повърхността се носеше гъст пушек. Целият площад усети острата, парлива миризма, носеща се откъм човека с клещите.
Трети войник застана зад Аквилий и дръпна рязко главата му назад; след това хвана с пръстите на свободната си ръка носа му и здраво го стисна. Така или иначе, Маний Аквилий трябваше да диша, значи щеше да си отвори устата. Мъчителите изчакаха търпеливо римлянинът да се предаде и веднага щом долната му челюст зина в жажда за въздух, леярят изсипа от красивата и гъста течност в нажежения съд в разтвореното гърло на Аквилий. Колкото повече крещеше от болка и се опитваше да се измъкне от ръцете на тримата пазачи римлянинът, толкова повече му сипваше и от разтопения метал човекът пред него. Най- накрая Маний Аквилий умря, а устата му остана все тъй отворена, заклещена от веднага втвърдилото се злато в гърлото и хранопровода му.
— Да го разпорите и да извадите обратно всичкото злато — нареди Митридат и не се отдръпна нито миг, преди слугите му да са обрали и последната трошичка златен прах.
— Хвърлете трупа му на кучетата — махна с ръка, сетне стана от трона си и като слезе от дървения подиум, невъзмутимо прекрачи жалките тленни останки на някогашния проконсул.
Всичко вървеше по мед и масло! И ако другите още можеха да се съмняват в това или онова, то цар Митридат вече беше сигурен в крайната победа. Трябваше му само да се разхожда по прохладните тераси на пергамския дворец, да се любува на красивата гледка на планината и да чака края на гамелион, по римски квинктилис. Вече бе получил вест от Аристион, който бързаше да му се похвали с успехите си.
„Вече нищо не може да ни спре, о, Велики Митридате, защото скоро цяла Гърция ще последва примера на Атина. Цялата си кампания започнах с речи за изгубените богатства на Атина, за някогашното й превъзходство над целия цивилизован свят. Винаги съм смятал, че в мигове на упадък и безсилие народите се обръщат с носталгия към годините на някогашното си величие и затова е най-лесно сърцата им да бъдат спечелени именно с приказки за това величие. В продължение на шест месеца неуморно наставлявах съгражданите си в подобен дух и събирах привърженици, с които да смажа съпротивата на публичните си опоненти. В красноречието си стигнах дотам, че когато съобщих за съюза, сключен между Твое величество и Картаген срещу Рим, не се намери кой да ми възрази! Ако не друго, то това поне разбива на пух и прах твърденията, че атиняни били най-образованите люде на земята. На целия площад не се намери човек, който да напомни на съгражданите си, че Картаген не съществува вече петдесет години. Удивително, нали?
Пиша ти тези редове, за да те уведомя, че току-що бях поставен начело на атинската войска; сега сме средата на месец посейдеон, ако случайно получиш писмото ми със закъснение. Беше ми дадена свободата сам да избирам сътрудниците си. Естествено спрях се единствено на хора, които също като мен твърдо вярват в бъдещото спасение на Елада, донесено не от другаде, а само от твоите великодушни ръце, Велики царю. Всички ние чакаме с нетърпение мига, когато славните ти войски ще унищожат римските легиони и лъвската ти грива ще се развее над цяла Гърция.
Атина вече е изцяло под моя власт, включително пристанището Пирея. За нещастие римското население, както и най-настървените ми врагове, успяха да се измъкнат, преди да ги пипна за гушите, но затова пък всички онези наивници, които останаха — най-вече богати атиняни, така и не пожелали да проумеят опасността, — вече минаха под ножа. Конфискувах всички имоти, принадлежащи на убитите и прогонените, и с тяхната разпродажба смятам да финансирам създаването на боеспособна армия.
Това, което вече съм обещал на гласоподавателите, аз ще изпълня; не мога да не изпълня. Но то в никакъв случай няма да попречи на твоите планове, Велики царю. Така например обещах на съгражданите си, че ще им върна остров Делос. Мястото представлява оживено търговско средище и преди римляните да го отнемат от атиняните, именно доходите от острова поддържаха Атина на върха на финансовото могъщество. В началото ни месец гамелион приятелят ми Апеликон (прекрасен моряк и способен пълководец) ще предприеме експедиция срещу Делос. В ръцете на римляните островът се превърна в една изгнила ябълка и не ще има сили да ни се опълчи.
Това е всичко засега, господарю и учителю мой. Град Атина е твой, а пристанището на Пирея е отворено за твоите кораби, когато и да пожелаеш да ги пратиш при нас.“
Царят със сигурност се нуждаеше и от пристанището на Пирея, и от великия град Атина, свързан посредством Дългата стена с приморската крепост. При това те му трябваха съвсем скоро, защото още в края на гамелион флотата на Архелай се показа от устието на Хелеспонта и се пръсна из цялото Егейско море. Понтийци разполагаха с триста покрити бойни галери, с по три и повече редове от весла, още сто биреми без палуби, но с два реда гребци и хиляда и петстотин товарни съда, с които да бъде пренесена войската. Архелай подмина бреговете на Мала Азия отдалеч, без дори да ги удостои с поглед. Та нали те вече принадлежаха на великия цар. Задачата му беше да установи силното понтийско присъствие в континентална и островна Гърция, та римската провинция Македония да се окаже между двете понтийски армии: Архелаевата от юг и Ариаратовата от изток.
Ариарат Младши също се придържаше към сроковете, определени в заповедта на баща му Митридат. В края на квинктилис без никакви затруднения прехвърли стоте си хиляди войници на другия бряг на Хелеспонта и бързо продължи покрай егейските брегове на Тракия. Римските строители и инженери се бяха погрижили да му осигурят изключително удобна комуникационна връзка в лицето на Егнациевия път. По време на похода си на запад Ариарат не срещна никаква сериозна съпротива и само за всеки случай остави големи гарнизони в пристанището Абдера и намиращия се малко по-навътре в сушата град Филипи. Целта му беше възможно най-бързо да излезе срещу единствената голяма римска крепост в областта — столицата на македонския управител Тесалоники.
Пак в края на квинктилис всички римски граждани, както и всички латини и италийци във Витиния, Римска Азия, Фригия и Пизидия бяха изклани до крак. Мъже и жени, деца и роби бяха прекарани под ножа. В тази най-секретна от всички свои заповеди Митридат прояви голяма изобретателност. Вместо да натовари собствените си войски с изпълнението на тежката задача, той се бе обърнал към местните градски общини, без разлика дали произходът им е йонийски, еолийски или дорийски. Нека гърците си изцапат ръцете с римската кръв. В много области населението с радост се впусна да изпълнява заповедите на новия си господар и дори не оставаше достатъчно работа за многото доброволци. Другаде обаче нарежданията бяха посрещнати с нежелание и колкото и да се стараеха етнарсите, гражданите отказваха да посегнат на съседите си римляни. Така например в Тралес местният управител прибягна до услугите на фригийски наемници, които да извършат масовото убийство от името на съгражданите му. В някои други области примерът беше последван, като напразно местните жители се опитваха да прехвърлят по този начин вината на никому непознати чужденци.
За един-единствен ден загинаха осемдесет хиляди римляни, латини и италийци, заедно с още седемдесет хиляди домашни прислужници. Клането се разпростря по цялата огромна територия от Никомидия във Витиния до Кнодос в Кария и Апамея навътре в Мала Азия. Никой не беше пожален; страхът от гнева на Митридат струваше много повече от човешката съвест. Ако той самият бе натоварил със задачата огромната си армия, то цялата отговорност щеше да падне изключително върху неговите плещи; сега обаче, след като му свършиха черната работа, гръцките общини също поемаха своя дял от общата вина. Гърците пък бяха умни хора и добре разбираха смисъла на царското нареждане. Излизаше, че да се живее под ярема на Митридат Понтийски не е по-добре, отколкото да се съжителства с римляните, пък ако ще и да не се плащат никакви данъци.
Много от преследваните римляни потърсиха закрила в храмовете; но така и никъде не я намериха. Побеснелите им съграждани нахлуваха като глутници кучета в светилищата и без да се вслушват в молитвите, които нещастниците отправяха до оглушалите богове, ги изнасяха обратно на площадите. Такъв беше ужасът, обладал жертвите, че неколцина се сдобиха със свръхчовешки сили и колкото и да ги дърпаше отзад тълпата, отказваха да пуснат статуята на божеството-покровител. Макар и да звучеше невероятно, на неколцина трябваше с брадви да се отсекат китките, за да бъдат отнесени далеч от свещената територия и заклани с по-малко угризения.
В дългите и подробни заповеди на Митридат имаше една последна клауза, която надминаваше по жестокост всички останали. Тя се отнасяше до труповете на убитите. Казваше се изрично, че никой римлянин, латин или италиец, никой роб, служил при римлянин, латин или италиец, няма право да бъде
