резултат от тези няколко хитрости населението в азиатската провинция си каза, че животът под понтийска власт ще е много по-сладък, отколкото под римска.
Митридат дойде откъм горното течение на Меандър и щом излезе на егейския бряг, веднага свърна на север, където го чакаше един от любимите му градове — Ефес. Там той се настани и влезе в ролята си на върховен съдник. За да спечели още повече сърцата на местното население, обяви, че всички от римската въоръжена милиция, които доброволно се предадат, не само че ще бъдат помилвани и пуснати на свобода, но дори щели да получат пари, за да се върнат по домовете си. Онези пък, които най-горещо докажеха омразата си към Рим, получаваха най-високите граждански почести в родните си селища и заставаха начело на градове и области. Бяха изготвени дълги списъци на лицата, уличени в поддръжка или дори участие в римската административна власт. Най-сетне бе дошло времето, когато почтените доносници можеха да позабогатеят.
Но колкото и на повърхността да се показваше само всенародната радост на пергамци, мнозина така и не можеха да се отърсят от ужаса, навяван им от новия господар на страната. Това бяха все хора, които добре познаваха жестокостта и още по-зле — неуравновесеността на източните владетели, които под привидните ласки можеха да кроят зловещи планове. Никой обаче не знаеше кога най-после ще падне маската на Митридат и той ще покаже истинското си лице.
В края на юни и докато още се намираше в Ефес, цар Митридат изготви три заповеди; и трите бяха секретни.
Всичко около тези три заповеди го караше да се чувства щастлив. В тях беше предвидил всичко най- важно: кой къде да отиде и какво, кога и как да стори; а пред очите му вече играеха кукличките, на които така умело щеше да задвижи конците! Нека други, по-низши същества от него, се занимават с подробностите, нека те си блъскат главите в изпълнението на нарежданията му. Митридат беше горд с ролята си на всемогъщ гений, способен за броени минути да пренареди целия свят. И така, той подтичваше като малко момче из просторните зали на ефеския дворец и даваше зор на няколкостотинте писари, заети в написването, запечатването и подреждането на въпросните заповеди. Трябваше да се изготвят стотици копия, които да поемат по предназначение до края на деня. Колкото и да беше колосална работата обаче, писарите я свършиха навреме и Митридат ги подкани да излязат на двора, където да си получат възнаграждението. Щом реши, че е готова, личната му охрана преряза гърлата на всички. Мъртвите няма как да издадат тайните на господаря си!
Първата заповед се отнасяше до Архелай, нищо че той беше в немилост през последните месеци. Беше се опитал да превземе крепостта Магнезия с фронтална атака и при последвалия разгром сам бе ранен; но така или иначе Понт не разполагаше с друг пълководец, по-добър от него. Затова и Архелай щеше пръв да получи заповедта си. В писмото царят му нареждаше да поеме командването на цялата понтийска флота и да се прехвърли от Евксинския понт в Егейско море в края на месец гамелион, сиреч след месец (гамелион отговаря на римския квинктилис).
Втората заповед също беше в един-единствен екземпляр. Неин получател беше царският син Ариарат Младши, който трябваше да събере стохилядна сухопътна войска, да пресече Хелеспонта и да нахлуе в Източна Македония в края на гамелион, сиреч след месец.
Третата заповед беше размножена в неколкостотин копия, за да бъде изпратена до всеки град, до всяко село или паланка във Витиния, Катий, Фригия и цяла Западна Мала Азия. Заповедите се отнасяха до градските управници и гласяха, че в края на гамелион, сиреч след месец, всички жители на страната от римски, латински или италийски произход трябва да бъдат подложени на смърт заедно с домашните си роби.
Именно третата заповед най-много радваше своя автор; именно тя го караше да се усмихва щастливо, докато обикаля улиците на града, и да хвърля закачливи погледи на ефеските минувачи. В края на гамелион римското присъствие в Мала Азия щеше да се превърне само в спомен. А някой ден, когато Митридат успееше да се справи с цялата римска мощ и да покори самия Рим, тогава по цялата земя — от стълбовете на Херкулес до първия праг на Нил, нямаше да остане нито един жив римлянин. Нищо римско нямаше да пребъде на тази земя.
В началото на гамелион, без да разкрива никому тайните си, понтийският цар напусна Ефес и продължи пътешествието си на север към Пергам. Там му предстоеше едно от най-големите забавления в живота.
Когато римската пълномощна комисия бягаше от войските на Митридат, двамата помощници на Маний Аквилий бяха предпочели да се скрият в Пергам, но самият Аквилий отиде чак до Митилена, на остров Лесбос. Оттам разчиташе да се прехвърли на някой кораб за Родос, където да прави компания на изпреварилия го Гай Касий. За свое голямо нещастие обаче Маний Аквилий, който по принцип не понасяше морето, стана жертва и на коремен тиф, който го принуди да остане на Лесбос. Когато лесбосци научиха за превземането на цяла Римска Азия, към която официално принадлежеше и островът им, от понтийския владетел Митридат, те имаха находчивата идея да спечелят благоразположението на новия си господар, като му пратят вързан злощастния проконсул.
Маний Аквилий беше тържествено посрещнат на пристанището в Атарнея, точно срещу Митилена, където някакъв конник от племето на бастарните го върза с желязна верига за седлото си и препусна към Пергам. Там римлянинът щеше да развлича скучаещия цар Митридат. Аквилий се спъваше и падаше, увисваше от изтощение на веригата си, опитваше се да се пази от буците кал и помията, които му хвърляха разгневените пергамци, мъчеше се да не обръща внимание на обидите и освиркванията, но в крайна сметка за своя голяма изненада и въпреки болестта си оживя до края на дългото пътуване. Когато обаче Митридат зърна тежкото му състояние, се уплаши да не умре, преди да му е дошло времето, и веднага смени наказанието с друго, по-безопасно за здравето. Маний Аквилий му трябваше ако не читав, то поне в съзнание за последната част от приготвяното забавление!
И така, гордият римски проконсул бе вързан по лицето върху гърба на най-послушното магаре в града и беше тържествено разкарван из улиците на Пергам. Нека всички жители на досегашната провинциална столица се убедят с очите си колко малко го е грижа за римската мощ новият им владетел, щом като си позволява така да уважава един сенатор и бивш консул.
Най-накрая, покрит с дебел пласт кал, гнили плодове и зеленчуци, превърнат в жалко подобие на човек, Маний Аквилий бе поканен да се яви пред причинителя на всичките му страдания. Митридат седеше на трон от масивно злато, положен върху подиум от най-скъпо дърво насред пергамската агора, и безучастно наблюдаваше мъките на човека, дръзнал да насъска стареца Никомед срещу понтийските войски, дръзнал да забрани на него, великия Митридат да защитава с оръжие в ръка целостта на собственото си царство. Щом като на Митридат му се забраняваше дори да се обърне до римския Сенат и народ, нека техният представител поеме върху себе си вината за всички противоречия, възникнали между двата народа.
Именно в този паметен миг, докато се радваше на жалката гледка, в която бе превърнат Маний Аквилий, Митридат забрави и последните си страхове пред Рим. Че какво толкова го беше плашило досега? Защо толкова време трябваше да се пази от подобни жалки същества като римлянина насреща си? Та той, великият цар, струваше много повече от всички римляни, взети заедно. Нима Рим можеше да се мери с неговата огромна армия? С кого се бе сражавал Митридат? С пет легиона, с по-малко от двайсет хиляди души! Колко се бе лъгал царят на Понт, когато виждаше олицетворението на римското могъщество в мъже като Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Та истинските римляни не приличаха ли много повече на тази дрипа Маний Аквилий? Митридат бе имал лошия късмет да се запознае с двете най-ярки изключения в римското общество и да приравни всички останали с тях! Но истинският Рим сега лежеше в краката му, смазан и опозорен.
— Проконсуле! — извика царят на нещастника пред себе си.
Аквилий вдигна глава.
— Проконсуле, реших да ти подаря всичкото злато, което ти така горещо желаеше от мен.
Пазачите грабнаха Маний Аквилий под мишниците и го качиха на подиума. Римлянинът беше сложен на ниско столче в единия му край, на почтително разстояние от Митридат. Набързо го омотаха с въжета, притискайки ръцете му плътно до тялото. Така превърнат на вързоп, Аквилий бе хванат от двете си страни от двамина едри мъжаги и не можеше повече дори да мръдне.
Отнякъде се появи майстор-леяр, държащ в дългите си метални щипки нажежен до червено съд. Вътре в съда стоеше значително количество разтопен метал — може би, колкото няколко винени чаши — и от
