изгорен или погребан след смъртта си. Телата трябваше да бъдат отнесени далеч от всякакви населени места — по долища и клисури, по била и върхове, дори на дъното на морето — където да бъдат оставени да гният. А това бяха сто и петдесет хиляди човешки същества. Птиците от небето и зверовете по земята и под водата щяха винаги да помнят този прекрасен месец секстилис, когато никоя хищна твар по земята не знаеше що е глад. Отново в никоя от общините не посмяха да се противопоставят на заповедта. Иначе нямаше как да се скрият от Митридат, който с най-голямо удоволствие обикаляше новопокорената страна, за да се възхищава от пирамидите човешки трупове.
Шепа римляни избягнаха трагичната съдба на сънародниците си. Това бяха все изгнаници, лишени от гражданство и от правото да се завърнат по домовете си. Един от тези щастливци беше Публий Рутилий Руф, приятел на не една и две важни римски особи, а от известно време почетен гражданин на Смирна и автор на любопитни биографии на хора като Катул Цезар или Прасчо Старши Метел Нумидик.
„В края на краищата — разсъждаваше Митридат в началото на месец антестерион, отговарящ на римския секстилис, — не можех и да се надявам на по-добър развой.“ Така беше. Сатрапите, които великият цар бе сложил да управляват страната, вече бяха влезли в новите си роли и от Милет до Андрамитион на границата с бивша Витиния, пък и дори в самата Никомидия понтийската власт не срещаше и най-малките спънки. Крайно време беше витинци да забравят, че някога са имали свои царе. Единственият кандидат, на когото Митридат би позволил да заеме опразнения престол, не беше вече между живите. След бягството си в Понт предната година Сократ до такава степен бе досадил на покровителя си с вечните хленчове, че накрая Митридат се бе принудил да го убие, за да му затвори устата. Цяла Мала Азия на север от Ликия, Памфилия и Киликия вече принадлежеше на Понт; останалото почти нямаше да чака.
И все пак от всичко постигнато царят се радваше най-много на клането. Друго си е, като изколиш осемдесет хиляди римляни, латини и италийци. Колкото пъти застанеше пред някоя камара от човешки трупове, разложени наполовина и изкълвани от облаците гарвани, Митридат сияеше от радост. Мрачният владетел сега се усмихваше, смееше, забавляваше… Макар да знаеше, че Рим и Италия продължават да воюват, той нарочно не бе направил разлика между едните и другите. В крайна сметка враждата между тях не представляваше загадка за човек с неговото мислене. Някъде в далечна Италия братята се бяха хванали за гушите, но той самият воюваше и срещу едните, и срещу другите, защото искаше да управлява сам.
Да, всичко вървеше по мед и масло. Синът му Митридат Младши управляваше като наместник на баща си в Понт (все пак царят бе достатъчно предпазлив да вземе снахата и внуците заедно със себе си в Пергам, да не би на регента да му хрумнат някакви странни идеи); друг негов син Ариарат заемаше полагащия му се престол на Кападокия; Фригия, Витиния, Галатия и Пафлагония бяха превърнати в царски сатрапии под личното управление на останалите пълнолетни царски синове. В същото време зетят на Митридат Тигран Арменски беше с развързани ръце да прави, каквото му е угодно, на изток от Кападокия, стига да не се пречка на понтийските интереси. Нека Тигран завземе Сирия и Египет, ако може, така поне щеше да си намери работа да се занимава. Митридат обаче не беше особено уверен в успеха на арменците. Населението на Египет никога не би се примирило с цар — чужденец… Толкова по-зле, щяха да качат някоя играчка от рода на Птолемеите; ако, разбира се, успееха да я изнамерят. Важното беше занапред всяка египетска царица да е от рода на Митридат; Тигран да си гледа работата, но неговите дъщери не бяха достатъчно достойни за престола на Египет.
Най-зашеметяващи обаче си оставаха успехите на понтийската флота; разбира се, ако не се смяташе жалкият провал на Аристион и неговия „прекрасен моряк и способен пълководец“ Апеликон; страшната експедиция на Атина срещу Делос бе завършила с фиаско. Но след като завзе Цикладите, Митрофан, адмиралът на Архелай, на свой ред нападна Делос, този път с успех. Още двайсет хиляди римляни, латини и италийци бяха избити. Понтийският пълководец предаде острова на Атина, колкото да подсигури разклатената власт на Аристион. Понтийската флота изпитваше огромна нужда от Пирея за своя най- западна база.
Цяла Евбея също попадна в понтийски ръце. Същата съдба сполетя и остров Скиат на север от нея, и големи територии от Тесалия около Пагасенския залив, включително пристанищата Деметриада и Метона. С тези си завоевания на север понтийската армия успя да отреже пътищата, свързващи Тесалия с Централна Гърция; това от своя страна принуди повечето градове във вътрешността на страната да признаят властта на Митридат. Пелопонес, Беотия, Лакония, както и цяла Атика приветстваха в лицето на понтийския цар своя освободител от римския гнет и безучастно следяха по-нататъшното придвижване на Митридатовите пълчища срещу Македония. На всички им се искаше могъщият цар да смачка с един удар цялата римска власт на полуострова.
Но да се смаже Македония се оказа — поне на първо време — невъзможно. Макар и притиснати, от една страна, от напредващата понтийска армия, а, от друга — от неочаквано разбунтувалата се Гърция, римските управители Гай Сенций и Квинт Брутий Сура не се уплашиха, нито се признаха за победени. Бързо свикаха всички доброволци и ветерани в страната и заедно с двата редовни римски легиона ги настаниха в укрепения лагер. Македония можеше и да падне, но преди това Понт трябваше да заплати скъпата цена за нея.
Последните месеци на лятото започваха да доскучават на цар Митридат, който се чувстваше напълно неуязвим в новия си пергамски дворец и не срещаше никъде съпротива из цяла Мала Азия. Единственото интересно нещо за правене си оставаха безкрайните обиколки из провинцията и посещението на различните могили от мъртъвци. За жалост от ден на ден пирамидите все повече изтъняваха — жертви на времето и дивите зверове, — а и царят вече беше посетил най-внушителните от тях. Последната, за която той се сети, че още не е видял, се намираше сравнително близо до Пергам, нагоре по реката Кайкос. В Римска Азия имаше два града с името Стратоникея; по-големият се намираше в Кария и продължаваше упорито да се съпротивлява на понтийската обсада. По-малката Стратоникея беше разположена на няколко километра от Пергам навътре в сушата и се гордееше с пълната преданост на жителите си към новия господар. Затова, когато Митридат влезе в крепостта, всичките й жители се струпаха да го посрещат по улиците и да хвърлят цветя под копитата на коня му.
Сред тълпата очите на царя забелязаха една гръцка девойка, на име Монима, която Митридат поиска веднага да му доведат. Толкова светли бяха и кожата, и косите на девойката, че отдалеч можеше да заприлича на белокоса старица, а веждите й направо се губеха. Толкова бе странна тази Монина, че човек не знаеше дали се плаши от привидната й плешивина, или се привлича от необичайните й тъмнорозови очи. Царят бе като омагьосан от девойката, че веднага я поиска за жена. Бащата на Монина — казваше се Филопемон — дори не помисли да се съпротивлява, още повече че в пристъп на небивала щедрост царят го взе заедно със себе си и новата си съпруга и го постави за сатрап на Ефес.
Докато се отдаваше на различните удоволствия, които Ефес предлагаше на гостите си — а не на последно място и на албиноската Монина, — царят все пак отделяше нужното време и на държавните дела. Понеже чашата на търпението му беше преляла, той прати лаконично послание до жителите на Родос, в което искаше островът да се предаде, а избягалият римски управител Гай Касий Лонгин — да бъде предаден на понтийската армия. Отказаха му твърдо и на двете искания. Родос се смятал за приятел и съюзник на римския Сенат и народ, затова жителите му щели да изпълняват своите задължения, пък макар и с цената на живота си.
За пръв път, откакто бе започнала победоносната му кампания на запад, Митридат изпадаше в крайно раздразнително настроение. Докато целият му двор и раболепните ефески кариеристи се криеха в ъглите на царската резиденция, той крачеше из тронната си зала и чакаше кога най-после мехурът на гнева му ще се спука съвсем, за да се облекчат страданията му. В крайна сметка ядът отмина и Митридат се отпусна на златния престол, подпрял глава на едната си ръка в очакване сълзите по лицето му да изсъхнат от само себе си.
От този момент нататък всичко останало му се струваше безинтересно; цялата му огромна енергия се беше съсредоточила върху проблема с Родос, който трябваше да бъде смазан. Как можеха да му отказват! Как можеше някакво си островче, загубено насред морето, да предизвиква могъществото на Понт? Е, скоро щеше да им се удаде случай да се уверят в голямата си грешка…
За жалост понтийската флота точно по това време беше изцяло заета с маневри из западната половина на Егейско море, затова Митридат не можеше да ги вика за тази незначителна, чак смехотворна кампания
