Венец от трева (Част III: Омразата)

— Открай време римските триби са били трийсет и пет, не можем заради нечии прищевки да прибавяме или изваждаме от тях! — обясняваше на всеослушание Сулпиций. — Това, което е несправедливо, е някаква триба, наброяваща всичко на всичко три-четири хиляди граждани, да има в трибутните комиции равен глас с трибите Есквилина и Субурана, наброяващи по над сто хиляди римски граждани! Цялото римско държавно устройство е така сглобено, че да защитава интересите на вездесъщия Сенат и на първата класа, от която той черпи живот! Има ли сенатори и конници, които да принадлежат на Субурана или Есквилина? Разбира се, че не! Всеки от тях си е намерил местенце я в триба Фабия, я в Корнелия, я в Ромилия! Е, нека си останат, като толкова много държат, във Фабия, Корнелия или Ромилия! Но нека отсега нататък търпят съседството на хора от Прифернум, Бука и Вибиниум, нека знаят, че в техните Фабия, Корнелия и Ромилия ще влизат същите онези презрени освобожденци, които досега се тъпчеха в Есквилина и Субурана!

Последното предложение бе посрещнато с всенароден възторг и естествено си спечели благоволението на всички обществени прослойки без най-горните и най-долните. На най-горните, защото им предстоеше да изгубят контрол върху един от лостовете на властта; на най-долните — защото с реформата не се променяше нищо в тяхното собствено положение.

— Това не мога да го проумея! — жалваше се Антоний Оратор пред Тит Помпоний, с когото стояха един до друг в Кладенеца на комициите и се опитваха да не оглушеят от неистовите крясъци на Сулпициевите последователи. — Та той самият е нобил! Кога е намерил време да си спечели толкова много привърженици! Да е Сатурнин, не е Сатурнин… Не разбирам…

— О, аз пък много добре разбирам — отвърна му с горчивина Помпоний. — Днес той обвинява сенаторите, че са задлъжнели. Това, на което тълпата се надява, е просто. Казват си, че ако сега позволят на Сулпиций да прокара законите си, като награда той ще прокара четвърти — този, според който всички дългове ще бъдат отменени.

— Но как може да го стори, щом се е захванал да гони от Сената хора, задлъжнели с някакви си осем хиляди сестерции! Осем хиляди сестерции! Та това е жалка цифра. Чудя се дали в целия град има човек, който да не е задлъжнял с поне толкова по време на войната!

— Да не би да изпитваш затруднения, Марк Антоний? — изгледа го любопитният Помпоний.

— Не, разбира се, че не! Но същото може да се каже само за още една шепа хора. Дори хора като Квинт Анхарий, като Публий Корнелий Лентул, Гай Бебий, Гай Атилий Серан са в затруднения. Богове, та това са едни от най-достойните ни съграждани, Тит Помпоний! Кой от нас не е търсил като безумен пари в брой през последните две години? Погледни например Порциите Катони, с огромните им владения в Лукания. За цялата война не са получили нито една сестерция доход от именията си. Същото важи и за Луцилиите, и те едри земевладелци, но далеч на юг. — Марк Антоний се спря да си поеме дъх и попита: — Как ще премахне дълговете, когато сам гони хора от Сената заради дългове?

— Той самият няма намерения да премахва дълговете — увери го Помпоний. — Просто хората от втората и третата класа се надяват, че ще го стори заради тях.

— А той обещал ли им е нещо в този дух?

— Дори не му трябва да обещава. Сред черните облаци, надвиснали над главите на всеки от тях, надеждата е единственият слънчев лъч, който още ги топли. В лицето на Сулпиций народът вижда човека, който мрази Сената и първата класа по същия начин, по който навремето ги мразеше Сатурнин. Надяват се на един нов Сатурнин. Но Сулпиций е твърде различен.

— Защо? — искаше да знае Антоний.

— Нямам абсолютно никаква представа какво цели — вдиша рамене Тит Помпоний. — Нека по-добре да се измъкнем от тълпата, преди да са решили да си изкарат всичко върху главите ни.

На стълбите пред Сената двамата се сблъскаха с втория консул, придружен от силно развълнувания си син. И двамата се връщаха от експедиция в Лукания и в очите им още просветваха войнолюбиви искрици.

— Да не би да се повтаря историята със Сатурнин! — извика на висок глас обезсърченият Помпей- син. — Е, този път поне сме готови да го посрещнем, както трябва. Няма да му позволим да спечели на своя страна тълпата, както го бе сторил навремето истинският Сатурнин. Вече повечето от нас са се върнали от войната и за броени минути можем да сформираме шайка. Точно това смятам и да направя. Нека го спрем, преди да сме го изпуснали твърде далеч. Следващото заседание на плебейското събрание ще протече при твърде различни обстоятелства, можете да ми вярвате!

Тит Помпоний обаче не обърна особено внимание на разгорещения младеж, ами се насочи към баща му консула й другите сенатори, насъбрали се край него.

— Между Сулпиций и Сатурнин разликата е между земята и небето — държеше той на своето. — Също както времената са други, така и мотивите на Сулпиций нямат нищо общо с тези на Сатурнин преди години. Тогава проблемът беше недостигът на храна. Сега цял Рим се вълнува от натрупаните си дългове. Сулпиций обаче не желае да става цар на Рим. Той иска те да управляват Рим. — Посочи насъбралите се в Кладенеца представители на втората и третата класа. — А това е нещо твърде различно.

— Вече пратих вест до Луций Корнелий — съобщи консулът Тит Помпоний.

— Нима мислиш, че сам не можеш да се справиш със ситуацията, Квинт Помпей? — учуди се Помпоний, който обичаше да задава неудобни въпроси.

— Точно това мисля — отвърна без всякакво стеснение Помпей Руф.

— Ами Гай Марий? — попита Антоний. — Той винаги би могъл да успокои римската тълпа.

— Не и днес — изрече презрително Катул Цезар. — Точно в този случай той подкрепя бунтаря — трибун. Да, Марк Антоний, именно Гай Марий е накарал Публий Сулпиций да организира всичко това!

— Не мога да повярвам — стоеше като втрещен Антоний Оратор.

— Пак ти повтарям, зад Сулпиций стои Гай Марий!

— Ако това наистина е така — намеси се Помпоний, — бих казал отсега, че в най-близко бъдеще ни чака четвърти законопроект.

— Четвърти законопроект ли? — намръщи се Катул.

— Всеки момент той ще прокара закон върховното командване на армията срещу Митридат да бъде отнето от Луций Корнелий и да бъде предадено на Гай Марий.

— Сулпиций не би посмял! — извика Помпей Руф.

— Защо да не посмее? — изгледа го неразбиращо Тит Помпоний. — Започвам да се радвам, че си извикал първия консул. Кога да го очакваме?

— Утре или най-късно вдругиден.

Сула обаче дойде още преди изгрев-слънце. В момента, в който бе получил писмото на колегата си Помпей Руф, той се беше хвърлил в каручката си и без да спира, бе изминал наведнъж цялото разстояние между Капуа и Рим. „Дали в историята на Рим на някой друг консул му се бяха струпвали толкова лоши вести една след друга? — питаше се Сула и изброяваше: — клането в Мала Азия, сега пък Сулпиций. Държавата не разполага с нищо, току-що излизаме от една война, а името ми вече е опетнено за вечни времена, задето си позволих да разпродам държавни имоти. Не че ме е грижа особено, важното е да успея да се справя с всичко едновременно. А аз ще успея.“

— Плебейското събрание свикано ли е днес? — попита Сула Помпей Руф, в чийто дом се бе отбил най- напред.

— Да. Тит Помпоний предполага, че Сулпиций ще прокара закон, отнемащ върховното командване от теб, за да бъде прехвърлено на Гай Марий.

Сула сякаш замръзна на мястото си; дори очите му застинаха като на някоя каменна статуя.

— Аз съм римски консул, получих върховното командване по напълно законен път — рече той. — Ако Гай Марий беше добре със здравето, Сенатът навярно би му го връчил на него. Но той не е и затова няма да получи нищо. — Гневно изсумтя. — Да разбирам ли, че Гай Марий поддържа Сулпиций?

— Така поне мислят всички. Марий не се е явил лично на нито едно от заседанията на плебейското събрание, но аз самият забелязах неколцина от верните му кучета да бродят из тълпата, особено сред представителите на по-долните класи. Като например онзи ужасяващ тип, дето ръководи една от субуранските дебеловрати банди — обясни му Помпей Руф.

— Кой? Луций Декумий?