стратегията. — Витинската армия ще остане при морския бряг и ще се заеме със Синоп и Амизос. След това ще тръгне нагоре по течението на Халида; така ще намерят достатъчно фураж за конете и товарния добитък, нали конницата представлява най-голямата им сила. Ти, Маний Аквилий, ще поемеш командването на моя легион и ще удариш през Халида Галатия. Квинт Опий ще дебаркира в Аталия и ще напредне през Пизидия. Двамата с него ще излезем на бреговете на Халида, някъде по средата на витинците и твоя легион. Като пуснем в ход четири отделни армии по цялата дължина на реката, Митридат ще се принуди на свой ред да разпокъса силите си. Няма да знае къде са съсредоточени основните ни сили, затова ще се колебае сам къде да удари. Той не е такова величие, за каквото се пише, Маний Аквилий! Повече разчита на златото си, отколкото на голяма армия.
— Срещу нас Митридат просто няма шанс — съгласи се Аквилий и отново се усмихна, обсебен от мисълта за седемдесетте крепости със злато.
За да го върне на земята, Касий шумно се покашля.
— Има само едно нещо, с което трябва да се съобразяваме — предупреди той Аквилий с известна тревога в гласа си.
Маний Аквилий веднага наостри слух.
— И кое е то?
— Квинт Опий е представител на старото поколение. Нали разбираш: да умрем за Рим, честта над всичко и така нататък. Човек като него дори не би помислил да се възползва от поста си за придобиване на странични доходи. Затова не трябва с
Аквилий се изхили.
— Толкова по-добре за нас! Няма да делим и с него.
— И аз така мисля — потри доволно ръце Касий.
Пелопид се опитваше да не обръща внимание на потта, стичаща се по челото и като скри ръце зад тялото си, за да не се вижда от трона как треперят, добави:
— И така, велики царю, проконсулът Аквилий ме отпрати.
Великият цар го бе изслушал сякаш вкаменен; Пелопид не го видя дори да мигне. По време на аудиенцията лицето на царя бе останало все тъй безизразно и братовчедът започваше да се чуди дали Митридат го е чул какво му говори. На четиридесет години обаче Митридат VI Евпатор, владетел на царство Понт в продължение на двайсет и три лета, се бе научил да крие всякакви чувства, освен крайното си раздразнение. Не че новините, които сега Пелопид му носеше, можеха да предизвикат подобно раздразнение; напротив, те бяха очаквани и донякъде дори желани.
През последните две години Митридат бе изпълнен с надежда. Още в деня, когато научи за войната между Рим и досегашните му италийски съюзници, понтийският цар се бе почувствал като нов човек. Инстинктът му подсказваше, че най-сетне е дошъл и неговият ден; че гражданската война в Италия е случаят той да вземе съдбата в ръцете си. Първата му работа бе да прати писмо на зетя си Тигран Арменски, подканвайки го да се готви за нова война. Когато получи отговор, че Тигран е готов да подкрепи тъста си във всяко негово начинание, Митридат си каза, че на първо време ще е най-добре, ако допълнително увеличи проблемите на Рим в Италия. За тази цел изпрати делегация до италийските предводители Квинт Попедий Силон и Гай Папий Мутил в новата им столица Италика и им предложи пари, оръжие, кораби, дори войски, ако им дотрябват. Но за огромно негово удивление делегацията се върна с празни ръце. Силон и Мутил не само че отказваха понтийската помощ, но дори изразяваха презрението си към великия цар.
— Кажете на царя си Митридат, че не му влиза в работата да се занимава с противоречията между Италия и Рим! Никой италийски народ няма интерес от това някакъв си чуждоземен владетел да крои заговори срещу Рим.
Така гласеше отговорът на двамата.
Като настъпена змия се бе прибрал в дупката си понтийският цар и веднага прати нова вест до Тигран, за да го предупреди за лошия развой на събитията. Времето още не било дошло. Нещо по-лошо, Митридат започваше да се съмнява дали това време изобщо ще дойде, щом дори Италия, изпаднала в ужасна нужда от приятели и съюзници в борбата си за независимост, смееше толкова жестоко да захапе протегнатата й от Понт ръка.
Оттогава Митридат започна да се хвърля от една крайност в друга, да се колебае точно когато трябва да нанесе удара си, а след това да строи въздушни кули. Така и не успя да вземе окончателно решение, с чието изпълнение да се заеме. Ако днес му хрумнеше да обяви веднага война на Рим, на следващия ден със сигурност щеше сам да се кори за дързостта си. Но колкото и да се тревожеше и колебаеше, не го показа пред царедворците си. Понтийският цар не разговаряше с никого по държавните въпроси; той не можеше да понася самата мисъл друг да го съветва; дори ако това е могъщият му зет, господар на обширна страна. В царския му двор никой в нищо не можеше да се ориентира. Настроенията на владетеля си оставаха загадка за велможите му, които така и не знаеха дали да се готвят за война или не. Всички щяха да се отзоват с готовност на подобно решение, но иначе никой не го желаеше.
След като се провали с италийската си инициатива, Митридат насочи вниманието си към Македония, където римляните бяха принудени да защитават хиляда километра граница срещу непрекъснато напиращите варвари от север.
Беше нужно само малко раздвижване на неприятелска територия, и Рим щеше да съсредоточи всичките си излишни сили в провинцията. Затова понтийските пратеници отново поеха на далечен път и се озоваха последователно сред бесите, скордизите и останалите войнолюбиви племена от Мизия и Тракия, които само чакаха повод да се нахвърлят върху римските владения. Този път мисията имаше по-голям успех и римската провинция се изправи с най-страшната вълна от нападения през последните няколко години. При първия си щурм скордизите дори успяха да се доберат до град Додона в Епир. Съдбата обаче не беше изоставила напълно Рим и тъкмо по това време Македония се управляваше от способния и безстрашен претор Гай Сенций, на когото още по-способният Квинт Брутий Сура веднага се притече на помощ.
След като варварските набези не успяха да притиснат достатъчно Сенций и Брутий Сура и римляните така и не изпратиха допълнителни войски в провинцията, на Митридат му хрумна да предизвика безредици в самата Македония. Скоро след като великият цар се реши на това, в провинцията се появи някой си Евфем, който съвсем откровено се обявяваше за пряк наследник на Александър Велики (свидетели твърдели, че двамата наистина си приличали физически) и пожелал да му бъде върнат отдавна отнетия от римляните царски престол. За високообразованите жители на градове като Тесалоники и Пела не беше трудно да разобличат мошеника, но селяните от околните планини веднага прегърнаха идеята за възстановяване на погубеното царство. За голяма жалост на Митридат обаче Евфем се оказа доста бездарен като войник и не можа да сформира от многото си привърженици боеспособна армия. Семций и Брутий Сура отново успяха да се справят с положението, без да искат помощ от Рим; не само че не им трябваха, нови легиони, но дори успяха да покрият всичките си разходи с местни пари. Понтийските намерения пак останаха на ниво пожелания.
И така, оказа се, че две години след избухването на конфликта между Рим и италийските му съюзници Митридат не е напреднал с нито крачка към постигането на крайните си цели. Вместо това продължаваше да се колебае и да се съмнява в собствените си сили. Животът се бе превърнал в мъка и за него самия, и за целия му двор. Вечно неспокойният, но и непрозорлив Тигран постоянно подтикваше тъста си към действие и докато се опитваше да го възпре, Митридат продължаваше да се колебае.
Най-сетне царят се размърда на трона си, толкова изненадващо, че всички придворни подскочиха от уплаха.
— И какво друго научи по време на втория си и много по-продължителен престой в Пергам? — попита той Пелопид.
— Научих, че управителят Гай Касий е поставил римския легион, съставен все от съюзници, на бойна нога и че се е заел с въоръжаването и обучението на два легиона доброволци. Това като че ли е най- важното, Велики. — Облиза пресъхналите си устни. Особено държеше да увери господаря си, че дори да се е провалил при дипломатическата си мисия, продължава да поддържа делото му, пък макар и на свой личен риск. — Успях също така да си спечеля съюзник в двореца на управителя в Пергам. Точно преди да замина, Велики царю, от него научих за намеренията на Гай Касий и Маний Аквилий да нападнат през пролетта
