Венец от трева (Част III: Омразата)

не желаеха да го пуснат на война. Това, че все пак успя да си свърши работата навреме, се дължеше на желязната му воля, както и на способността му лесно да манипулира колегите си — сенатори. Целият обществен живот на града започваше да следва насоките, които първият консул искаше да му даде. Едва сега в Сената си даваха сметка на какво е способен като държавен ръководител пренебрегваният доскоро Сула.

— Винаги се е губел в сянката на Марий и Скавър — рече веднъж Антоний Оратор.

— Не, просто не разполагаше с достатъчно добра репутация, за да се наложи пред избирателите — поправи го Луций Цезар.

— И по чия вина? — изсмя се Катул Цезар.

— Най-вече на Гай Марий, предполагам — вдигна рамене брат му.

— Във всеки случай това е човек, който знае какво иска — продължи Антоний.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Сцевола и неволно потръпна. — Никак не ми се ще някой ден да се окажем противници с него!

Абсолютно същата мисъл бе минала и през главата на малкия Цезар, докато лежеше на скришното си място в двойния таван и слушаше разговора между майка си и приятеля й Луций Корнелий Сула.

— Заминавам утре, Аврелия, та рекох да се отбия да се сбогуваме — рече консулът.

— Никога не ми е харесвало, когато заминаваш, без да ми се обадиш — отвърна му тя.

— Гай Юлий пак ли го няма?

— Замина отново с Луций Цина за земите на марсите.

— Да търси дали е останало нещо непокътнато — кимна Сула в знак на разбиране.

— Изглеждаш много добре, Луций Корнелий, нищо че все имаш трудности в кариерата. Да разбирам ли, че новият ти брак се е оказал по-сполучлив от предишните?

— Или е от жена ми, или е от самия мен. Като че ли ми харесва ролята на предан съпруг.

— Глупости! Човек като теб не може да стане предан съпруг.

— Как приема поражението си Гай Марий?

Аврелия сви устни.

— С доста шум пред близките си. Напоследък не влизаш в списъка на любимците му.

— Не съм и очаквал да намеря името си там. Все пак не може да ми отрече, че се държах възможно най-сдържано, че не съм се молил да получа това командване.

— Не ти и трябваше — увери го Аврелия. — Тъкмо това най-много го тревожи. Трудно му е да свикне с мисълта, че Рим се е сдобил с друг голям пълководец. Преди да завоюваш венеца от трева, Марий си оставаше без конкуренция на бойното поле. Е, вярно, че враговете му и в Сената винаги съумяваха да отровят живота му и да подлагат прътове в колелата му, но той си знаеше, че е единственият. Знаеше, че въпреки нежеланието си ще се принудят да прибегнат до услугите му. Сега обаче е стар и болен, а на хоризонта е изгряла твоята звезда. Страхува се да не отнемеш поддръжката му сред конническото съсловие.

— Аврелия, с него вече е свършено! Никой не може да го обвини, че се е оттеглил без чест, че славата го е изоставила. Но така или иначе той вече е минало. Защо не иска да го разбере?

— Предполагам, че ако беше по-млад и мозъкът му работеше по-добре, щеше да го разбере. Проблемът е, че ударите са засегнали ума му, така поне твърди Юлия.

— Е, тя би трябвало да го знае по-добре от всеки друг — вдигна ръце Сула и стана да си ходи. — Как сте вкъщи?

— Много добре.

— Момчето?

— Все същото. Вечно непослушно, вечно в движение, вечно жадно за нови неща. Опитвам се да го връщам на земята, но ми е все по-трудно.

„Дълбоко грешиш, мамо, аз съм стъпил здраво на земята! — каза си малкият Цезар, докато Сула и Аврелия се запътваха към изхода, а той изпълзяваше от скривалището си. — Защо толкова упорито ме смяташ за перце, за крехко глухарче, което се вее на вятъра и не забелязва нещата около себе си?“

Публий Сулпиций си правеше сметката, че Сула ще иска да изпревари неблагоприятните зимни ветрове и няма да се бави с прехвърлянето на петте си легиона през Адриатическо море. Затова още в средата на октомври нанесе своя първи удар. Подготовката му беше практически нищожна, като се изключи дългото й обмисляне; за човек, който от всичко на света най-много мразеше демагозите, беше трудно за няколко дни да се превърне в един от тях. Единствената подсигурителна мярка, която предприе, бе да поиска поверителен разговор с Гай Марий и да го помоли за подкрепа. И Гай Марий не можеше да се нарече горещ почитател на сенаторското съсловие! Публий Сулпиций не беше разочарован от срещата. След като изслуша внимателно предложението му, Марий само кимна:

— Можеш да бъдеш уверен, че ще ти осигуря пълната си подкрепа в политическите среди, Публий Сулпиций — рече Великият човек. Сетне замълча в продължение на няколко секунди и добави, сякаш едва сега се бе замислил по въпроса: — Искам обаче и аз да те помоля за една услуга — да прокараш специален закон, според който върховното командване във войната срещу Митридат се връчва на мен.

На пръв поглед това изглеждаше ниска цена за обещаната подкрепа. Сулпиций се усмихна.

— Съгласен съм, Гай Марий. Ще получиш това пусто командване.

Той свика веднага плебейското събрание и на предварителното заседание предложи два отделни законопроекта. Текстът на първия гласеше, че от състава на Сената трябва да бъдат изключени всички онези, които са задлъжнели за суми от повече от осем хиляди сестерции; другият законопроект обявяваше съдебна амнистия върху всички онези граждани, които Варианската комисия бе осъдила на заточение по времето, когато лично Варий бе давал под съд всички, уличени в подкрепа на всеобщото римско гражданство.

Сулпиций бе надарен със сребърен език и златен глас, та затова не му беше трудно отведнъж да налучка най-точната мелодия.

— Че кои са в крайна сметка тези хора, седнали в Сената и вземащи решения, които би трябвало да се вземат от народа чрез плебейското събрание. Имат се за нещо повече от нас, но в действителност всички са бедняци, безнадеждно задлъжнели към кредиторите си. Сред всички вас също има множество длъжници, за които облекчения не съществуват. Не сте си облекли сенаторски тоги, за да скриете под тях финансовите си проблеми, не можете да разговаряте вечерно време на една маса с лихварите, за да ги убедите, че няма да е политически изгодно разоряването ви! Затова пък онези хитреци от Курия Хостилия могат спокойно да си веят байрака и да чакат по-добри времена за уреждане на сметките си! Казвам това с пълната увереност на човек, който сам е част от Сената, който слуша какво си говорят колегите му и който знае за не една и две скрити сделчици, с които назначените отци искат да си спечелят благоразположението на банкерите! Нещо повече, знам дори имената на онези сенатори, които дават пари на заем! Е, нека цялата тази работа спре веднъж завинаги! В Сената няма повече място за хора, които дължат пари на своите съграждани. Нека се знае, че за да бъдеш член на тази високо издигната институция, не можеш да отстъпваш, в личните си качества на всички онези, които не са допуснати в нея!

При произнасянето на това паметно слово целият Сенат бе подскочил като ужилен и повечето не искаха да повярват на ушите си. Оказваше се, че и Сулпиций може да се държи като демагог. Сулпиций! Най-почтеният от почтените, най-консервативният от консервативните! Та нима той самият не бе наложил пръв своето вето върху завръщането на политическите изгнаници, прогонени от Варианската комисия? А ето, че след по-малко от година се отмята от думите си и кани наказаните да се приберат. Какво се беше случило с него?

Два дни по-късно Сулпиций свика повторно плебейското събрание и обяви трети законопроект. Всички италийци, получили наскоро римско гражданство, както и десетки хиляди римляни-освобожденци щяха да бъдат тепърва разпределени равномерно между всичките трийсет и пет триби. Двете новосъздадени от Пизон Фруги триби се премахваха като излишни.