срещу острова. Вместо това царят се обърна за съдействие към пристанищните градове Смирна, Ефес, Приена, Милет, Халикарнас и двата острова Хиос и Самос. Те разполагаха с достатъчно кораби да му услужат. Войски обаче Митридат имаше достатъчно, след като цели две армии чакаха със скръстени ръце в бивша Римска Азия. Единствена пречка си оставаше продължаващата съпротива на двете крепости Патара и Термесос в Ликия, които му пречеха да използва за база на експедицията си удобните заливи в областта. Родосци с право си бяха спечелили слава на големи мореплаватели, а и огромната част от флотата им стоеше на котва покрай западните брегове на острова, очаквайки врага да се появи откъм Книдос и Халикарнас. Митридат нямаше и откъде другаде да нападне, щом ликийските пристанища стояха затворени за корабите му.
Понтийският владетел бе поискал от гръцките градове да му осигурят неколкостотин товарни кораба за войската, а също и всички бойни галери, с които разполагаше бившата римска провинция. Оборен пункт стана Халикарнас — един от любимите градове на Гай Марий, — където бяха свикани и сухопътните сили, нужни за похода. В края на септември огромната флотилия отплава от пристанището. В самия й център бавно и величествено се клатушкаше огромната „шестнайсеторка“ на Митридат, който се забелязваше отдалеч върху златопурпурния трон на кърмата. Седеше под лъскавия балдахин и наблюдаваше опиянен просторната морска шир, която му принадлежеше не по-малко от всичко останало.
Колкото и да бяха бавни обаче тежките бойни галери на Митридат, те пак си оставаха недостижими за мудните и нестабилни търговски съдове, различни по форма и големина, но всички строени за каботажно плаване покрай бреговете на Мала Азия. Когато предните кораби от бойната ескадра заобикаляха края на Книдския полуостров и се отправяха към откритото Карпатско море, огромните плаващи крепости, сред които и корабът на Митридат, още се влачеха по цялото разстояние до Халикарнас, а много от товарните кораби продължаваха да се пълнят с наплашени от водата понтийски войници и дори не бяха напуснали пристанището.
Родоската флотилия се състоеше от малки и маневрени триреми, с палуби, достигащи едва средата на кораба. Когато врагът се появи на хоризонта, смелите островитяни веднага се построиха в боен ред и се насочиха заплашително към разпръснатата понтийска ескадра. Родосци си имаха своя тактика за водене на морски сражения и подобни трудно подвижни съдове като „шестнайсеторката“ на цар Митридат им се струваха напълно излишни. Смисълът на големите кораби бе да се возят повече войници и да се издигнат платформи за катапултите; родосци обаче изпитваха истинско презрение към морската артилерия, а с постоянното си движение напред-назад из морето не позволяваха на противника да вземе корабите им на абордаж. Славата им на победители се дължеше най-вече на бързината, с която се придвижваха от една точка в друга, и на маневреността на триремите им, способни да се промъкват безнаказано между противниковите галери. Екипажите можеха да гребат продължително време при изключително високо темпо и това компенсираше малката маса на корабите при насрещните удари с противниковия борд. Подобно на стенобойни машини обкованите с бронзови листове върхове на родоските триреми спокойно биха разпорили корпуса и на най-големия противников съд. А според родосци единственият начин да си осигуриш категорична морска победа е като пробиеш дъното на вражия кораб и го потопиш.
Когато от понтийската флотилия забелязаха родоските триреми на хоризонта, всички бяха готови за голямото сражение. Скоро се разбра, че родосци само опипват слабите места на противника, защото след като замаяха главите на противника със светкавичните си маневри, те бързо обърнаха към родния си остров и с мощни тласъци на греблата се измъкнаха на безопасна дистанция от понтийци. Все пак островитяни се сдобиха с два скромни успеха. Първият бе, че два кораба от понтийската флотилия, твърде мудни, а и с неопитни капитани, получиха пробойни и потънаха; а втората се състоеше в паниката, обхванала предводителя на противника — самия цар Митридат. Никога през живота си могъщият владетел не бе познавал подобен страх. Всъщност това беше и първата морска битка, в която взимаше участие; досега бе плавал единствено в Евксинския понт, а там едва ли щеше да се намери достатъчно дързък пират, за да нападне понтийската флота.
Едновременно сащисан и въодушевен, царят стоеше като на тръни върху златния си трон и се опитваше да обхване с орловия си поглед цялото полесражение наведнъж. Така и не беше помислил, че собственият му живот може да се окаже в опасност. Беше се извърнал наляво и тъкмо се любуваше на грациозните маневри на бърза родоска галера, когато собственият му кораб изведнъж се заклати, палубата му зловещо изскърца и всичко наоколо се раздруса като в мощна конвулсия. Шумът от строшените весла се смеси с виковете на изненада и уплаха сред гребците.
Митридат бе обзет от паника, която му донесе нещо още по-неприятно. Защото велият цар на Понт се беше насрал. Митридат беше замръзнал като статуя пред недоумяващите погледи на приближените и което беше още по-лошо — на простите моряци, които по инстинкт бяха вдигнали глави да видят всичко ли е наред с господаря им.
Почувства се още по-опозорен, когато установи, че корабът му дори не е бил ударен. Цялата работа се състоеше в това, че съседната хиоска галера се беше ударила странично с неговата и всички гребла на двата кораба се бяха разлетели на трески в морето.
Дали наистина Митридат четеше в погледите на околните недоумение? Не беше ли по-скоро удоволствие? Царят сякаш се опитваше да убие с поглед свидетелите на позора му. Щом погледът му се спреше на някого, човекът веднага застиваше, лицето му пламваше като божур, а сетне изведнъж пребледняваше.
— Зле ми е! — изкрещя вбесеният Митридат. — Нещо ми има, зле ми е! Помогнете с нещо, идиоти!
Най-накрая придворните хукнаха да го оправят. Като по чудо се появиха отнякъде нови дрехи, а двамата най-съобразителни хора на борда донесоха кофи с вода и ги изляха върху сконфузения владетел. Едва когато усети студената вода и възвърна донякъде самообладание, Митридат се сети как по-лесно да си отмъсти на царедворците. Като отметна глава назад, той шумно се засмя:
— Хайде, глупаци, елате да ме измиете!
Една след друга царят надигна полите на златната си
По-късно обаче, когато родоската флотилия се изнесе към хоризонта, а двете понтийски галери успяха да се отделят една от друга — и когато върху старателно изтъркания трон бе сложена чиста възглавница, — освеженият Митридат даде знак на капитана на кораба да дойде при него.
— Кормчията и човекът на мачтата — рече той. — Искам да им отрежеш езиците, да им отрежеш ръцете и да им избодеш очите. Ще им дадеш по една празна каничка да преживяват от просия. Същото и за другия кораб, включително и за капитана му. Всички на борда на хиоския кораб да бъдат наказани със смърт. Отсега нататък забранявам на жителите на Хиос да се доближават до мен. Да не съм чул повече за този проклет остров! Започваш ли да проумяваш какво ти говоря, капитане?
Човекът срещу него тежко преглътна и притвори очи.
— Да, Всемогъщи, разбирам те прекрасно. — Покашля се и с чувството, че повтаря подвизите на Херкулес, зададе неизбежния въпрос: — Велики царю, трябва да спрем някъде, за да си набавим нови весла. Нямаме достатъчно за смяна на борда. Без весла не можем да продължим напред.
Но като че ли царят по-скоро се зарадва на тази досадна подробност. С необичайно мек тон попита:
— Къде предлагаш да се отбием?
— Или в Книдос, или на остров Кос. Във всеки случай не на юг.
За пръв път след публичния му позор в очите на Митридат се прочете нещо друго, освен яд и омраза.
— Кос! — възкликна радостно той. — Нека бъде Кос! Имам да си поговоря с жреците на Асклепий. Дръзнали са да дадат подслон на бягащи римляни. Пък и няма да е зле да им проверя съкровищата. Говори се, че златото им било множко. Така да бъде, капитане, обръщай към Кос.
