отзвук и първите вести за трагедията достигнаха Рим за рекордно малко време. Само девет дни след края на квинктилис Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус вече свикваше Сената на извънредно заседание в храма на Белона извън помериума, както се постъпваше при обявяване на война срещу чуждоземен владетел. На присъстващите Флак прочете писмото, получено от живеещия в Смирна Публий Рутилий Руф.
„Това, което държиш сега в ръцете си, беше пратено по специален бързоходен кораб за Коринт, където би трябвало да го поеме друг за Брундизиум. Надявам се, че метежите, обхванали цяла Гърция, няма да попречат на новината да достигне до Рим. Дадох изрични нареждания на куриера да не спира никъде по пътя между Брундизиум и Рим, ами да препуска с всички сили и по светло, и по тъмно. Както се досещаш, подобна услуга се заплаща скъпо и нямаше да е възможна, ако не ми беше помогнал приятелят ми Милтиад, етнарх на Смирна. За себе си той иска само едно: когато римският Сенат и народ си възвърнат властта на Римска Азия, в което не се съмняваме, някой да си спомни за неговата доброжелателност.
Няма да се учудя, ако вие в Рим още не знаете за нашествието на понтийската армия в Римска Азия, за това, че цар Митридат вече управлява както някогашните римски владения, така и покорена Витиния. Маний Аквилий намери смъртта си след най-ужасяващи мъчения, а Гай Касий се спотаи в миша дупка и никой няма представа къде трябва да го търсим. Четвърт милион понтийски войници в момента са разквартирувани западно от река Тавър, Егейско море е задръстено от понтийските галери, а Гърция официално се отказа от съюза си с Рим, за да мине на страната на царство Понт. Страхувам се, че Македония е напълно изолирана от останалия свят.
Но не това е най-голямото зло, за което бързам да ви съобщя. В последния ден на квинктилис по заповед на цар Митридат Понтийски всички жители на Римска Азия, Витиния, Пизидия и Фригия от римски, латински или италийски произход бяха жестоко избити. Същата участ сполетя и домашните им роби. Доколкото чувам, броят на убитите е около осемдесет хиляди граждани и седемдесет хиляди роби — общо сто и петдесет хиляди човешки същества. Това, че на мен самия смъртта ми се размина, се дължи до известна степен на отнетото ми римско гражданство, но доколкото са ми ясни нещата, царят е издал изрична заповед, според която моя милост не трябвало да бъде докосвана с пръст. Навярно с това се надява да залъже кучето Цербер, застанало на вратата на Подземното царство. Би ли могло обаче спасяването на старините ми да се сравни с безжалостното съсичане на хиляди жени и деца, виновни само с това, че са се родили римляни? Говори се, че нещастниците са били извличани насила вън от храмове и светилища, докато са се молили на боговете си за закрила; че отново по заповед на понтийския цар телата им се оставяли да гният на открито, без да заслужат дори правото да бъдат погребани като всички смъртни. И това чудовище вече се смята за господар на целия свят, тупа се по гърдите, че до края на годината войските му ще са стъпили на италийска земя.
В интерес на истината вече не се намира жив човек на изток от Италия, който да му възрази. Изключение правят единствено смелите ни съграждани от провинция Македония. Но не вярвам и към тях съдбата да се окаже по-благосклонна. Макар да не се ползвам с особено достоверни източници, научавам, че Митридат вече е предприел страшен поход по суша срещу Тесалоники, че без никаква съпротива римляните са го допуснали западно от Филипи. По-добре са ми известни събитията в Гърция, където някакъв си понтийски агент на име Аристион бил заграбил цялата власт в Атина и убедил голяма част от останалите гръцки градове да се обявят в полза на Митридат. Егейските острови се намират във вражи ръце, понтийската флота е толкова внушителна, че никой не смее да се изправи насреща й. След завземането на Делос от Митридат още двайсет хиляди наши сънародници бяха убити на място.
Би ми се искало да разберете защо писмото ми е толкова сухо и кратко, но време за повече наистина не ми остава. Надявам се навреме да спрете кръволока Митридат, преди да се е коронясал за римски цар. Явно това е заветната му цел.“
— Ето това ни идва съвсем излишно! — сподели Луций Цезар пред брат си Катул.
— Излишно или не, вече ни е поднесено — отвърна му Гай Марий. — Война срещу Митридат! Знаех, че все някой ден ще избухне. По-скоро се учудвам, че трябваше толкова време да чакаме.
— Луций Корнелий скоро ще се върне в Рим — обади се другият цензор Публий Лициний Крас. — На всички ще ни е по-леко, щом го видим сред нас.
— И защо? — искаше да знае Марий, ставащ все по-нападателен. — Не беше нужно да го викаме толкова спешно в Рим. Нека първо свърши с италийците.
— И все пак той е първи консул — напомни му Катул Цезар. — Сенатът не може да взема решения от подобно жизнено значение за държавата, без първият консул да председателства заседанието.
— Пфу! — изсумтя недоволно старият воин и се оттегли встрани.
— Според вас какво му е? — попита Флак Принцепс Сенатус.
— А ти какво мислиш, че му е, Луций Валерий? Гай Марий си остава опитна хрътка, лесно надушваща жертвата си. Задава се нова война и той не иска да я пропусне — обясни Катул.
— Вярвам, не искаш да кажеш, че той самият смята да вземе участие в нея? — изгледа го в недоумение цензорът Публий Крас. — Та той е болен и стар едновременно!
— Това за нас може да значи нещо, но за него — не.
Войната в Италия бе доведена до своя край. Макар марсите така и да не благоволиха официално да капитулират, от всички народи, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, те понесоха най-големите поражения; земите им бяха опустошени, а сред мъжкото население почти не бяха останали хора, годни да воюват. През февруари Квинт Попедий Силон се видя принуден да напусне родината си и да се скрие при Мутил в обсадената Езерния. Мутил беше тежко ранен и не можеше повече да води армията си в бой. От кръста надолу самнитският пълководец бе напълно парализиран.
— Ще трябва да предам на теб, Квинт Попедий, властта над цял свободен Самниум — посрещна той приятеля си.
— Не! — възкликна ужасен Силон. — Та аз не притежавам ни най-малко твоите качества на стратег и водач. Да се оправям със самнитските ти войници, ще ми е напълно невъзможно.
— И така да е, друг няма кой да те замести. Моите сънародници сами избраха да поставят теб за мой наследник.
— А дали самнитите наистина искат да продължат войната?
— Да — отговори твърдо Мутил. — И все пак от името на Самниум, не на цяла Италия.
— Това го разбирам. Но нима искаш да кажеш, че вече не е останал и
— Нито един, Квинт Попедий. Ти оставаш единствената ни надежда.
— Щом е така, не мога да откажа — въздъхна Силон.
Това, което двамата дори не намериха за нужно да обсъждат, бяха разбитите им надежди за самостоятелна и обединена Италия. Разгромът на съюза можеше да доведе само до едно: до окончателната победа на римляните. Това и Силон, и Мутил прекрасно разбираха.
През май последната оцеляла армия на въстаниците, командвана от марса Квинт Попедий Силон, напусна крепостта Езерния. Силите на самнитите наброяваха всичко на всичко трийсет хиляди пешаци и хиляда конници, към които бяха присъединени в последния момент двайсет хиляди освободени роби. Голяма част от войниците бяха все болни и ранени, които почти инстинктивно се бяха събирали в мощната крепост, за да чакат по-добри времена за победа. Конницата пък беше доведена от Силон, който бе успял през зимата да пробие през римските редици и да се добере до града. Сега обаче откритият бой с врага ставаше неизбежен; Езерния повече не можеше да храни толкова гладни гърла.
В цялата самнитска армия нямаше човек, който още да вярва в крайната победа; за всички тези обрулени от войната мъже беше въпрос на чест да загинат на бойното поле. Римляните щяха да победят, но поне щяха да заплатят скъпа цена за победата си. Когато обаче Силон превзе Бовианум и изкла римския гарнизон на крепостта, войниците му се поободриха. Все пак не беше изключено съдбата отново да им се усмихне… Метел Пий чакаше с армията си под стените на Венузия, насред Апиевия път. Значи и на самнитите посоката беше Венузия.
Венузия се оказа мястото, където се разигра последното сражение в кървавата и продължителна война
