Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

Понеже наистина имаше два месеца да чака, Цезар планираше да обиколи Песин, Византион и Троя. За негово нещастие Никомед настоя да го придружи до Византион, при това трябваше да плават изключително по море. И така, Цезар си остана и без Песин, и без Троя. Но пътешествието, което по суша щеше да отнеме два-три дни, по море продължи близо месец. За владетеля това беше добър повод да обиколи царството си и корабът се отбиваше във всяко рибарско селище.

Византион беше основан шестстотин години по-рано на самия край на хълмист полуостров и макар да беше в тракийската страна на Босфора, открай време бе запазил гръцкия си характер. Голямото пристанище се намираше в залива, наподобяващ рог, който опасваше града от север. От южния край на града имаше друго, по-малко. Стените бяха здраво укрепени, сградите, обществени или частни домове, доказваха с размерите и изящната си архитектура богатството на жителите.

Тракийският Босфор беше по-живописният от двата протока с Хелеспонта. А и по-внушителен, разсъждаваше Цезар, който вече бе имал случай да мине през Хелеспонта. Че византийци гледах на цар Никомед като на свой сюзерен, си пролича веднага: всички по-високопоставени люде в града дойдоха на пристанището, за да го посрещнат. Цезар обаче усети недоброжелателни погледи върху себе си. На кея имаше доста хора, които не се радваха от близките отношения между царя на Витиния и непознатия римлянин. Което изправяше Цезар пред друга дилема. Във Витиния всички обичаха царя си, а и го разбираха. Но във Византион нещата не стояха точно така: по-неосведомените веднага решиха, че римлянинът му е любовник, което ги възмути.

Щеше да е най-лесно подобни слухове веднага да се пресекат: просто щеше да подшушне на този-онзи за глупавите старци, които сами се правят за смях, и колко му било досадно да води преговори с такъв глупак. Цезар обаче не можеше да говори такива неща зад гърба на Никомед, защото го харесваше като човек. Все пак се налагаше да изясни всякакви недоразумения. Цезар знаеше накъде се е запътил — към самия връх на политическата власт в Рим. Трудно би изкачил стълбицата, ако наистина се бе отдал на страстите, в които го подозираха. Ако царят беше по-млад, Цезар би се обърнал за помощ към самия него. Никомед, колкото и да повтаряше, че римляните са варвари, щом отричат хомосексуализма, все пак би го послушал и би отрекъл публично, че има интимни отношения с него, но след като Никомед беше толкова възрастен, Цезар се страхуваше да не засегне честолюбието на домакина си.

Младежът започваше да установява, че животът предлага доста по-заплетени ситуации от тези, които като юноша си е представял в уютния си римски дом. Разбира се, неприязънта, която византийци изпитваха към Рим, се дължеше на няколкото месеца окупация от страна на Фимбрия и Флак, когато четири години по-рано двамата по заповед на Цина бяха решили да потеглят към Азия и да се бият с Митридат, вместо да се разправят със Сула в Гърция и сега византийците не се интересуваха дали Фимбрия не е убил Флак и дали по-късно Сула не го е принудил да се самоубие. За града не бяха те виновниците за преживените страдания, а самият Рим, който ги беше изпратил. А ето, че дори сюзеренът им се компрометираше с някакво римлянче.

И така, Цезар реши сам да разубеди византийци — трябваше да докаже, че държи на честта, която толкова лесно си мислеха, че ще му отнемат. За целта много му помогнаха вроденият му интелект и високата му култура. Това, в което не се чувстваше много уверен, бе оръжието, което майка му най-много отричаше — личния му чар. Той успя да му спечели уважението на градските големци и да поуспокои византийци, че не всички римляни задължително приличат на алчните и брутални Флак и Фимбрия. За съжаление обаче проклетият му чар бе успял само да затвърди впечатлението за неестествените му връзки с цар Никомед.

Затова най-накрая реши грубо да отказва на всякакви възможни предложения от страна на мъже и да научи коя е най-известната куртизанка във Византион, да я намери и да я люби, докато не научи целият град.

— Голям му е като на магаре и му става като на козел — разказваше въпросната на своите приятелки и обичайни любовници, без да крие изтощението си. Накрая въздъхваше и се усмихваше блажено. — Но иначе е чудесен! От години не съм срещала момче като него!

И това свърши работата, без да се засяга честта на цар Никомед, чиито чувства към римския младеж бяха вече възприемани в нова светлина. Царят напразно се надяваше…

Върнаха се обратно в Никомидия при царица Орадалтида и кучето Сула. Още един месец в налудничавата атмосфера на двореца, където Цезар се препъваше в излишни царедворци и където прислугата не се уморяваше да плете интриги.

— Съжалявам, че трябва да си тръгвам — призна той на последната вечеря, която даваха в негова чест в двореца.

— Ние съжаляваме, че ще ни напуснеш — отвърна царицата и леко срита кучето с крак.

— Ще се върнеш ли, след като превземете Митилена? — попита с известна надежда царят. — Много ще ти се радваме.

— Ще се върна. Имате думата ми — обеща младежът.

— Прекрасно! — Цар Никомед изглеждаше радостен. — А сега ако обичаш, би ли ме осветлил по една латинска главоблъсканица? Така и не мога да си обясня защо латинската дума за оная работа при жените, кунус, е от мъжки род, докато съответната работа у мъжете, ментула, е от женски.

Цезар примигна от удивление.

— Нямам представа!

— Трябва да има някакво обяснение.

— Да си призная, никога не съм се замислял над въпроса. Обаче наистина е малко странно…

— Според мен вместо кунус, трябва да казвате куна, а вместо ментула, ментулус. Хем обичате да се правите на истински мъже, твърди и праволинейни, а в действителност колко е объркано всичко при вас, римляните! Жените ви са мъже, а мъжете — жени. — И цар Никомед тържествено се облегна назад.

— И все пак ти не използва най-благоприличните термини за въпросните органи — възрази му Цезар. — И кунус, и ментула се смятат за нецензурни думи. — Личеше си, че търси сериозни аргументи, за да обори царя. — Всъщност отговорът е очевиден, просто не съм се сещал да помисли. Дължи се на предназначението на въпросните части: мъжът ги използва с жени, а жената — с мъже.

— Глупости! — чак се погнуси цар Никомед.

— Ето това се казва софистика! — прихна да се смее царицата.

— А ти какво ще кажеш по въпроса, Сула? — попита Никомед кучето, с което се разбираше доста по- добре, откакто им гостуваше Цезар… Или може би Орадалтида не използваше толкова често малкия си любимец, за да дразни стария си мъж. Цезар на свой ред се засмя.

— Когато се върна в Рим, със сигурност ще го попитам.

Дворецът изглеждаше напълно пуст след заминаването на Цезар. Двамата му обитатели се мотаеха напред-назад, все едно не знаеха къде да се дянат. Дори кучето скърбеше.

— Това е синът, който никога не ни се роди — въздъхваше Никомед.

— Не! — възрази царицата. — Това е синът, когото никога не бихме могли да си родим.

— Заради склонностите на всички в семейството?

— Разбира се, че не! Заради това, че не сме римляни! А той е най-вече римлянин.

— Може би ще е най-добре да кажем, че той е самият себе си.

— Мислиш ли, че някога ще се върне, Никомеде?

Въпросът сякаш вдъхна повече увереност на стареца.

— Да, вярвам, че ще дойде.

Цезар пристигна в Абидос на октомврийските иди и завари обещаната флотилия да чака на котва в пристанището: два внушителни шестпалубни понтийски кораба, осем петпалубни, десет триреми и двайсет