— Принц Пелопид иска да те види, Велики.
— Като иска да ме види, какво чака?
Митридат продължаваше да е опасен за околните. Никога не беше по-опасен от онези мигове, когато се смееше, без да му е смешно. При подобни ситуации човек можеше да си спечели гнева му буквално с нищо. Някоя погрешна дума, погрешна гримаса, погрешно предположение и кой знае какво му се пишеше… Царят нямаше време дори да изщрака с пръсти и братовчед му Пелопид вече бе застанал пред него. Сърцето му се беше сковало от ужас, но той се бе научил да не го показва.
— Е, какво има?
— Всемогъщи, току-що научих, че сме отивали на остров Кос. Дали не бих могъл да се прехвърля на някой от другите кораби и да продължа право към Родос? Предполагам, че ще искаш да съм там, преди да са дошли войските ни за дебаркирането. Освен ако ти сам не решиш да се прехвърлиш на друг кораб и не ме оставиш сам да се занимавам с проблемите на този. Бъди така добър, царю, да ми дадеш нарежданията си.
— Отиваш в Родос. Къде ще стъпим на сушата, оставям ти да решиш. Но не прекалено далеч от града, за да не караме войската излишно да се уморява. Ще вдигнеш лагер и ще ме чакаш да се присъединя към вас.
Когато изложилата се царска галера хвърли котва в пристанището на град Кос на едноименния остров, Митридат остави капитана си да търси гребла, а сам се прехвърли на една от бързоходните лодки, които му пратиха домакините, и излезе на брега. Без дори да се огледа, подбра личната си охрана и бързо се запъти към светилището на божествения лечител Асклепий. Храмът се намираше вън от града, но Митридат бе пробягал толкова бързо цялото разстояние, че когато нахълта като разярен глиган в двора на светилището, никой от жреците не беше предизвестен за пристигането му. Щом застана пред стълбите ма храма, Митридат изрева на двамата случайни свещеници пред себе си: „Кой отговаря за тоя храм?“ Това си беше типична обида в негов стил, след като е нормално за едно култово място да „отговаря“ главният жрец, а тукашният беше при това известен по цял свят.
— Кое е това арогантно парвеню? — на свой ред се попитаха двамата жреци, без да ги е грижа, че натрапникът ще ги чуе.
— Аз съм Митридат Понтийски, а вие сте двама покойници.
Та когато главният жрец дойде да посрещне неочаквания си посетител, между него и Митридат лежаха отрязаните глави на двамата свещеници. Понеже, за разлика от покойниците главният жрец беше интелигентен и съобразителен човек, той бе познал натрапника още в мига, когато му доложиха, че някаква маймуна, облечена в злато и пурпур, искала да го види.
— Добре дошъл в храма на Асклепий Коски, царю Митридате — посрещна той спокойно владетеля, без да се плаши от разигралата се кървава драма.
— Чувал съм, че по същия начин се обръщаш и към римляните.
— Обръщам се към всички, без значение от произхода им.
— Но не би трябвало да посрещаш някакви си римляни, когато съм пожелал смъртта им.
— Нима ако ти самият бе потропал на вратата ми, царю Митридате, и бе поискал убежище, аз нямаше да ти го дам? Бог Асклепий не признава привилегировани и непривилегировани, пък
— Добре, добре, да приемем, че това ти било наказанието. — На Митридат не му се спореше и той само посочи двамата обезглавени жреци.
— Наказание, поне два пъти по-голямо от заслуженото.
— Не ме карай да се ядосвам, човече! По-скоро ми покажи книгите си. Истинските, не тези, с които баламосваш римляните!
Освен че беше световноизвестен като светилище, Асклепион Коски представляваше и най-голямата банка на земята, като се изключи тази на египетските царе. Причината да си спечели подобна слава бяха няколкото способни управители на святото място, спечелило си преди много време закрилата на Птолемеите; в по-далечни години остров Кос бе египетско владение. Ето защо превръщането му във финансова институция и сигурно убежище за световните богатства можеше да се смята за дело на големите египетски банкери, които търсеха как да укрепят позициите си. В самото начало храмът на Асклепий не се бе различавал по нищо съществено от другите стотици светилища по света. Асклепион Коски беше мястото, където всеки богомолец се надяваше да открие лек за болестта си; основали го бяха няколко ученици на Хипократ, които в началото прилагаха най-често тъй наречената инкубация: лекуване чрез тълкуване на сънищата, които спохождаха богомолците през нощта, прекарана в храма. Подобни дивотии още не бяха съвсем отживели, практикуваха се и до ден-днешен в места като Епидавър и Пергам. Но с течение на времето, с идването на по-амбициозни поколения жреци и най-вече след завладяването на Кос от Птолемеите съхраняването на чуждите пари се превърна в основното перо на малкия остров. Постепенно и жреците започнаха да се изживяват много повече като египтяни, отколкото като гърци.
Храмовият комплекс беше доста голям, различните сгради бяха пръснати сред красиви градини. Асклепион разполагаше със собствена гимнастическа зала, агора, дюкяни, бани, библиотека, школа за обучение на свещеници, жилища за учащите се, жилища за жреците, както и за многобройната прислуга; главният жрец се радваше на същински дворец, храмът имаше и собствено гробище, болница, няколко сгради, определени за финансовата дейност на жреците. Все пак най-важно си оставаше кръглото подземие с килиите, където болните идваха да сънуват, и самият храм, посветен на бог Асклепий, издигнат сред свещената горичка от чинарови дървета.
Статуята на божеството не беше нито от слонова кост, нито от злато. Изваял я беше от бял, малоазийски мрамор великият Праксител. Асклепий беше изобразен прав, облегнат на висока тояга, около която се беше увила змията, негов символ. Навярно заради брадата си богът-лечител доста напомняше на Зевс. В дясната си ръка, протегната напред, държеше табличка, а в краката му се беше свило едро и лениво куче. Цялата композиция беше изрисувана от Никий, който бе успял да й вдъхне живот, и на оскъдната светлина в светилището Асклепий сякаш всеки миг щеше да се размърда и да подритне кучето в краката си. Очите му, боядисани в яркосиньо, излъчваха топла усмивка, която много повече подхождаше на смъртните човеци, отколкото на застиналите в съвършенството си Олимпийски богове.
Всичко това обаче съществуваше само за смъртните, не и за такъв велик и полубожествен цар като Митридат. Той благоволи да посети храма само колкото да се увери, че статуята не е от злато и няма защо да я краде. По-интересни му се струваха счетоводните книги на голямата институция. Митридат скоро съобщи на главния жрец коя точно част от огромните влогове в храма смята да конфискува. Най-напред римското злато, разбира се; освен това хиляда и осемстотин златни таланта, оставени на дългосрочен депозит от Големия храм в Ерусалим, чиито пазители отдавна бяха решили да пестят бели пари за черни дни, в случай че градът им отново стане жертва на Селевкиди или Птолемеи. Последното, което си хареса Митридат, бяха трите хиляди златни таланта, донесени четиринадесет години по-рано от старата египетска царица Клеопатра.
— Доколкото виждам, египетската царица е оставила под ваша закрила и трите си сина — отбеляза Митридат.
Главният жрец обаче беше разтревожен най-вече за съдбата на златото си, затова с известни усилия да не избухне хладно му заяви:
— Царю Митридате, ние не държим цялото поверено ни злато на едно място. Заемаме го!
— Че аз да не съм поискал
— Но да ти дадем изведнъж почти девет хиляди таланта означава да се лишим от целия си наличен резерв!
— Толкова по-жалко за вас — вдигна рамене Митридат и стана от масата, където бе разглеждал безкрайните сметки на храма. — Или ще ми дадеш, каквото искам, или ще гледаш как войските ми превръщат цялото светилище на пух и прах. Гледай и с теб самия да не стане нещо подобно! Но най-добре ми покажи тримата египтяни.
Главният жрец трябваше да се примири.
