам, ясно ви е като бял ден, че колкото повече време оставим на Рим да се настрои за война, толкова по-малко шансове ни остават на нас да я спечелим! Това, че никой в Рим не желае да ни обърне внимание, може само да ни радва! Трябва да настъпим! Трябва да настъпим още утре! Ако сега се забавим, със сигурност ще загубим!

Но останалите мъдро клатеха глави. Изключение правеше единствено Марий Егнаций — просто защото и той беше самнит. Дори Силон, който добре разбираше логиката на приятеля си, отказваше да го подкрепи.

— Няма да е по правилата — повтаряше той и при цялото си желание да поемат инициативата, самнитите оставаха с вързани ръце.

Дори клането в Аскулум Пицентум не предизвика очаквания интерес; Гай Видацилий дори не сметна за нужно да изпрати военен гарнизон в града, който да го пази от римски наказателни действия. Според думите му подобни действия изобщо не се очертавали и надали някога щяло да се стигне до тях.

— Трябва да настъпваме! — не преставаше да повтаря в съвета Мутил. — Хората от селата твърдят, че зимата няма да е студена. Не виждам никаква причина да чакаме до пролетта.