Венец от трева (Част III: Омразата)

между римляни и италийци. Сякаш събитията, започнали с убийството на Марк Ливий Друз, бяха изписали пълен кръг, за да се върнат в самото си начало. Защото на бойното поле под стените на града се срещнаха в единоборство двамата мъже, най-скъпи на покойния Друз — приятелят му Силон и брат му Мамерк Лепид. Самнитите гинеха с хиляди в неравния бой с изрядно подготвените римски легиони, докато Силон и Мамерк се бяха счепкали в смъртоносна схватка. Най-накрая марсът падна повален на земята и Мамерк се надвеси над него с насълзени очи. Мечът стърчеше високо над главата му, но той така и не смееше да нанесе последния удар.

— Довърши ме, Мамерк! — замоли го изтощеният Силон. — Дължиш ми го, задето убих Цепион. Не искам да стана част от триумфа на Прасчо!

— Задето уби Цепион — съгласи се Мамерк и го закла. След което избухна в сълзи за Друз, Силон и горчивата победа, която римляните си бяха извоювали.

— Всичко свърши — рече Прасчо Метел Пий на Луций Корнелий Сула, дотърчал веднага при Венузия, щом научи за движението на самнитите. — Венузия се предаде вчера.

— Не, още не е свършило — навъси се Сула. — Докато Езерния и Нола на свой ред не се предадат, войната не може да се счита за окончателно спечелена.

— А не ти ли е минавало през ума — подхвърли с присъщата си срамежливост Прасчо Младши, — че ако вдигнем доброволно обсадата на Езерния и Нола, жителите на двата града скоро ще се върнат към нормален живот и никой повече няма и да си спомня за случилото се през последните години?

— Убеден съм, че точно така ще стане и тъкмо за това няма да вдигна обсадата. Откъде накъде точно на тях ще им се размине? Помпей Страбон не остави Аскулум Пицентум безнаказан, трябва да последваме и ние примера му. Не, Прасчо, Езерния и Нола ще си останат така, както са си в момента. Ако трябва и до края на света.

— Чувам, че Скатон е умрял и пелигните са се предали — смени темата Метел.

— Така е, но логическата връзка върви в обратен ред — поправи го Сула с усмивка. — Първо Помпей Страбон приел капитулацията на пелигните, а после Скатон се хвърлил, върху меча си, за да няма нищо общо с позора на сънародниците си.

— Значи наистина всичко е свършено! — не вярваше на ушите си Метел Пий.

— Не и преди да сме превзели Езерния и Нола.

Новината за клането на римляни и италийци в Азия застигна Сула в Капуа, където той се беше установил за остатъка от бойните действия срещу италийците. След като беше изпълнил докрай дълга си към родината, Катул Цезар най-после получи и правото да се завърне в Рим, за да почине. Консула наследи личният му секретар — не друг, а чудото, наречено Марк Тулий Цицерон, — който се оказа достатъчно запознат с работата, за да замести пълноценно бившия си началник.

За голямо разочарование на младия Цицерон Сула се оказа не по-малко страшен и ужасен от Помпей Страбон. Още щом Катул Цезар замина за Рим, секретарят му вече си спомняше с тъга за него.

— Луций Корнелий, дали ще бъде възможно до края на годината да бъда уволнен от армията? — попита веднъж Цицерон. — Вярно е, че още не ми се събират и две години военна служба, но ако се прибавят и походите, в които съм взел участие, се събират общо десет.

— Ще видим какво можем да сторим по въпроса — рече Сула, който изпитваше към младежа кажи-речи същите чувства, както и Помпей Страбон. — Засега обаче и дума не може да става да те пусна. Откакто Квинт Лутаций замина да си почива, в Капуа няма друг човек, който да те замества като мой помощник.

„Но пък и какво изобщо означава в наше време да си почиваш? — разсъждаваше с горчивина Сула, докато ръчкаше четирите мулета, впрегнати в каручката му, по-бързо да го отведат в Рим. — Едва-що сме успели да овладеем един пожар и избухва друг, с още по-голяма сила. В сравнение с това, което ни чака тепърва, войната с Италия ще ни изглежда като детска игра.“

В Рим се бяха събрали всички по-висши сенатори, включително и скиталецът Помпей Страбон. Трябваше веднага да се проведе заседание по въпроса за събитията в Азия и за целта в храма на Белона на Марсово поле присъстваха поне сто и петдесет души.

— Е, ако не друго, то поне знаем със сигурност, че Маний Аквилий не е между живите. Би могло да се предположи, че същото важи и за двамата му колеги в комисията — започна изказването си пред Сената Сула, сякаш проблемът не изглеждаше чак толкова страшен. — От друга страна, може да се предположи, че Гай Касий е все още здрав и читав, нищо че не сме чули вест от него. Това, което най-много ме озадачава, е защо толкова време управителят на Киликия Квинт Опий не е дал ни най-малък признак на уплаха. Най- вероятно е това да означава, че и Киликия вече е изгубена. Тъжно е, когато Рим трябва да чака новини от един изгнаник, вместо да разчита на действащите си магистрати.

— Предполагам, че всичко се обяснява със светкавичната бързина на Митридат — обади се Катул Цезар по-мрачен от всякога.

— А може да има и друго обяснение — на свой ред подхвърли многозначително Марий. — Напоследък между всички наши официални представители в провинцията са били забелязани странни контакти.

На това никой не пожела да отговори, но пък и всички сенатори се замислиха; открай време в Сената беше прието да се проявява колегиална солидарност, пък дори при големи скандали. И все пак напоследък сред назначените отци се бяха появили доста различия и те все повече се заглеждаха едни други какво точно представляват. Гай Касий и тримата членове на колегията бяха твърде добри познайници на останалите в Сената, за да не си изяснят всички смисъла на Мариевите думи.

— Това не обяснява защо Квинт Опий е запазил продължително мълчание — възрази Сула, изричайки на глас онова, което останалите присъстващи мислеха. — Той е човек с чест и достойнство и за нищо на света не би оставил умишлено Рим без сведения за събитията в региона. Ето защо според мен трябва да считаме и Киликия за изгубена.

— Най-добре да се опитаме по някакъв начин да се свържем с Публий Рутилий и да поискаме повече информация — предложи Марий.

— Предполагам, че ако сред съгражданите ни има оцелели, те ще се появят в града докъм края на секстилис — пресметна Сула. — Тогава ще разполагаме с достатъчно информация за случилото се.

— Доколкото разбрах от писмото на Публий Рутилий, никой не е оцелял — чу се гласът на народния трибун Сулпиций. След което той болезнено изпъшка и сви гневно юмруци. — Митридат дори не е пожелал да направи разлика между римляни и италийци!

— Митридат е прост варварин — обясни му Катул Цезар.

Но такъв отговор не беше достатъчен за Сулпиций.

Всички си спомняха, че когато преди два дни Флак Принцепс Сенатус беше прочел писмото на Рутилий Руф, той сякаш се бе превърнал на камък от ужас.

— Никаква разлика не е направил — повтори Сулпиций. — Причината защо не я направил нас не ни вълнува. Позорно е дори да се спори по въпроса! Италийците от Римска Азия са заплатили същата цена, както събратята си римляни и латини. И едните, и другите са мъртви. Жените, децата и робите на италийците са били избити също както тези на съгражданите ни. Той не е направил никаква разлика между едните и другите!

— О, стига си мърморил, Сулпиций! — тросна му се Помпей Страбон, който не обичаше да му губят времето с глупости. — Чак си започнал да скърцаш от ръжда!

— Бих желал в Сената да се установи известен ред — обърна се любезно към двамата Сула. — Не сме се събрали да разсъждаваме върху начина на мислене на врага, а върху това как трябва да постъпим с него.

— Трябва да му обявим война! — прекъсна го веднага Помпей.

— Да смятам ли, че това е мнението на всички присъстващи, или някои мислят различно? — попита Сула.

Всички останали обаче му отговориха единодушно, че искат война.

— Ние разполагаме с достатъчно сформирани легиони — рече Метел Пий. — Всички те са и добре въоръжени. Поне в това отношение сме доста по-добре подготвени от друг път. Още утре можем да натоварим на корабите двайсет легиона войници.

— Знаеш много добре, че не можем — възрази му Сула. — Според моето скромно мнение ще ни е трудно