Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

Митилена! Жителите й си мислеха, че ще могат цяла зима свободно да се снабдяват по море.

Когато двамата стигнаха лодката, Лукул тромаво се прехвърли на борда й, но Цезар остана на брега.

— Какво има, трибуне? Няма ли да се качиш?

— Само ако искаш. Аз съм съвсем нов в армията и не съм запознат с устава. Страхувам се да не направя някоя грешка.

— Качвай се, човеко, качвай се!

Двамата мълчаливо наблюдаваха как двайсетината гребци напрягат мишци, за да поведат голямата лодка на север. След известно време Лукул отново заговори:

— Не си запознат с военния устав? Та ти отдавна си навършил седемнайсет, трибуне, или греша? Казваш, че си младши трибун, не — новобранец.

Цезар въздъхна (даваше си сметка, че често ще му се налага да обяснява някои неща) и започна:

— На деветнайсет съм, но за пръв път участвам във военни действия. До юни месец бях жрец — Фламен Диалис.

Но Лукул не се оказа любопитен човек. За разлика от много други, които биха поискали обяснения, той просто кимна с глава.

— Цезар… Доколкото си спомням, първата жена на Сула беше твоя леля?

— Да.

— Значи те фаворизира.

— Поне засега.

— Добър отговор! Аз съм неговият най-верен поддръжник, трибуне, и след като си негов роднина, отсега да те предупредя — не позволявам на подчинените си да го критикуват.

— Никога няма да чуеш критика от устата ми, Лукуле.

— Добре.

Настъпи тишина. Най-накрая Лукул подхвана нова тема, която навярно не му даваше покой:

— И все пак любопитно ми е с какво си убедил стиснатия цар Никомед да ти осигури такава боеспособна флотилия.

Колкото и да му се искаше, Цезар не успя да прикрие вътрешното задоволство от урока, който беше дал на Минуций Терм.

— Достатъчно беше управителят да ме предизвика. Той просто отказваше да приеме, че е възможно да му осигуря четиридесет кораба, половината от които закрити. Още по-малко — до ноемврийските календи. Почувствах се лично засегнат и направих всичко възможно, за да го опровергая. И успях да изпълня заповедта! Нямаше как, не можех да търпя началникът ми да ме смята за неспособен да удържа на думата си.

Лукул се почувства крайно засегнат от подобен отговор; той открай време изпитваше люта ненавист към новобранците със самочувствие, а този надминаваше всякакви граници. Никой не може така да се изказва за висшестоящите. Затова реши овреме да постави младока на мястото му.

— Аз доста добре познавам онази гримирана кукла, Никомед — отвърна той на Цезар с леден глас. — Разбира се, ти си доста красив, а и той е известен с вкусовете си. Дали просто не му се е размекнало сърцето? — И понеже не искаше да даде възможност на Цезар да отвърне, добави: — Разбира се, че му се е размекнало! Наистина похвално от твоя страна, Цезаре! Не са много римляните, които ще поставят интересите на държавата над личното си целомъдрие! Мисля, че ще е добре да те сочим за пример: лицето, което осигури четиридесет кораба на Рим.

Цезар усети как гневът го задушава. Заби нокти в дланите си, за да не отвърне на обидата. През целия си живот не беше изпитвал такова желание да посегне на човек. Но намери начин да си отмъсти — по начин, който щеше да му коства много. Обърна се към Лукул и го стрелна с онзи смразяващ поглед, който мъжът добре познаваше у покровителя си Сула. Лукул пребледня и с големи усилия успя да овладее уплахата си.

— За пръв път легнах с жена — отговори с равен глас Цезар — около четиринайсетия си рожден ден. С колко жени съм бил оттогава, не мога вече да преброя. Което означава, че доста добре познавам жените. И знам, че това, в което ти сега ме обвини, Луций Лициний Лукул, е хитрина, която използват жените. Жените, Луций Лициний Лукул, нямат друго оръжие, освен да разтварят краката — за да получат от мъжете това, което искат. Ако ми се наложи да прибягвам до сексуални услуги, за да постигна целта си, Луций Лициний Лукул, ще се хвърля върху меча си. Ти си от стара и достойна фамилия. Но в сравнение с моите предци твоите са недостойни да целуват праха под подметките им. Ти си позволи да засегнеш моята лична и семейна чест. И аз няма да намеря покой, докато не изтрия това позорно петно. Как съм осигурил корабите, не е твоя работа. Не е работа дори на Терм! И все пак, нека бъдеш спокоен, че за целта не съм прибягвал до непочтени средства и не се е налагало да лягам с цар Никомед… нито с царица Орадалтида. Дали ще ме обвиниш в сексуални връзки с мъж или жена, в случая няма значение. Но аз не гоня целите си с подобни долни средства. Постигам ги, като използвам интелекта си — дар, който струва ми се, боговете са дали на малцина, освен мен. И затова ще стигна далеч. Вероятно по-далеч от теб.

Цезар свърши и демонстративно обърна гръб на началника си. В далечината се виждаше как римските войски са разрушили предградията на обсадената Митилена. Лукул можеше само да благодари, че бяха разговаряли с трибуна на латински — иначе гребците щяха да разнесат клюката из Цяла Мала Азия. „Няма що, Сула, благодаря ти! — помисли си той. — Що за птичка си ми пратил да разсъни заспалите духове. Този тук ще ни създаде повече неприятности от хиляда Митилени!“

Останалата част от пътуването премина при гробно мълчание. Цезар се беше затворил в себе си, а Лукул вече премисляше как да си върне думите назад. Беше абсолютно допустимо той, главнокомандващият, да поднася извилия на някакъв си младши военен трибун. И понеже до края на пътуването не намери спасителната идея, той се качи на първия кораб, без дори да се обръща назад, все едно Цезар не съществуваше.

Едва когато стъпи на палубата, се обърна и с дясната ръка даде жест на младежа да спре.

— Не си прави труда, трибуне — рече му хладно. — Върни се обратно в лагера, където ще си намериш квартирата. Не искам да те виждам пред очите си.

— Мога ли да взема слугите и конете със себе си?

— Разбира се.

Бургунд познаваше господаря си по-добре от всеки, но дори да беше усетил, че срещата на Цезар с Лукул не е протекла добре, беше достатъчно благоразумен да не го показва. Пътя до лагера Цезар измина с каменно изражение. През лагера мина като насън. Някакъв часовой му посочи главната алея и му съобщи, че квартирите на младшите военни трибуни се намират във втората тухлена сграда от дясната страна. Още не беше дошло време за обяд, но на Цезар му се струваше, че сутринта е била безкрайна.

Войниците не живееха в кожени палатки, а в по-солидни жилища: редовите легионери бяха настанени в дъсчени бараки, всяка за по осем души; военачалникът ползваше самостоятелна кирпичена къща, която приличаше на богаташки дом. Висшите легати се радваха на още една подобна. По-нисшите офицери се разполагаха в голяма и доста грозна на вид четириетажна постройка, пак от кирпич. Младшите трибуни живееха при подобни условия, само постройката беше по-малка.

Вратата зееше отворена и се чуваха гласовете на обитателите. Цезар застана на прага, а прислугата и добитъкът послушно се наредиха зад него.

В първия момент Цезар не виждаше почти нищо в сумрака, но очите му скоро свикнаха и успя да разгледа обстановката, преди хората вътре да са усетили присъствието му. В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, на която седем младежи бяха качили краката си. Кои бяха младежите, той не знаеше: наказание за годините, прекарани като жрец на Юпитер. Най-накрая един от младежите, набит и с дружелюбна физиономия, погледна към вратата и го забеляза.

— Хей! — подвикна весело. — Който и да си, влизай, какво стоиш на вратата?

Цезар възвърна обичайната си надменност и другите младежи доста се стреснаха от заканителното му изражение — все едно Аполон, тръгнал да си отмъщава на Ниоба. Един по един всички си свалиха краката от масата. Никой не смееше да изрече и дума.

Най-накрая онзи с дружелюбната физиономия се надигна, заобиколи масата и го посрещна с протегната ръка.