Венец от трева (Част III: Омразата)

царството ти. Щели да разчитат на подкрепата на витинския цар Никомед и на съюзника му Пиламен от Пафлагония. Изглежда, че действията им ще бъдат съгласувани с тези на управителя на Киликия Квинт Опий, който дойде специално в Пергам да се съвещава в Гай Касий.

— Знаеш ли дали планираното нападение срещу нас е било съгласувано с римския Сенат и народ?

— Доколкото се говорело в двореца на управителя, не, Велики.

— Не се и учудвам, щом имам насреща си човек като Маний Аквилий. Крушата не пада по-далеч от дървото, а всички знаем какъв беше баща му. Единственото, което кара да живеят тези хора, е жаждата за злато. За моето злато. — Червените му, месести устни се изкривиха в злобна усмивка, разкривайки големите му, пожълтели зъби. — Имам чувството, че и управителят на римската провинция е същият като Аквилий. Както и Квинт Опий от Киликия.

— Що се отнася до управителя на Киликия, царю, нещата стоят по-различно — позволи си да му възрази Пелопид. — Двамата заговорници се опитват да го заблудят с истинската цел на похода. Уж така щели да изкарат обратно войските ни от Кападокия. Доколкото разбирам, Квинт Опий бил от онези хора, които римляните наричат почтени.

Царят отново потъна в мълчание. „Друго си е, когато заплашват собствените ти граници — разсъждаваше Митридат. — Мислят си, че ще ме изтикат чак до източните краища на Понт; мислят си, че ще сложа без бой оръжието си и ще оставя някакви си самозвани управителчета да бродят из царството ми и да крадат. Да грабят страната, отгледала ме, когато избягах като малко дете; страната, която обичам повече от самия себе си. И за която ще направя всичко, та да управлява света.“

— Няма да успеят! — извика на глас царят, достатъчно силно, за да стресне повторно всички в залата.

Царедворците надигнаха глави да го чуят какво ще им нареди, но Митридат отново се умълча.

„Сега му е времето. Часът най-после удари и за мен — говореше си царят на Понт. — Придворните ми също чуха новините от Пергам, всеки от тях може сам да ги прецени. Да прецени римляните, да прецени и Рим. Ако сега се оставя на тези зажаднели за злато римски магистратчета, които се тупат по гърдите, че представлявали римския Сенат и народ и заплашват да нахлуят в царството ми, ако не ги спра, ще си спечеля презрението на всички свои поданици. Ще изгубя авторитета, благодарение на който и досега карам всички да тръпнат от страх. А тогава е сигурно, че някой от кръвните ми роднини ще сметне, че моментът е подходящ за смяна на владетеля на Понт. Някои от синовете ми вече са на възраст сами да управляват, всеки от тях ще разчита на фанатичната подкрепа на майка си, жадна за власт и разкош. А не бива да забравям и братовчедите си по бащина линия — Пелопид, Архелай, Неоптолем, Леонип. Ако си подвия опашката, както римляните се надяват да сторя, ще изгубя цялото си царство. Ще изгубя живота си. Следователно войната срещу Рим се оказва този път неизбежна. Не по мое желание, а вероятно не и по тяхно. Срещу себе си имам не самия Рим, а някакъв заговор от трима самозабравили се глупаци. Място за отстъпление няма. Ще се вдигна на война срещу Рим.“

Щом най-сетне взе съдбоносното решение, Митридат сякаш усети как камък пада от сърцето му, мисълта му се проясни. С блестящите си, широко ококорени очи напомняше на огромна златна жаба. Понт отиваше на война. Понт щеше да даде урок на самозабравилите се Аквилиевци и Касиевци. Понт щеше да владее цяла Римска Азия. А след това щеше да пресече Хелеспонта, за да нахлуе в Източна Македония. Егнациевият път чакаше понтийската армия да поеме на запад. Митридатовата флота щеше да мине през Проливите, щеше да завземе Егейско море и да се разпростре като огромно ветрило на запад. Един ден самата Италия щеше да бъде тъпкана от понтийските крака, а корабите щяха да акостират в пристанището на Остия. Царят на Понт щеше да стане цар на Рим. Царят на Понт щеше да се превърне в най-великия властелин на земята за цялата история на човечеството; щеше да затъмни дори спомена за Александър Македонски. Синовете му щяха да управляват далечни страни като Испания или Мавритания, дъщерите му щяха да се омъжат за царете на Армения, Нумидия или Далечна Галия. Всички съкровища на света щяха да принадлежат на неговия господар, всички красиви жени щяха да са негови и най-важното: негови щяха да са всички земи под небето! Едва сега се сети за зетя си Тигран и се усмихна снизходително. Нека Тигран управлява царството на партите, както се бяха разбрали предварително; нека ако може, разпростре царството си чак до Индия и мъглявите земи нататък.

Но царят така и не каза открито, че ще обяви война на Рим. Вместо това нареди:

— Повикайте ми Аристион!

Целият двор бе обхванат от ново напрежение. Велможите продължаваха да недоумяват какви мисли минават през ума на жабата върху обсипания с диаманти трон. Но каквото и да бе измислил царят, едно бе сигурно: той знаеше накъде да върви.

В тронната зала се появи висок и забележително красив грък, облечен в туника и хламида. Без дори да се почувства неудобно в присъствието на царя, той се просна на пода според дворцовия ритуал и спокойно изчака какво ще му бъде наредено.

— Изправи се, Аристион, имам работа за теб.

Гъркът се надигна от пода и застана в поза, която хем излъчваше почитта му към господаря, хем даваше да се разбере, че когато става въпрос за работа, не се има за по-долен от него. Подобна поза не беше лесна за изработване, та Аристион здравата се бе трудил пред голямото огледало, което Митридат съобразително бе окачил в покоите му. Гъркът неслучайно се гордееше със способността си да бъде точно толкова мазен, колкото да не повърне от погнуса господарят му, и точно толкова нахален, колкото да не отиде при палача. Вече беше прекарал почти цяла година в царския двор в Синоп, където се бе озовал едва ли неслучайно. Той беше по професия перипатетик, пътуващ философ, последовател на основаната от Аристотел школа. Беше се убедил, че повече пари падат, когато изнася недотам забележителните си беседи сред по- необразованите народи, вместо да гладува из заситените с философия градове като Атина, Рим или Александрия. За огромна изненада на Аристион цар Митридат наистина се нуждаеше от услугите му. От времето на последната си разходка из Римска Азия царят се бе убедил в големите празноти в общата си култура и му трябваше човек, който да му помогне да ги запълни.

Аристион особено внимаваше образователната му програма да изключва всякакви писмени упражнения. Достатъчно беше да се разговаря, а в дългите часове, прекарани заедно с Митридат, хитрият атинянин не пестеше думи за някогашното величие на Гърция и Македония, за отвратителната римска машина, която била смазала всичко по пътя си, за неизгодните условия, при които били поставени търговията и предприемачеството в Гърция; и наред с това го образоваше по световна география и история. Най-накрая Аристион до такава степен се издигна в очите на царя, че започна да го учи дори на елегантност и стил; оттам бе и голямото му самочувствие.

— Самата идея, че бих могъл да ти бъда с нещо полезен, ме изпълва с най-радостни чувства, о, Всемогъщи! — разтопи се от удоволствие Аристион.

Царят на свой ред се зае да докаже на всички присъстващи, че дори да се е страхувал от открита война срещу Рим, през последните няколко години усилено е мислил как да я спечели, щом веднъж тя потропа на вратата му.

— Искам да знам дали потеклото ти ще ти позволи да придобиеш достатъчно политическо влияние в Атина.

Аристион обаче с нищо не издаде силната си изненада; напротив, с най-чаровната си усмивка най-нагло излъга, че е от благородна атинска фамилия. Всъщност баща му беше роб, но това беше преди доста време и никой нямаше да се сети. В град като Атина всичко опираше до външния вид, а Аристион приличаше на истински аристократ.

— Тогава ти заповядвам веднага да се завърнеш в Атина и да започнеш да си създаваш политическа популярност. Трябва ми предан човек в Гърция, който да разчита на достатъчно личен авторитет, за да раздвижи общественото недоволство срещу Рим. Как ще го постигнеш, не ме е грижа. Но когато понтийската армия и флота нахлуят в земите от двете страни на Егейско море, искам да ми поднесеш Атина, а и цяла Гърция като на тепсия.

Изведнъж сред придворните се разнесоха шепот и въздишки. Всички се чувстваха еднакво въодушевени от току-що чутото. Кръвта на войника заговаряше в жилите на всеки от царската фамилия. Господарят нямаше да се преклони пред римляните!

— Ние сме с теб, царю! — извика от радост Архелай.

— Твоите синове ти благодарят, Велики! — подкрепи го Фарнацес, първородният син на Митридат.