Жабата на трона изпъчи още повече гърди. Нека се знае, че подобни реакции го радват. Как така не бе разбрал досега, че бунтът витае в близкото му обкръжение, че всяко забавяне може да доведе до преврат и позорна смърт? И роднини, и придворни
— Ще стоим спокойно до мига, в който римските пълномощници и управителите на двете провинции ни нападнат. Веднага щом врагът наруши границата ни, ние ще го ударим с цялата си мощ. Искам флотата да се готви за отплаване, екипажите да се попълнят. Искам войската да очаква с нетърпение първите сражения. Ако римляните си позволяват да заплашват Понт, не виждам защо ние да не заплашим Витиния и Римска Азия. Кападокия вече е моя и ще си остане моя, защото разполагам с достатъчно войска да оставя и на сина си Ариарат. — Най-накрая изпъкналите му очи се спряха отново на Аристион. — Какво чакаш, философе? Вземи колкото злато искаш от хазната ми и върви в Атина да защитаваш смелата си кауза! Но внимавай! Никой не бива да се досети, че работиш за мен.
— Разбирам, Всемогъщи царю, разбирам! — извика високо Аристион и бързо напусна залата.
— Нека останат само Фарнацес, Махар, Митридат, Ариарат, Архелай, Пелопид, Непотолем и Леонип — нареди царят. — Другите са свободни.
В годината, в която бяха консули Луций Корнелий Сула и Квинт Помпей Руф, започна римското нашествие в Галатия и Понт. Докато Никомед III молеше да се завърне в родната Никомидия, пафлагонецът Пиламен заповядваше на собствената му армия да продължи пътя си към Синоп. Маний Аквилий също потегли в поход, като пое легиона съюзнически войски, представляващ целия военен гарнизон на Римска Азия; без да губи време, той пресече римска Фригия, решил да нахлуе на понтийска територия на север от соленото езеро Тата. В тази посока имаше прокаран търговски път и войските на Аквилий можеха да се придвижват със завидна бързина. Гай Касий пък пое двата легиона доброволци, които сам бе обучавал през последните месеци в Смирна, и следвайки долината на река Меандър, на свой ред навлезе във Фригия; целта му беше малкото търговско селище Примнесос. Последен в операцията се включи и управителят на Киликия Квинт Опий, който се прехвърли по море от Тарс в Аталия и начело на двата си легиона навлезе в Пизидия; беше избрал маршрута, водещ към западния край на езерото Лимна.
В началото на май витинската армия наруши границата на съседен Понт и излезе на бреговете на Амниас. Реката се вливаше в Халида, но преди да извие навътре в сушата, известно време следваше успоредно морския бряг. Пиламен смяташе да проследи реката по цялото й течение и когато войските му излязат на река Халида, да свърне на север. Веднъж излязъл отново на Евксинския понт, той щеше да раздели силите си на две, за да нападне Синоп и Амизос едновременно. За негово голямо нещастие обаче много преди да стигнат устието на Амниас и да се разгърнат из широката долина ма Халида, витинци бяха пресрещнати от голяма понтийска армия, командвана от братята Архелай и Неоптолем, и бяха разгромени. В ръцете на врага попадна витинският лагер, заедно с множество пленници, оръжия, храна и пари. Всичко отиде за Митридат без самия цар. Никомед III отдавна бе събрал около себе си неколцината придворни, на които имаше доверие, и заедно с преданите си роби остави войската на произвола на съдбата. Докато Пиламен губеше в Понт, витинският владетел отново бързаше към спасителния Рим.
Почти по същото време, когато витинската армия се срещаше гърди в гърди с пълчищата на Архелай и Неоптолем, Маний Аквилий изведе легиона си през последния планински хребет преди границата и се закотви на височините северно от езерото Тата. Живописната гледка от билото обаче никак не го зарадва. В долината, разстлала се в краката му, чакаше понтийската армия, заемаща повече площ от самото езеро. Бляскавите оръжия, стройните редици отдалеч убеждаваха проконсула, че има срещу себе си не само многобройна, но и дисциплинирана, боеспособна армия. Ако досега си беше правил сметката да се разправят с дивашки пълчища като тези на германите преди години, сега му се налагаше да погледне в очите стохилядната понтийска пехота, поддържана от огромна конница. Цар Митридат чакаше с отворена уста кога вкусният залък сам ще падне на езика му. Със светкавична бързина, на каквато беше способен само опитен римски военачалник като Аквилий, легионът бързо започна да се оттегля. Щом обаче стигнаха бреговете на река Сангарий и на хоризонта се показа Песин, понтийската конница ги настигна и огромната акула захапа бягащата рибка за опашката. Оттам нататък трябваше само да се изчака кога цялата жертва ще бъде погълната и смляна. Подобно на цар Никомед и Маний Аквилий прояви благоразумие и без да се интересува от съдбата на войниците си — в крайна сметка те не бяха дори истински римляни, — събра висшите офицери и с двамата си колеги от комисията се изгуби в Мизийските планини.
Всъщност цар Митридат бе избрал за себе си управителя Гай Касий и с присъщата си нерешителност сам опропасти работата; вместо да нападне римляните, докато не подозират нищо, понтийците изчакваха и в крайна сметка Касий научи за разгрома на Аквилий и Пиламен много преди сам да е влязъл в сражение. Римлянинът не беше особено затруднен. Щом усети накъде вървят нещата, той обърна двата си легиона на югоизток и бързо достигна крепостта Апамия, където се затвори. Югозападно от Касий се намираха и двата римски легиона на Квинт Опий. И той научи за пораженията на север и предпочете да се укрепи в град Лаодикея. Тъкмо там щеше и да го завари Митридат, когато слезеше по течението на Меандър.
След подобно развитие на нещата понтийската армия, предвождана този път лично от Митридат Евпатор, се натъкна на Квинт Опий, преди да е настигнала беглеца Касий. Макар самият Опий да беше готов да защитава града, за свое учудване откри, че самите му жители не са на същото мнение. Лаодикийци широко разтвориха портите си пред могъщия владетел на Понт и дори сипеха розови цветчета пред краката му. Римският управител Квинт Опий представляваше нещо като подарък за добре дошъл. Киликийските войски бяха помолени да си вървят, откъдето са дошли, само пълководецът им щеше да забавлява царя. Квинт Опий беше вързан за кол на градската агора и заливайки се в бурен смях, Митридат подкани жителите на Лаодикея да го замервате кал, развалени яйца, гнили зеленчуци. Забранено беше да се посяга към камъни или парчета дърво. Не за друго, а защото царят си спомни думите на Пелопид, нарекъл Квинт Опий почтен човек. След два дни публична гавра с личността му той беше пуснат на свобода и беше изпратен под въоръжен ескорт в Тарс.
Когато Гай Касий научи за трагикомедията, сполетяла Квинт Опий, той остави малоазиатските доброволци да бранят сами Апамия и като яхна първия срещнат кон, подкара го в бесен галоп и хукна да се спасява в пристанището Милет. Докато яздеше покрай бреговете на Меандър, гледаше винаги да се намира от обратния на Митридатовата армия бряг и по възможност да остане незабелязан за местните. Близо до Лаодикея успя да се спаси от понтийската засада, но в крайна сметка беше разкрит в Ниса, където населението го изкара насила пред местния етнарх, някой си Херемон. След като вече се опасяваше за честта и дори за живота си, Касий буквално ахна от удоволствие, когато откри у Херемон привърженик на римската идея, готов да му помогне. Единственото, което искаше Касий, бе да се маха възможно по-скоро от страната, затова само го нагостиха богато и му дадоха кон, с който да стигне до Милет. Веднъж пристигнал на пристанището, злополучният управител веднага си намери бързоходен кораб, отплаващ за остров Родос. Щом стъпи на родоска земя и си отдъхна след бясното преследване, Касий се сблъска с най-тежката и неприятна своя задача: какво да напише в писмото си до римския Сенат и народ. Все пак необходимо беше както да се предупреди столицата за опасното положение в региона, така и да се премълчат истинските причини, които го бяха предизвикали. Както можеше и да се предположи, подобен подвиг, достоен за Херкулес, не беше извършен за един ден… Както и за цял месец. Ужасен от мисълта, че е виновен за всичко, Гай Касий Лонгин отлагаше писмото си.
До края на юни цяла Витиния и Римска Азия бяха паднали в ръцете на Митридат, като се изключат няколко упорити градчета, които разчитаха на дебелите си крепостни стени, затънтеното си местоположение и очакваната помощ от Рим. Четвърт милион понтийски войници се настаниха в тучните зелени равнини между Никомидия и Миласа и понеже голямата част от тях бяха варвари от Севера — кимерийци, скити, сармати, роксолани и всевъзможни кавказци, — единствено страхът от царския гняв ги пазеше да не посегнат към богатствата на страната.
Различните йонийски, еолийски и дорийски градове из вътрешността на страната, както и големите егейски пристанища скоро съвсем си заприличаха в раболепието, с което посрещаха пълчищата на своя нов източен господар. След четиридесет години римска окупация малцина в Мала Азия биха си жертвали живота заради невидимите си покровители отвъд моретата, а и цар Митридат лесно ги спечели, като обяви премахването на всякакви данъци, такси и мита за тази и следващите пет години. Онези пък, които имаха да връщат пари на римски или италийски лихвари, можеха да се чувстват освободени от задълженията си. Като
