Публий Сулпиций Руф от варварския владетел Митридат? Нима и той самият не се бе погрижил да бъдат избити хиляди италийци? Не беше ли служил и той като легат на Помпей Страбон, не беше ли му помагал в чудовищните деяния, които извърши с пиценци?
Но макар и в плен на голяма мъка и объркване, той беше способен и на по-трезви разсъждения — или по-точно на такива, каквито той самият намираше за трезви, логични и смислени.
Не беше истинската вина в Рим. А единствено в Сената. Единствено у хората от неговата обществена класа, включително у него самия. Само сенаторите, сред които се нареждаше и самият той, бяха способни до такъв сляп фанатизъм да отстояват идеята за римското превъзходство над останалия свят. Кой друг, ако не Сенатът, уби навремето приятеля му Марк Ливий Друз? Кой, ако не Сенатът, отказа на съседите си римско гражданство след войната срещу Ханибал? Кой, ако не Сенатът, заповяда град Фрегела да бъде сринат със земята? Сенатът, Сенатът, Сенатът… Сиреч хората от неговата класа. Сред които и самият той.
Е, време им беше да заплатят цената на своето безочие. И той да я заплати редом с всички останали. Време беше според Сулпиций римският Сенат да слезе завинаги от обществената сцена. Време беше да изчезнат всички онези стари фамилии на управляващи, време беше властта и парите да бъдат отнети от хищните им пръсти, за да престанат веднъж завинаги своеволията и несправедливостите, извършвани спрямо слабите и беззащитните, спрямо италийските народи… „Ние сме виновни за всичко — разсъждаваше Сулпиций. — И трябва да платим за вината си. Сенатът ще изчезне. Цялата власт в Рим трябва да бъде дадена на народа. Нека тези, които винаги сме определяли като върховни управници, но които досега играеха единствено ролята на безгласни пионки в ръцете на могъщите, наистина получат своите права. Върховни управници ли? Не и докато съществува този проклет Сенат! Докато Сенатът продължи да заседава, суверенитетът на римския народ остава само гола буква. Не става дума за пролетариите, разбира се. А за истинския народ. За онези от втората, третата и четвъртата класи, които представляват гръбнака на римското общество, но са лишени, от каквато и да е власт върху държавните дела. В крайна сметка богатите и влиятелните конници от първата класа не са ли същите като събратята си сенатори? Време им е и на тях да си ходят.“
Застанал до Марий и Цина, Сулпиций оглеждаше сенаторите, обърнали се всички с лице към него. Сред тях бяха и близките му приятели Гай Аврелий Кота (назначен на сенатор едва на двайсет и осем години, след като двамата цензори си бяха взели поука от насърчителните слова на консула Сула и се опитваха на всяка цена да попълнят състава на Сената с достойни люде) и вторият консул Квинт Помпей Руф, и двамата се опитваха да дадат израз на своята загриженост за държавните дела. Нима и те не можеха да проумеят вината си? Защо го зяпаха, сякаш
„И ако те наистина не разбират — казваше си Сулпиций, — то на мен не ми остава друго, освен да чакам избухването на тази нова война… Ех, защо трябва винаги да сме във война с някого? Хора като Квинт Лутаций и Луций Корнелий Сула ще бъдат твърде заети с военните дела, за да ми пречат в Рим. Ще изчакам. Когато му дойде времето, ще убия Сената. Ще убия цялата първа класа.“
— Луций Корнелий Сула — прекъсна мислите му Флак Принцепс Сенатус, — от името на римския Сенат и народ ти връчвам върховното командване във войната срещу Митридат.
— Само че къде ще намерим пари за война? — питаше Сула на вечерята, която даваше в новото си семейно огнище.
Компания му правеха братята Цезари, Луций Корнелий Мерула,
— Нищо ли няма в хазната? — попита Антоний Оратор, на когото му беше трудно да осмисли нейното пълно опразване. — Искам да кажа, открай време всички градски квестори и трибуни на хазната само се надпреварват да твърдят, че в хазната няма нищо, дори когато е тъкмо противното.
— Можеш да ми вярваш, Марк Антоний, този път това си е самата истина — поклати глава Сула. — Лично аз посетих на няколко пъти хазната през последните няколко седмици… При това взех достатъчно предпазни мерки никой да не знае, че идвам.
— Ами храмът на Опс? — попита Катул Цезар.
— И там е все същото.
— Е, ако сме стигнали съвсем до дъното — намеси се Сцевола Понтифекс Максимус, — винаги можем да разчитаме на златото на римските царе, пазено тъкмо за дни на извънредна опасност.
— Какво злато? — попитаха всички останали в хор, включително домакинът.
— То и аз не знаех нищо за него до момента, в който ме направиха върховен понтифекс! — заоправдава се Сцевола. — Намира се в подземията на храма на Юпитер Оптимус Максимус… Около, всъщност няма и двеста златни таланта.
— Да не му се нарадва човек! — изрече иронично Сула. — Не се и съмнявам, че по времето на Сервий Тулий с тези средства Рим е можел да воюва, колкото си иска. Сега обаче няма да стигнат за повече от четири легиона, при това максимум за половин година. Ще трябва доста да бързам, за да успея!
— Като за начало звучи добре — опита се да го ободри Тит Помпоний.
— А защо вие, банкерите, не дадете на заем на държавата една-две хиляди таланта? — попита го Крас Цензор, който обожаваше парите, но не притежаваше толкова, колкото му се искаше — единствените му постоянни доходи идваха от калаените рудници в Испания, но през последните години му беше отнета възможността отблизо да наблюдава стопанисването им.
— Защото не притежаваме достатъчно на ръка — обясняваше за сетен път Гай Опий.
— Освен това повечето от нас пращаха златните си резерви на съхранение в Римска Азия, така че ще трябва да си искаме парите обратно от негова милост Митридат — въздъхна печално Помпоний.
— Не можете да не разполагате с пари! — изсумтя недоверчиво Крас.
— Притежаваме, но не толкова, че да издържаме цялата държава — упорстваше Опий.
— Това официална политика ли е или е голата истина?
— Голата истина, Публий Лициний, можеш да ми имаш доверие.
— Доколкото усещам, всички тук присъстващи сме на едно мнение: че настоящото положение е много по-тежко, отколкото в началото на Италийската война? — попита сътрапезниците си жрецът на Юпитер Луций Корнелий Мерула.
— Точно така! — съгласи се Сула. — Вече съм имал случай лично да разговарям с Митридат, фламен Диалис, и мога да те уверя, че ако не го спрем навреме, току-виж наистина се коронясал за римски цар!
— Тогава излиза, че хем не можем да разпродадем държавната земя от страх от народа, хем не можем да наложим нови данъци, защото няма кой да ги плаща — обясни с няколко думи положението Мерула. — Има само едно възможно решение.
— И кое е то?
— Да разпродадем държавните имоти около Форум Романум. За целта не сме задължени да се обърнем към народното събрание.
Останалите посрещнаха думите му с ледено мълчание.
— Това е със сигурност най-неподходящото време за подобни разпродажби — пресметна веднага Тит Помпоний. — Всичко зависи от това, колко ще пожелаят да дадат купувачите.
— Страхувам се, че дори не знам кои точно имоти са собственост на държавата — рече Сула. — Като изключим естествено домовете на жреците. Но тях просто няма как да продадем.
— Съгласен съм, че ако продадем някой от тях, ще предизвикаме гнева на боговете — подкрепи го веднага Мерула, който сам живееше на държавни разноски в един от тези домове. — И все пак съществуват и други държавни имоти. Склоновете на Капитолия от вътрешната страна на Порта Фонтиналис, както и тези, които гледат срещу Велабрума. Идеален терен за богаташки жилища. Освен това голям терен около Форума, включващ големия пазар, както и Мацелум Купеденис. И двата района могат да бъдат допълнително разделени на парцели.
