упорито не желаеше да остарее.

Дори сега, когато наблюдаваше голия Сула пред себе си, Далматика не усещаше никакво плътско желание към него. Това, заради което бе изгубила дъха си, бе неземната му красота и невероятната му мъжественост. И в същото време изпитваше разочарование, че разликата между Скавър и Сула се оказва много по-несъществена, отколкото се бе надявала. Красотата и силата, това различаваше един от друг двамата съпрузи, които тя щеше да има в живота си. Но иначе не беше Сула човекът, който щеше да коленичи в краката й, за да плаче с горестни сълзи за любовта й! Не тя щеше да властва над нея, а той — над нея. И Далматика вече усещаше как огромният му таран блъска по портите на крепостта й.

— Свали този парцал, Далматика — повтори Сула.

Тя веднага съблече нощницата си, подобно на дете, заловено на местопрестъплението и готово с всичко да угоди на разгневения си родител. Щом видя тялото й, Сула кимна доволно и се усмихна.

— Красива си — рече той и в гласа му се доловиха неочаквано меки нотки. Приближи се до Далматика, пъхна еректиралия си член между краката й и я притисна до себе си. Още при първата им целувка Далматика изведнъж се усети жертва на усещания, каквито досега не й беше съдено да познае. Чак сега тя разбираше какво означава да се докосва до мъжко тяло, до мъжки устни, до нечий пенис; да усеща нечии ръце да мачкат плътта й. За пръв път дъхът й усещаше сладостта от чистото мъжко тяло, нежния дъх на младата кожа, напомняща на малките й деца.

И така, най-сетне Цецилия Метела Далматика имаше случай да узрее, да прогледне с очите си на жена и да открие истинския живот. Мечтите и фантазиите завинаги се изгубваха, за да отстъпят място на живото тяло, което я обладаваше сякаш от всички страни едновременно. Вместо да се срещне със своя мечтан любим, Далматика попадна в прегръдките на своя господар, към когото не можеше да изпитва друго, освен сляпо обожание.

Самият Сула сякаш изпитваше отново магията на покойната Юлила, та и на изоставения Метробий. Нощта, прекарана в леглото с Далматика, го доведе до екстаз, какъвто не бе изпитвал в продължение на почти двайсет години. „Не само тя е копнеела за мен — чудеше се сам на себе си той как толкова време не си е давал сметка за собствените си желания. — Та това усещане е от жизнена важност за мен! Как съм могъл да съществувам толкова време без него.“

Нищо чудно тогава защо на другия ден след вълшебната нощ, прекарана в леглото с Далматика, Сула се чувстваше като омагьосан и сякаш на краката му бяха поникнали криле, докато вървеше по римските улици. Нищо не можеше да го отърси от съня, в който беше попаднал: нито гневното освиркване от страна на тълпата, недоволстваща заради уважаваната Елия, нито злобните намеци на хора като Филип, които съзираха в цялата история само жажда за Скавровото наследство, нито прегърбената фигура на Гай Марий, опрял се на рамото на Цезар, нито лукавите смигвания на Луций Декумий, нито жалванията на уличните поети, наричащи Сула дърт сатир, а Далматика заблудена красавица… Дори горчивата бележка; която Метробий бе пратил под формата на поздравления заедно с букет теменужки, не засегна попадналия на седмото небе Сула.

Нямаше и две седмици, откакто се бяха оженили, и младото семейство се премести в една от огромните къщи в западния край на Палатина с изглед към Големия цирк и в близост до храма на Великата майка. Фреските в къщата бяха по-пищни дори от тези в осиротелия дом на Марк Ливий Друз, колоните в перистила бяха от чист мрамор, подовете представляваха най-великолепните мозайки в цял Рим, а скъпата мебелировка повече подхождаше на някой източен дворец, отколкото на скромното жилище на римски гражданин. Сула и Далматика се гордееха най-много с масичката си от лимонено дърво, боядисана в електриково синьо и положена върху масивен златен постамент, представляващ двойка преплетени делфини. Масичката представляваше сватбеният подарък от страна на Метел Пий.

Да напусне къщата, където бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си, бе за Сула още една промяна, която цялото му същество горещо желаеше. Най-после убиецът на Клитумна и Никополис щеше да избяга от призраците им, досадният Стих повече нямаше да го преследва в таблиния, Юлила, Марция и Елия, събрали се сякаш да изсмучат кръвта от жилите му, щяха да бъдат напълно забравени. И ако Сула не можеше да забрави за сина си, починал на кушетката в собствената му дневна, то поне нямаше да минава повече пред зеещата врата на детската стая, за да си спомня с мъка радостния смях на голото момченце, дебнещо да изненада баща си. С Далматика Сула имаше най-после шанс да започне всичко наново.

Ако тя не съществуваше, той нямаше да се задържи толкова дълго в града, а в крайна сметка от присъствието на първия консул Рим само спечели. Времето, през което стоеше далеч от красивата си съпруга, Сула прекарваше в наблюдение върху въведените от самия него закони за длъжниците, както и в откриване на нови пътища за попълване на хазната. След като кръстосваше безспирно големия град и използваше всяка удала му се възможност да изстиска отнякъде пари, най-накрая успя да осигури заплатите на римските легиони (за което му помогна и Помпей Страбон, изискващ съвсем минимални суми за своите войници) и дори му останаха средства да погаси част от астрономическите дългове към Италийска Галия. За голямо негово удоволствие след време дори му се струваше, че Рим се връща към живот.

Така или иначе, през март Сула сериозно се замисли не му ли идва времето да се отдели от хубавата си, любвеобилна женица. Метел Пий отдавна беше заминал на юг, придружен от Мамерк; Цина и Корнут продължаваха да опустошават земите на марсите, а Помпей Страбон — в компанията на красивия си син, но не и на звездата на епистоларната литература Цицерон — си беше намерил работа някъде из Умбрия.

Преди да замине обаче, Сула имаше да свърши една последна работа. Понеже не ставаше дума за прокарването на закон, а и отговорността падаше върху плещите на двойката цензори, реши, че може спокойно да я свърши в последния момент. За целия си досегашен мандат двамата цензори почти нищо не бяха свършили. Причина за това бе нежеланието им да се занимават с новоизлюпените граждани от италийски произход, които законът на Пизон Фруги поставяше в твърде привилегировано за консервативните им разбирания положение. В крайна сметка новозаписаните в списъците граждани бяха прехвърляни задължително към някоя от осемте отредени за целта триби и чистокръвните римляни продължаваха да държат лостовете на властта чрез останалите двайсет и седем; но и това се струваше опасно за цензорите. За да си измият ръцете от всякакъв провал, двамата герои нарочно бяха нарушили закона, така че ако се случи нещо непредвидено, да преустановят работа и да се оправдаят с въпросната си „недопустима“ грешка. Ставаше дума за някаква незначителна и твърде мъглява церемония, която авгурите ги бяха помолили да ръководят и която цензорите нагло не уважиха. Изкушението да се спасят от политиката беше твърде голямо, затова те само чакаха удобен повод да си дадат сами оставките.

— Принцепс Сенатус, назначени отци, Сенатът е поставен пред тежка криза, засягаща го в самото му съществуване — заговори Сула, застанал както обикновено като каменна статуя пред куриатния си стол. Единствено дясната му ръка се мърдаше, докато разгръщаше някакъв пергаментов свитък. — Донесъл съм списъка на всички онези колеги — сенатори, които повече няма да видим сред нас в Курия Хостилия. Всички те, както се досещате, са вече покойници. Общият им брой надвишава цифрата сто. Вярно, че сред въпросните стотина покойници повечето са с ранг на педарии и дори да бяха живи, нямаше да вземат участие в дискусиите, нямаше да дадат съществен тласък върху римската държавна политика. Техният опит в правото и законодателството не бе по-голям, отколкото на нас, сега присъстващите в тази зала. Но сред това множество от покойници има и такива, които никога не ще прежалим; това бяха хората, способни да ръководят съдилища, да играят ролята на съдии и арбитри при най-сложните правни казуси, да изготвят законопроекти, да съдействат за тяхното усъвършенстване и което е най-важното — да управляват страна! Засега никой от тях не е бил заместен. И още по-лошо, не виждам дори опит да бъде заместен!

Нека изброя имената на тези, за които говоря: цензорът и принцепс сенатус Марк Емилий Скавър; цензорът и върховен понтифекс Гней Домиций Ахенобарб; консуларният сенатор Секст Юлий Цезар; консуларният сенатор Тит Дидий; консулът Луций Порций Катон Лициниан; консулът Публий Рутилий Луп; консуларният сенатор Авъл Постумий Албин; преторът Квинт Сервилий Цепион; преторът Луций Постумий; преторът Гай Косконий; преторът Квинт Сервилий; преторът Публий Габиний; преторът Марк Порций Катон Салониан; преторът Авъл Семпроний Азелион; куриатният едил Марк Клавдий Марцел; народният трибун Марк Ливий Друз; народният трибун Марк Фонтей; народният трибун Квинт Варий Север Хибрида

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату