Венец от трева (Част III: Омразата)

— О, недей така, Юлия! Та ти си все пак жена на Великия човек! Ако ти не го познаваш достатъчно, то тогава кой? Гай Марий съвсем умишлено предизвика цяла поредица от събития, за които обществото може само да съжалява. И защо? За да му бъде връчено командването във войната срещу Митридат… Заради това той е готов да стъпче в краката и последните останки от римските мос майорум, готов е да превърна Форума в бойно поле и да причини смъртта на сина на консула Помпей Руф! Да не говорим за стотиците други избити по улиците на града!

Вместо отговор Юлия затвори очи.

— Не мога да го спра.

— Оглупял е съвсем — сподели мнението си Сула.

— Не, Луций Корнелий, той е съвсем с всичкия си!

— Тогава се оказва, че съм познавал друг човек, не него.

— Той просто държи да се изправи срещу Митридат!

— А това правилно ли е според теб?

Юлия отново не издържа на погледа му.

— Мисля, че ще е по-добре да си остане вкъщи и да остави на теб да воюваш.

Из къщата се разнесоха тежките стъпки на Великия човек и двамата се умълчаха.

— Какво се е случило? — попита сънливият Марий. — Какъв вятър те е довял, Луций Корнелий?

— Не беше вятър, а същинска битка.

— Да, това беше една голяма непредпазливост — съгласи се Марий, имайки предвид действията на Помпей Руф.

— Напротив, Сулпиций действаше непредпазливо. Ако не беше притиснал Сената до стената, никой нямаше да посегне към оръжието. А сега младият Квинт Помпей Руф е мъртъв.

Марий се усмихна, с което стана още по-грозен от обикновено.

— Виж, това наистина е лоша новина! Предполагам, че не неговите хора са излезли победители?

— Естествено, че не. Което означава, че в края на една дълга и изтощителна война и пред прага на друга, също толкова продължителна и изтощителна, Рим изведнъж изгуби още стотина от най-достойните си младежи.

— Защо да сме на прага на дълга и изтощителна война? Преувеличаваш, Луций Корнелий! Ще му видя сметката на Митридат за половин година! — закани се доволно Марий.

Сула за последен път се опита да го вразуми.

— Гай Марий, защо не искаш да проумееш очевидни истини? Рим няма пари! Рим е фалирал! Рим не може да издържа двайсет легиона войници! Войната срещу италийците ни хвърли в главозамайващи дългове! Хазната е празна! Дори великият Гай Марий не би могъл да се справи толкова бързо с огромната понтийска армия, ако му дадат да командва някакви си пет легиона…

— Да, но аз мога сам да дам пари за още няколко — подхвърли той.

Сула направи кисела гримаса.

— Като Помпей Страбон? Но Гай Марий, забравяш, че ако ти плащаш на легионите си, те ще престанат да бъдат римски. Цялата армия ще се окаже собственост.

— Глупости! Означава просто, че съм се показал щедър към родината и съм й услужил с личните си пари.

— Ти говориш глупости! Защото не ти се поставяш в услуга на Рим, а той — на теб — сряза го Сула. — Ако легионите са твои, кой ще посмее да си ги поиска обратно?

— По-добре си върви вкъщи и се успокой, Луций Корнелий. Личи си, че загубата на върховното командване ти е подействала зле.

— Още не съм изгубил върховното командване — напомни му той и погледна към Юлия. — Ти знаеш своя дълг, Юлия. Не забравяй, че принадлежиш на славната фамилия на Юлий Цезарите. Време е да поемеш своята отговорност. Не към Гай Марий, а към Рим!

Тя го придружи към вратата. Изражението й беше привидно безразлично, сякаш нищо не беше чула.

— По-добре си замълчи, Луций Корнелий. Не ми се ще допълнително да тревожа съпруга си.

— Заради Рим, Юлия, заради Рим!

— Аз съм съпруга на Гай Марий — рече тя, докато му отваряше входната врата. — Ако имам към някого задължения, те са най-напред към него.

„Е, Луций Корнелий, тоя вече не е сам! — повтаряше си Сула, докато се разхождаше по Марсово поле. Беше на самия праг на безумието, подобно на някой гадател от Пизидия, излязъл от кожата си, за да прогледне в бъдещето. — Но, изглежда, никой не иска да го проумее, най-малко самият той. Но дори никой да не се опита да го спре, аз ще го направя.“

Като избра възможно най-обиколния маршрут, той се насочи не към собствената си къща, а към дома на втория консул. Само преди час дъщеря му беше станала вдовица, а имаше да се грижи за две невръстни дечица.

— Вече помолих по-малкия му брат да се прекръсти на Квинт — обясни колегата му, който дори не се опитваше да сдържа сълзите си. — Разбира се, остава новороденото момче на покойния ми син, потомството ни не е заплашено.

Корнелия Сула никъде не се виждаше.

— Как го прие дъщеря ми? — попита Сула.

— Съсипана е, Луций Корнелий! Но на нея поне й остават децата, а и това е утеха.

— Е, Квинт Помпей, макар денят да е наистина трагичен за всички ни, не съм дошъл тук, за да оплакваме младия Квинт Помпей. Трябва незабавно да свикаме съвещание. Вярно, че в подобни мигове човек най-малко от всичко желае да разговаря с чужди хора — това от личен опит го знам, и аз съм губил син, — но тепърва има да се случват много неща и никой няма да те пита дали си готов да ги посрещнеш или не. Държа да дойдеш в къщата ми утре, по изгрев-слънце.

Смазан от умора, Луций Корнелий Сула пое по билото на Палатинския хълм и скоро се озова пред елегантната постройка на новия си дом. Вътре го чакаше разтревожена жена му, която, щом го видя, че е невредим, избухна в радостни сълзи.

— Ти за мен няма защо да се тревожиш, Далматика — рече й Сула. — Още не ми е дошло времето да умирам. Съдбата ми готви още много изненади в живота.

— Целият свят се руши под краката ни! — възкликна уплашено тя.

— Докато мен ме има, никога няма да се разруши съвсем.

Легна си и потъна в дълбок сън, какъвто не го беше спохождал от времето на бурните младежки години. Когато на другата сутрин се събуди, нямаше ни най-малка представа как да постъпи, но и това не го разтревожи. Сула се беше научил да не изпада никога в униние. „Винаги съм бил най-силен тогава, когато се оставя Фортуна да ме направлява“ — успокои се и за своя изненада установи, че чака с нетърпение започващия ден.

— Доколкото мога да смятам, в момента, в който плебсът гласува закона за сенаторските дългове, в целия Сенат ще останат не повече от четиридесет души — отбеляза мрачно Катул Цезар. — Недостатъчно дори за кворум.

— И все пак Рим не е останал без цензори… — напомни му Сула.

— Така е — съгласи се Сцевола Понтифекс Максимус. — Нито Луций Юлий, нито Публий Лициний са изпаднали в дългове.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се възползваме от пропуските в Сулпициевия закон — предложи Сула. — Навярно той не вярва, че двамата ни цензори ще се окажат достатъчно смели да попълнят Сената с нови имена. Ако се сети, че съществува подобна възможност, той веднага ще предложи нов закон, в това можем да сме сигурни. Но междувременно ние ще се опитаме да помогнем на задлъжнелите си колеги и да ги сдобрим със закона.

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий — подкрепи го Метел Пий, който бе дотичал от Езерния веднага щом из страната се разнесе новината за Сулпициевите закони. По пътя за дома на консула беше настигнал Катул Цезар и Сцевола, които му разказаха за последните събития. Личеше си, че е бесен. — Ако тия глупаци се бяха оказали почтени поне дотолкова, че да заемат пари от събратята си… За няколко месеца все щяха да им ги опростят. Ето, че сами се пъхнахме в капана. Ако никой от колегите му в Сената не