Венец от трева (Част III: Омразата)

твърдо стоеше преди вътре в пристанището и не позволяваше на вражи кораб да се приближи. В цялата понтийска армия обаче не се намираше нито един достатъчно опитен пълководец, наясно с особеностите на подобни предприятия. Родос беше голям град със здрави укрепления и беше ясно, че нападателите ще бъдат отблъснати. За жалост на понтийци обаче царят им беше по природа нетърпелив човек и не желаеше и да чуе за продължителна блокада — единственият сигурен начин да бъде сломена съпротивата на защитниците. Затова въпреки първия неуспех той отново заповяда фронтална атака. Този път обаче щяха да си послужат с хитрина. Част от флотата щеше да примами родоските кораби вън от пристанището и да отвлече вниманието им, докато главните части на понтийците нападат изненадващо града по вода и го превземат благодарение на страховитата самбука.

Това, което караше царя особено да се гордее със своята самбука, бе, че машината се появи изключително по негова идея. Целият му военен съвет начело с братовчед му Пелопид го поздравиха за находчивостта, с която щяха да успеят. Митридат се изчерви от удоволствие и реши сам да построи техническото чудо; сиреч сам да го проектира и да наблюдава построяването му.

За основа на обсадната машина щяха да служат две от най-големите галери, подбрани специално с еднаква височина на бордовете и вързани здраво един за друг. Именно в тази част от проекта слабите технически познания на царя обрекоха самбуката на несполука. Вместо да върже корабите за външните им бордове и по този начин да прехвърли цялата тежест на съоръжението равномерно по цялата им ширина, той нареди конструкцията да се опира единствено върху вътрешните, тоест само там, където двата кораба се допираха един до друг. Върху така прилепените галери Митридат нареди да се построи огромна палуба, толкова широка, че краищата й висяха над водата; в нетърпението си обаче забрави да прикрепи по-здраво новата палуба върху тези под нея и, общо взето, разчиташе на късмета си. Върху палубата на свой ред бях издигната две дървени кули. Едната стъпваше върху двете кърми, докосващи се помежду си, докато предната висеше над широката пролука, получила се между носовете на корабите. Между двете кули бе прехвърлен широк подвижен мост, чиято цел бе посредством сложна система от въжета и подвижни макари да бъде вдигнат от палубата чак до горния край на кулите. Във вътрешността на всяка от кулите стояха огромни двигателни колела, които множество роби трябваше да въртят до изтощение, за да се качи мостът до върха на съоръжението. От едната страна на моста, по цялата, му дължина от предната кула до задната, бе закачена висока ограда от дебели дървени дъски; докато мостът беше в движение нагоре-надолу, дъските служеха за защита на хората по него, а щом достигнеше крайното си положение, сиреч малко над нивото на огромния крепостен вал, защитаващ родоското пристанище откъм морето, оградата щеше да се превърне в широк мост, по който нападателите да се прехвърлят на стената.

За новото нападение бе избран тих и спокоен късен ноемврийски ден. Два часа, след като родоската флота бе примамена на север, понтийската пехота се хвърли в нова атака откъм сушата, набелязвайки си най-слабите места на крепостната стена. Преди корабите на родосци да усетят каква е измамата и да се върнат да спасяват града си, понтийските кораби заградиха входа към пристанището с мощен обръч и се приготвиха да посрещнат удара на врага. В центъра на понтийската ескадра изпъкваше огромната самбука, наобиколена за всеки случай от дузина малки бойни галери и следвана от транспортните кораби, натоварени догоре с войници.

Откъм обсадения Родос се разнесоха викове на уплаха и звън на оръжие, докато защитниците бързаха да заемат места по стената на пристанището. Със завидна бързина моряците успяха да извърнат двете „шестнайсеторки“ странично към каменния вал и да ги долепят до него. Тези, които стояха по кулите, вече имаха свободен изглед към големия храм на Изида, намиращ се от другата страна на стената. Щом маневрата бе извършена успешно, транспортните кораби се скупчиха в тесен кръг около огромното съоръжение в очакване да прехвърлят войниците на борда й. Без да търпят сериозни загуби от рояците стрели и камъни, с които ги замеряха обезумелите защитници, понтийските пехотинци се катереха по въжените стълби на самбуката и заемаха места по подвижния мост, преди робите да почнат да въртят. Щом всичко беше готово, надзирателите размахаха камшиците и мъжете по колелата впрегнаха здраво мишци. С ужасяващо стържене и скърцане дървеният мост започна да се вдига във въздуха. Стотици родоски шлемове се показаха зад бойниците, докато лицата под тях наблюдаваха и с възхищение, и с неописуема уплаха придвижването на врага. Митридат също наблюдаваше от своята галера, закотвена на разстояние от крепостта, и чакаше гениалният му план да проработи. Целта на обсадната машина бе да съсредоточи целите сили на защитниците около храма на Изида; докато понтийският отряд защитаваше спечелените позиции, останалите кораби от флотилията щяха също да се придвижат към крепостта и с помощта на най-обикновени стълби войниците да се изкатерят по стената. По този начин в ръцете на нападателите щеше да попадне целият контрол върху родоското пристанище.

„Ще успеем. Този път ги хванах натясно!“ — повтаряше си самодоволно цар Митридат и с любов оглеждаше красивата си самбука и дървения мост, който бавно, но славно се издигаше към победата. Скоро щеше да се изравни с нивото на стената и защитният вал щеше да се превърне в отворена порта, през която понтийските войници щяха да нахлуят в крепостта. Мостът нарочно бе проектиран дълъг и широк, за да побере достатъчно голям отряд. Предните редици на атакуващите бяха достатъчни, за да удържат на напора на родосци и да дочакат идването на подкрепления. „Вече не ще и съмнение — поздравяваше се Митридат. — Няма човек, който да се мери с мен.“

Но колкото по-високо се издигаше претрупаният с въоръжени войници мост, толкова повече се изместваше и центърът на тежестта на цялото съоръжение. Лека-полека огромните галери, които не бяха прикрепени здраво една за друга, започнаха да се раздалечават. Едно по едно въжетата започнаха да се късат, кулите се заклатиха, огромната, недобре подпряна палуба се огъна през средата си и като следствие от всичко това грамадното съоръжение затанцува като живо из въздуха. Но това не беше всичко; натиснати само върху вътрешните си бордове, корабите лека-полека се килваха един към друг, сякаш искаха да се прегърнат. Общата палуба не можа да издържи на огромната им тежест и се разпори открай докрай. Кулите и мостът, войници и моряци, началници и роби, всички се изсипаха в морето, огласяйки въздуха наоколо с неистовите си писъци и крясъци, заглушавани единствено от оглушително скърцане на дъските. Скоро обаче песента им беше подета от защитниците на крепостта, които започнаха да сипят обиди и подигравки.

— Да не съм чул повече името Родос! — обърна се Митридат към придворните си, докато цялата му флотилия бързаше да се прибере в Халикарнас. — Зимата наближава, не можем да се занимаваме повече с тази шайка побъркани и идиоти. Армията в Македония и флотата, заела бреговете на Гърция, са много по- достойни за височайшето ми внимание. Искам също така всички инженери и техници, участвали в изготвянето на тази смехотворна самбука, да бъдат наказани със смърт. Не, малко им е. Да им се отрежат езиците, да им се отрежат ръцете, да им се избодат очите! По една чашка за милостиня и да ми се махат от очите.

Толкова беше разгневен от повторния си неуспех, че реши да излее цялата си ярост върху обсадената крепост Патара в Ликия. Когато обаче се нахвърли върху свещената горичка, посветена на Латона, майката на Аполон и Артемида, и започна да сече безразборно наляво и надясно, богинята се яви в съня му и го предупреди с последствията, които може да предизвика върху себе си. На другия ден царят прехвърли всичко на приближените си — миролюбивият Пелопид бе назначен да командва цялата обсада — и заедно с албиноската Монима замина за Хиеропол. Там, докато се цамбуркаше из горещите минерални извори и се прехласваше по вкаменените водопади, които се спускаха от върховете на околните скали, Митридат се отърси от спомена за подигравките на родосци… и от хиоските кораби, донесли най-голямата уплаха в живота му.

9

Още преди да научат, че Митридат е превзел цяла Римска Азия, жителите на Вечния град дочуха за клането, извършено над всички римляни, латини и италийци в провинцията. Събитието бе имало огромен