твърдеше, че човек трябва да пътува по суша всеки път, когато е възможно. Така някой ден, ако ми се наложи да се сражавам по тези земи, ще имам представа за терена. А това е крайно полезно.
— Значи си роднина и на Марий, и на Сула?
— Аз съм човек с изключителни връзки във властта — тържествено кимна Цезар.
— Мисля, че на теб наистина нищо не ти липсва, Цезаре! Могъщи роднини, високо потекло, интелигентност, здрава, физическа красота. Мога само да се радвам, че не съм на твое място.
— Защо?
— Защото винаги ще имаш врагове. Чуждата ревност или завист, ако смяташ, че ревността се отнася повече до любовта, ще те преследва цял живот — също както и фуриите не дадоха миг покой на бедния Орест. Някои ще ти завиждат за красотата, други — заради мъжествеността, трети — заради произхода ти, четвърти — заради способностите ти. Но повечето ще ти завиждат за всичко. И колкото повече се издигаш, толкова повече завист ще те обгражда. Навсякъде ще срещаш врагове и никъде — приятели. Няма да можеш да се довериш нито на мъж, нито на жена.
— Да, мисля, че в думите ти има истина — отсъди надменно Цезар. — И какво ми предлагаш да направя?
— Преди много-много време, още когато Рим бил управляван от царете, имало един римлянин на име Брут — започна Никомед, който явно добре познаваше римската история. — Той бил изключително мъдър. Но цял живот се преструвал на глупав и ограничен човек, откъдето и получил прякора си — „прост, груб, недодялан“. И когато ОТ Тарквиний Горди си пазел престола, като колел наляво-надясно, дори не му минало през ума да посегне на Брут. Той обаче го свалил от власт и се обявил за първия консул на републиката.
— И екзекутирал собствените си деца, когато пожелали да върнат Тарквиний Горди от изгнание, за да възстановят монархията — добави Цезар. — Никога не съм гледал на Брут като на пример за подражание. Нито ще се правя на глупак като него.
— Тогава трябва да си готов за всичко.
— Повярвай ми, аз съм готов за всичко!
— Вече е много късно тепърва да тръгваме за Халкедон — опита се да хитрува царят. — Като че ли започнах да огладнявам. Можем да вечеряме, а след това да продължим този приятен разговор. Утре призори ще яхнем конете и ще тръгнем.
— О, ние наистина ще яхнем конете призори — съгласи се Цезар, — но не оттук. Тръгвам за Халкедон след час. Ако искаш да дойдеш с мен, трябва да побързаш.
Никомед наистина се разбърза: първо, защото си даваше сметка, че не бива да изпуска от очи младия римлянин — Цезар беше хитър човек, можеше да го изненада; второ, че вече до уши се беше влюбил в младежа.
За своя изненада Никомед завари Цезар на гърба на някакво муле.
—
— Да, муле — тросна се едва ли не високомерно той.
— Защо?
— Всеки с вкуса си.
— Но дори слугата ти язди кон?
— И аз така забелязвам.
Царят тежко въздъхна и се качи в двуколката, която потегли след Цезар и Бургунд. Едва когато се отбиха да пренощуват у някакъв забравен велможа — старец, който едва ли бе предполагал, че някой ден ще се срещнат пак с Никомед, — Цезар се сети да поднесе извинения на Никомед.
— Съжалявам. Майка ми би рекла, че изобщо не се замислям. Ти си доста изморен, трябваше да пътуваме, но…
— Което си е истина, организмът ми не издържа лесно на друсанията — усмихна се Никомед. — Но в твоя компания човек се чувства подмладен.
Във всеки случай сутринта след пристигането им в Халедон, когато седнаха да закусват (в царската резиденция), Никомед изглеждаше свеж и отпочинал.
— Както виждаш — обясняваше доволен царят, докато двамата с Цезар седяха на големия вълнолом, — имам си хубава, но малка флота: дванайсет трипалубни, седем петпалубни и четиринадесет еднопалубни кораба. Това е. Имам още няколко кораба в Хризопол и Дасцил.
— Византион не участва ли също в събирането на митата?
— Не и в последно време. Византийците навремето наистина събираха мито, бяха доста могъщи и флотилията им можеше да съперничи на родоската. Но след падането на Гърция и Македония под римска власт им се наложи да харчат повече пари за сухопътна армия заради траките, които продължават да нападат земите им. Така се оказа, че не са толкова богати да поддържат и сухопътни, и морски войски. И така митата от Босфора станаха привилегия на Витиния.
— Което обяснява защо имаш няколко флотилии.
— И защо ми трябват, та затова не искам да си ги давам! Мога да осигуря на Рим десет триреми и пет петпалубни кораба. При това ще трябва да привикам от другите пристанища за целта. Останалите ще трябва да ги наема.
— Да ги наемеш? — смая се Цезар.
— Разбира се. Ти как мислиш, че се прави цяла флота?
— Както я правим ние! Построяваме си колкото кораби ни трябват.
— Това е разточителство… Но пък вие, римляните, сте си били винаги разточителни — отвърна Никомед. — Да поддържаш кораби на вода, когато нямаш конкретна нужда от тях, е чиста загуба. Затова ние, азиатските и егейските гърци, ограничаваме военноморските си сили до минимум. Ако ни дотрябва по- многобройна флотилия, просто наемаме от съседите. Така смятам и аз да направя.
— И откъде ще наемеш тези кораби? — чудеше се Цезар. — Ако някъде из егейските острови има вакантни кораби, предполагам, че Терм отдавна щеше да ги е конфискувал.
— Естествено, че не от егейските острови — отвърна презрително Никомед, щастлив, че най-сетне ще научи младока на нещо. — Ще ги наема от Пафлагония и Понт.
— Искаш да кажеш, че цар Митридат ще даде под наем кораби на своя враг?
— Защо да не даде? Те сега киснат по пристанищата й гълтат разходи. Той дори няма войници, които да натовари, а аз не мисля, че възнамерява тази година да напада Витиния или Римска Азия. Нито догодина!
— Значи ще блокираме Митилена с корабите на същия онзи цар, от когото митиленци очакват подкрепа — поклати глава Цезар. — Невероятно!
— Напротив, нещо напълно нормално! — увери го царят.
— И как се споразумявате за наема?
— Ще използвам посредник. Най-сигурният човек живее тук, в Халкедон.
На Цезар му мина през ума, че щом царят на Витиния наема кораби от името на Рим, то би трябвало Рим да плати сметката, но младежът нямаше пълномощия да обещава пари. Най-добре беше да приеме нещата, каквито бяха. Но едва сега започна да си дава сметка и откъде идват проблемите на Рим. От разговора си с Терм Цезар беше заключил, че някой ден Витиния ще получи пари от Рим за услугата. Сега започваше да се чуди дали бъдещето няма да се окаже съвсем необозримо.
— Е, въпросът е приключен — похвали се цар Никомед шест дни по-късно. — Флотата ще те чака в пристанище Абидос на петнайсетия ден от октомври, както ми беше поискал. Дотогава ти естествено ще си ми гост в двореца.
— Мой дълг е лично да наблюдавам как вървят нещата — отговори Цезар: не защото имаше нещо против компанията на Никомед, а защото наистина смяташе, че така е редно.
— Не можеш — възрази царят.
— Защо?
— Защото не стават така тия работи.
Двамата се върнаха обратно в Никомидия, без Цезар повече да спори; колкото повече време прекарваше със стареца, толкова повече го харесваше. Както и жена му. И кучето Сула.
