човек, за когото всички знаят, че е син на Еней. Но коя е била майката, в това не мога да бъда сигурен. По- романтично е да се смята, че Юл е бил дете на Кревса, но по-правдоподобно ще е, ако го е родила Лавиния. След смъртта на Еней Юл основал град Алба Лонга на Албанската планина — сега в подножието й се намира градът Бовила. Юл умрял в Алба Лонга и оставил децата си — Юлиите — да управляват. Така че ние сме били царе на Алба Лонга, а след като градът бил превзет от римския цар Сервий Тулий, сме били отведени в Рим и сме получили най-високи почести. Ние и до ден-днешен сме най-почитаните римски граждани, което се доказва от факта, че сме наследствени жреци на Юпитер Латиар, който е доста по-старо божество от Юпитер Оптимус Максимус.
— Винаги съм мислил, че въпросните ритуали се отслужват от консулите — възрази Никомед, който бе наясно с римската проблематика.
— Само на ежегодния празник, и то именно като почит към римското могъщество.
Тогава ако Юлиите са толкова височайша фамилия, защо не са сторили нищо велико през републиканската епоха?
— Защото не са имали пари — призна Цезар.
— Ах, да, пари! — възкликна Никомед. — Ужасен проблем са парите, Цезаре! И аз мен също. Аз нямам пари, за да ти осигуря нужните кораби… Витиния е разорена.
— Витиния не е разорена, а ти ще ми дадеш каквото искам, о, царю на мишките!
— Как да ти дам нещо, което нямам?
— Ами като го нямаш, какво стоиш и чакаш? — ядоса се Цезар и стана. — Остави чашата, царю Никомеде, и се залавяй за работа! — Той дори подхвана стареца под мишница. — Хайде, ставай! Ще отидем на пристанището и ще видим какво ще си харесаме.
Никомед гневно го отблъсна.
— Ще престанеш да ме учиш какво да правя.
— Не и преди да си го направил!
— Ще отидем, ще отидем!
— Веднага. Сега е тъкмо време за подобна разходка.
— Утре.
— Утре цар Митридат може да се покаже зад баира.
— Утре цар Митридат няма да се покаже! Той се намира в Колхида и е загубил две трети от армията си.
Цезар седна на стола си, видимо заинтригуван.
— Разкажи ми повече за Митридат.
— Събра четвърт милион войници, за да даде урок на диваците в Кавказ, и нападна Колхида. Типично за него! А на диваците дори не им се е наложило да се бият. Студът по високите части на планините свършил работата вместо тях. Две трети от понтийските войници са измрели от студ.
— Никой в Рим не знае за това — навъси се Цезар. — Защо не си съобщил на консулите?
— Защото научих наскоро… А и не ми е работа да осведомявам Рим!
— Напротив, докато си приятел и съюзник, длъжен си да ни информираш за подобни събития. Последното, което знаем за Митридат, е, че се е намирал в Кимерия и се е занимавал със земите си на север от Евскинския понт.
— Замина за Кимерия веднага щом Сула заповяда на Мурена да остави Понт на мира — кимна Никомед. — Но Колхида отказваше да си плаща данъка, затова той се отби и там да провери нещата и научи за варварските набези.
— Много интересно.
— Та както виждаш, слонът вече го няма.
Цезар лукаво примигна.
— О, напротив! Има един още по-голям и той се нарича Рим!
Царят на Витиния не се сдържа и се засмя:
— Добре, предавам се! Ще си имаш флотата!
В този миг в стаята влезе царица Орадалтида, придружена от малкото си кученце. Каква ли гледка е представлявал в очите й престарелият й съпруг без грим на лицето заливащ се от смях в присъствието на млад римлянин, който доста напомняше на онези млади римляни, които цар Никомед обичаше да настанява на стола до себе си, а не на такова голямо разстояние…
— Скъпа, това е Гай Юлий Цезар — обясни Никомед. — Правнук на богиня Афродита и доста по-голям аристократ от двама ни с теб. Току-що успя да ми измъкне цяла една бойна флотилия.
Царицата царствено кимна с глава.
— Нямаше да се учудя, ако ти беше взел половината царство — каза тя и си наля чаша вино.
Кученцето се закова пред Цезар и се изправи на две лапички като обожател. Той се наведе да го плесне, при което то веднага се просна на земята, за да му предложи коремчето си за гъделичкане.
— Как се казва? — попита младежът.
— Сула.
Цезар си припомни как кученцето беше изяло ритника на царицата в най-деликатните си части и прихна да се смее.
По време на вечерята научи за съдбата на Ниса, единственото дете на царя и царицата, съответно наследница на цяла Витиния.
— На петдесет години и без дете — сподели с мъка Орадалтида. — Естествено отказахме да я дадем за жена на Митридат, но той направи всичко възможно, за да ни попречи да й намерим подходящ съпруг.
— Дали мога да се надявам на среща с нея, преди да замина? — попита Цезар.
— Не зависи от нас — въздъхна Никомед. — Когато избягах в Рим последния път, а Митридат завладя Витиния, трябваше да оставя Ниса и Орадалтида тук, в Никомидия. Митридат отвлече момичето ни като заложница. И все още я държи при себе си.
— Дали все пак не се е оженил за нея?
— Съмняваме се. Тя никога не е била красавица, а дори и по онова време вече беше твърде възрастна, за да роди деца. Ако го е предизвикала с нещо, Митридат може и да я е убил. Последните новини за нея бяха от Кабейра. Там той държи всички свои дъщери и сестри, на които не позволява да се омъжат — обясни царицата.
— Тогава да се надяваме, царю Никомеде, че следващия път, когато двата слона се сблъскат, римският ще победи. Дори аз самият да не участвам във войната, ще направя всичко възможно римският главнокомандващ да се заинтересува от съдбата на Ниса.
— Надявам се да не съм повече между живите — поклати тъжно глава Никомед.
— Не можеш да умреш, преди да си видял отново дъщеря си!
— Ако някой ден тя се завърне, вече няма да е моя дъщеря, а поредната кукла в ръцете на понтийците — въздъхна той.
— Тогава най-добре завещай Витиния на Рим.
— Както Атал III направи с Пергам и Птолемей Апион — с Киренайка? Никога!
— Тогава ще я завземе Понт, а Понт ще бъде превзет от Рим, което означава, че рано или късно Витиния ще бъде римска.
— Не и ако успея да го предотвратя.
— Няма да успееш — увери го Цезар.
На другия ден царят придружи Цезар до пристанището, където упорито го убеждаваше, че няма нито един кораб, пригоден за бойни действия.
— Че защо ще държиш боен флот тук? — възрази му невъзмутимо Цезар. — Предлагам да отидем в Халкедон.
— Утре — реши пак да отложи Никомед, който все повече се възхищаваше на необикновения си гост.
— По-добре да тръгнем още днес — настоя младежът. — Колко има до Халкедон? Шейсет километра? Ще се наложи да пренощуваме по пътя.
— Ще отидем с кораб — предложи царят, който мразеше да пътува.
— Не, ще минем по суша. Бих желал да се запозная с областта. Гай Марий, който ми беше роднина,
