Венец от трева (Част III: Омразата)

и да обмислят нахлуването с войски в Пафлагония — тънка ивица земя по бреговете на Евксинския понт, разделяща двете царства Понт и Витиния. За Пафлагония се знаеше поне, че храмовете й са пълни със злато, докато витинският владетел трябваше да разочарова покровителите си с противното. Всъщност, когато година по-рано старецът бягаше от Витиния, той бе взел със себе си цялото държавно съкровище; няколкото месеца обаче бяха достатъчно то да се прехвърли в сметките на различните римски майстори на обещания, като се започне с Марк Емилий Скавър (който никога не отказваше дребните подаръчета, щом са от сърце) и се стигне до Маний Аквилий.

Когато се увериха в неплатежоспособността на Никомед, тримата сенатори започнаха да се гледат с известно подозрение помежду си. При това Манлий и Малий имаха известно право да се смятат излъгани, та Аквилий отчаяно се мъчеше да открие начин как да спечели отново доверието им, без да бърка в стоте таланта, скрити на сигурно в Рим. Разбира се, от цялата работа страдаше най-много цар Никомед. Тримата знатни римляни постоянно го увещаваха да нахлуе с войската си в Пафлагония, иначе открито го заплашваха, че пак ще си изгуби престола. Гай Касий също пращаше писма от Пергам, в които подкрепяше исканията на комисията. Най-накрая Никомед отстъпи и свика под знамената малобройната си, но добре въоръжена армия.

В края на септември старият Никомед и трите римски хиени нахлуха в Пафлагония. Начело на армията стоеше лично Аквилий, който се отнасяше към витинския цар като към ненужен товар, способен само да донесе някоя беля. За да бръкне съвсем в раната на Митридат, Аквилий дори накара Никомед да прати инструкции до витинската флота и гарнизоните по пристанищата на Тракийския Боспор и Хелеспонта: отсега нататък се забраняваше всякакво преминаване на понтийски кораби от Евксинския понт в Егейско море. Смисълът на посланието беше ясен: „Да не си посмял, царю Митридате, повече да предизвикваш Рим!“

Всичко се нареди съвсем по плана на Маний Аквилий. Витинската армия предприе победоносен поход покрай морския бряг и превземаше една след друга крепости и градове, плячкосваше храмове и пазарища, за да могат римските пълномощници да си пълнят дебелите гуши. Най-накрая се предаде и голямото пристанище Амастрис, докато Пиламен, управител във вътрешността на страната, открито се присъедини към римския нашественик. След като влязоха в Амастрис, тримата римляни решиха, че е крайно време да се връщат в Пергам, оставяйки бедния витински владетел и армията му да презимуват някъде между Амастрис и Синоп, в съвсем опасна близост с границите на Понт.

Именно в Пергам около средата на ноември римляните посрещнаха делегация от страна на цар Митридат. Досега той не бе благоволил дори да отговори на Скавровото послание. Начело на делегацията стоеше някой си Пелопид, братовчед на царя.

— Братовчед ми, цар Митридат най-смирено умолява проконсула Маний Аквилий да заповяда на цар Никомед и войската му да напуснат земите на Пафлагония и да се върнат на своя територия — рече Пелопид, облечен като обикновен гръцки гражданин и непридружен от никаква въоръжена охрана.

— Искането му не може да се изпълни — отговори му Маний Аквилий, седнал на куриатния си стол. В ръката си държеше жезъла от слонова кост, признак на римския империум, а зад гърба му чакаха наредени дванадесетте ликтори, облечени в морави туники и въоръжени с брадви между дървените пръчки на фасциите. — Витиния е независима държава. Макар да се ползва със статута на приятел и съюзник на римския Сенат и народ, тя сама трябва да решава съдбините си. Не мога да заповядам нищо на цар Никомед.

— Тогава, проконсуле, моят господар Митридат смирено те моли да му позволиш с оръжие в ръка сам да защити себе си и своето царство от посегателството на витинци — продължи невъзмутимо Пелопид.

— Нито цар Никомед, нито витинската армия са нахлули на понтийска територия — напомни му Аквилий. — Ето защо забранявам на цар Митридат да докосне, пък макар и с пръст, цар Никомед и войниците му. При никакви обстоятелства, държа да предадеш точно думите ми на своя цар, Пелопид! При абсолютно никакви обстоятелства.

Пелопид въздъхна, вдигна рамене и простря ръце пред себе си в жест, който нямаше нищо общо с римските обичаи.

— Тогава нека ти кажа последните думи на своя господар, проконсуле. При така създалото се положение цар Митридат ти отвръща следното: „Дори да е сигурен в своето поражение, човекът с достойнство отвръща на удара!“

— Ако твоят братовчед цар Митридат наистина отвърне на удара, той със сигурност ще бъде победен — съгласи се с думите на пратеника Аквилий и даде знак на ликторите си да го отпъдят.

Щом понтиецът си отиде, сред римляните настъпи продължително мълчание. Гай Касий пръв се реши да го наруши.

— Един от понтийските велможи, придружаващи Пелопид, ми намекна, че Митридат смятал да прати протестно писмо до Сената в Рим.

Аквилий надигна вежда в недоумение.

— И какво се надява да постигне с него? Сега в Рим дори няма кой да го изслуша.

Самите те в Пергам пак трябваше да изслушат упорития Пелопид, дошъл след един месец с абсолютно същите искания.

— Братовчед ми цар Митридат ме праща отново, за да повторя молбата му от предния път. Нека му позволите да защитава земите си.

— Но неговите земи с нищо не са застрашени, Пелопид. Затова бъди така добър да повториш и моя отговор на царя си. Моят отговор е не.

— Тогава братовчед ми цар Митридат не вижда друг изход, освен да действа против твоето съгласие, проконсуле. Той ще се оплаче официално пред римския Сенат и народ за това, че римските пълномощници във Витиния подпомагат царство Витиния в агресията му срещу съседни страни и че в същото време отказват на Понт правото да се защити.

— По-добре братовчед ти, великият цар Митридат да не си прави излишен труд! — тросна му се Аквилий. — Що се отнася до Понт, а и до цяла Мала Азия, аз представлявам римския Сенат и народ! Сега се махай и повече не ми се вясвай пред очите!

Пелопид обаче остана известно време в Пергам, най-вече да се увери с очите си какви са намеренията на Гай Касий и на тайнствената войска, която той беше свикал под знамената. Докато понтиецът беше в провинцията, до ушите на римските управници стигна вестта за поредното нахлуване на понтийските и арменските войски в Кападокия. Някой си Митридатов син Ариарат — никой не можеше да твърди с точност кой от всичките с това име — отново се опитвал да седне на кападокийския престол. Маний Аквилий веднага повика Пелопид и му нареди да доложи пред Митридат и Тигран, че Рим е за незабавното изтегляне на силите им от царството.

— Няма как да не се подчинят. Самата мисъл за римските репресии ги кара да треперят от страх — подхвърли самодоволно Аквилий пред Касий, но като че ли сам потрепери. — Гай Касий, та тук ще умрем от студ! Толкова ли е бедна провинцията, че в целия дворец не може да се запали един огън?

Февруари месец духът в резиденцията на управителя до такава степен се беше повдигнал, че Аквилий и Касий намислиха нов, още по-смел план: защо изобщо да се спират пред границите на Понт? Защо да не дадат на Митридат урока, от който той толкова се нуждае? Време беше да се нападне родното му царство. Азиатският легион беше в превъзходна форма, доброволците чакаха на лагер между Смирна и Пергам и също не стояха със скръстени ръце. Освен това на Гай Касий му хрумна поредната гениална идея:

— Никой не ни пречи да се сдобием с още два легиона за похода — рече той на Маний Аквилий. — За целта е нужно само да се свържем с управителя на Киликия Квинт Опий и да го привлечем в заговора. Веднага ще пратя човек до Тарс и ще наредя на Квинт Опий да се яви в Пергам на съвещание по кападокийския въпрос. Империумът на Опий е само пропреторски, докато моят е проконсулски. Той е длъжен да ми се подчини. Ще го убедим, че целта ни е да спрем Митридат от по- нататъшни действия в Кападокия, като го ударим в гръб.

— Говори се — мечтаеше на глас Аквилий, — че в Малка Армения имало повече от седемдесет крепости, натъпкани със златото на Митридат.

Но Касий, войнолюбив наследник на войнолюбива фамилия, не обичаше току-така да се разсейва.

— Ще нахлуем в Понт от четири различни точки по течението на река Халида — започна да крои той