Венец от трева (Част III: Омразата)

да натоварим и един-единствен легион, камо ли двайсет.

Сенатът посрещна думите му с пълно мълчание.

— Назначени отци, откъде смятате да намерим нужните пари? Щом войната с Италия приключи окончателно, ние няма какво повече да правим с легионите си, освен да ги разпуснем. И то не за друго, а защото нямаме средства да им заплатим и един ден в повече служба. Докато Рим стоеше под угрозата на италийците, всеки римлянин, както и всеки латин се чувстваше морално задължен да се бие до последна капка кръв за родината си. Спокойно можем да кажем, че подобни морални задължения би трябвало да ни свързват и с Римска Азия, която вече е била стъпкана от пълчищата на врага и където осемдесет хиляди наши сънародници вече са намерили смъртта си. И все пак трудно можем да убедим нашите славни легионери, че и сега под заплаха се намира родното им огнище. Нашата армия е уморена. Войниците получиха заслуженото си възнаграждение, но с това практически опразниха хазната ни, при това за доста време напред. Друго решение, освен това да ги разпуснем и разпратим по домовете, уви, няма. Както и да гледаме на нещата, няма никакви перспективи в близко бъдеще да съберем достатъчно пари за подобна мащабна военна експедиция!

И този път никой от присъстващите не отговори, само мълчанието стана още по-мъчително.

Най-накрая Катул Цезар въздъхна:

— Нека оставим за малко финансовите си затруднения настрана. Много по-важно за нас е да спрем Митридат, преди да е станало твърде късно!

— Квинт Лутаций, ти все едно нищо не си чул какво ти казах преди малко! — извика от досада Сула. — Нямаме пари да воюваме!

Катул си придаде най-високомерното изражение, на което беше способен, и изрече:

— Предлагам на Луций Корнелий Сула да бъде връчено върховното командване на римската армия, действаща срещу Митридат Понтийски. Щом решим въпроса с командването, ще ни бъде по-лесно да изнамерим и пари.

— А пък аз държа отсега да отбележа, че предлагам на Луций Корнелий Сула да не му бъде връчвано върховното командване във войната с Митридат! — изрева най-изненадващо Гай Марий. — Нека Луций Корнелий Сула си остане в Рим и да си брои паричките! Пари! Сякаш сега е моментът да се грижим за пари, когато Рим е изправен пред въпроса за самото си оцеляване! Пари ще се намерят както винаги в подобни случаи. Пък и цар Митридат разполага с предостатъчно, него ще накараме да ни изплати дълговете. Назначени отци, не можем да предадем съдбата на римските легиони в ръцете на човек, който от всичко на света най-много го занимават парите! Командването на армията ни трябва да получа аз!

— Ти не си добре, Гай Марий — отсъди Сула.

— Достатъчно съм добре, за да не се занимавам с глупости като някои други! — тросна му се Марий. — Не разбирате ли, че заплахата от страна на Понт е не по-малка от германската преди години? И кой спечели войната срещу германите? Гай Марий! Колеги, членове на тази свещена институция, вие трябва да връчите върховното командване на мен! Аз единствен оттук присъстващите мога да спечеля тази война!

От стола си се надигна Флак Принцепс Сенатус, човек, когото никой от събратята му не би нарекъл смел.

— Ако беше по-млад, Гай Марий, а и ако не те беше нападнала подобна коварна болест, можеш да си сигурен, че с всички сили бих подкрепил каузата ти. Но Луций Корнелий беше прав донякъде, като ти каза, че не си добре. Вече си на преклонна възраст, на два пъти си получавал удар. Нямаме моралното право да оставим римската армия под командването на човек, който може да бъде покосен от болестта точно в мига, когато най-много се нуждаем от услугите му. Никой от нас не знае на какво се дължат мозъчните удари, Гай Марий, но в едно сме се убедили: човек, който е получил един, ще получи и втори, и трети. Ти самият си доказателство за това. И съм убеден, че съдбата отново ще те накаже! Не, назначени отци, като принцепс сенатус държа да заявя, че не може и дума да става за разглеждане кандидатурата на Гай Марий. Затова подкрепям предложението върховното командване да бъде връчено на първия консул Луций Корнелий.

— Нека тогава Фортуна ми помогне — зарече се Марий, глух за гласа на трезвия разум.

— Гай Марий, защо не приемеш думите на принцепс сенатус в същия смисъл, с който те бяха изречени — обърна се към него Сула с най-спокоен тон. — Никой тук не те подценява, най-малко пък аз. Но пред фактите и боговете мълчат. Сенатът не може да си позволи риска да връчи командването на която и да е римска армия в ръцете на седемдесетгодишен човек, преживял два мозъчни удара.

Марий повече не каза нищо, но личеше, че не е съгласен с колегите си.

— Луций Корнелий, ще поемеш ли командването? — попита Квинт Лутаций Катул Цезар.

— Само ако то ми бъде връчено с решително мнозинство от Сената, Квинт Лутаций. Иначе не.

— Нека тогава проведем гласуване — предложи Флак.

Когато сенаторите се вдигнаха от местата си и се наредиха в единия край на храма, за да изразят подкрепата си към консула, само трима души останаха в опозиция — Гай Марий, Луций Корнелий Цина и народният трибун Публий Сулпиций Руф.

— Не мога да повярвам! — промълви Крас Цензор пред колегата си Луций Цезар. — Сулпиций!

— Откакто дойде новината за клането в Азия, през цялото време се държи странно — рече му Луций Цезар. — Все повтаря едно и също, е, нали сам го чу… Как Митридат не бил направил разлика между римляни и италийци. Предполагам, че се чувства гузен, задето преди време беше против всеобщото римско гражданство.

— И какво общо виждаш между това и подкрепата му за Гай Марий?

Луций Цезар вдигна рамене.

— Не знам, Публий Лициний! Наистина не знам.

А всъщност Сулпиций застана на страната на Марий и Цина, защото двамата се бяха осмелили да застанат срещу Сената. В това се състоеше мотивът му. Откакто бе изслушал текста на писмото на Рутилий Руф, той наистина бе преживял коренна промяна в мисленето си. Сякаш от мига, в който Флак прочете новините от Смирна, целият му живот се превърна в жестока, неизлечима болка. Чувстваше се виновен за всичко; съзнанието му до такава степен се бе объркало, сякаш го изпълваше една-единствена мисъл: как някакъв си чуждоземен владетел бе сметнал жителите на Рим и тези на полуострова като омесени от едно и също тесто. А ако един чуждоземен владетел не можеше да различи римляни от италийци, то това означаваше, че и целият останал свят ги смята за едно и също. За страничния наблюдател всички жители на Италийския полуостров, независимо от това, как самите те се наричат, представляваха един народ с общ бит и еднакъв начин на мислене.

Сулпиций винаги се бе смятал за патриот и краен консерватор; затова когато избухна Италийската война, той се бе хвърлил безрезервно в подкрепа на римската кауза. В годината, когато убиха Друз, служеше като квестор и бе натоварен с изключително отговорни задачи; за негова чест се бе справил блестящо с всички тях. До голяма степен благодарение на неговите лични усилия мнозина италийци бяха намерили смъртта си на бойното поле. Сега с негово съгласие жителите на Аскулум Пицентум бяха преживели нещастия, на каквито никога в историята римляните не бяха подлагали дори варвари. Онези хиляди италийски момчета, които Помпей Страбон бе наредил за триумфалното си шествие по улиците на града и които след това най-безсъвестно бе прогонил от града без храна, без дрехи и пари — колко от крехките им телца бяха издържали на студа и глада и се бяха спасили от клопката на смъртта? За какво се мислеха римляните, че си позволяваха да налагат такива тежки наказания на хора, които по нищо не се различават от самите тях? Можеха ли римският Сенат и народ да твърдят с чиста съвест, че са по- цивилизовани от понтийския цар Митридат? Та той поне не криеше намеренията си! Дори не се опитваше да обосновава постъпките си с някакви отвлечени права и привилегии, които римляните кой знае откъде бяха измислили за себе си. Пък и самият Помпей Страбон също беше вършил всичко за своя собствена сметка. Сенатът беше този, който си затваряше очите за престъпленията или ги оправдаваше.

Имаше ли изобщо правда на този свят? Кой от всички хора по земята може да се нарече прав? Ако един-единствен италиец се окажеше оцелял след това клане и се покажеше някой ден на портите на Рим, с какви очи щеше да го погледне той, Публий Сулпиций Руф? По какво се различаваше той, народният трибун