долината на река Макест, известна също и под името Риндак. Съвсем наблизо течеше и друга река Риндак, но местните жители посъветваха младия римлянин да я избягва. Затова той напусна вътрешността на Мала Азия, а пое пътя, следващ бреговете на Пропонтида, и пристигна в Пруза. Бяха го предупредили, че може да завари там цар Никомед — Пруза беше вторият по големина град във Витиния. Намираше се в подножието на внушителен планински масив, чиито върхове и през лятото оставаха покрити със сняг. Цезар се зарадва на гледката, но за съжаление царят не беше в Пруза. Оттам младият трибун и тримата му придружители продължиха в западна посока покрай течението на река Сангарий и скоро се озоваха в царската столица Никомидия, заспала величествено на бреговете на закътан морски залив.
Колко различен бе светът от това, което Цезар знаеше за Италия! Климатът във Витиния не беше толкова горещ, колкото мек и приятен, а заради многобройните и пълноводни реки почвата беше изключително плодородна. Личеше си, че царят управлява доста богата държава, а народът му не можеше да се оплаче. В Пруза Цезар не бе забелязал нито един бедняк, същото беше и в Никомидия.
Дворецът се издигаше на малко възвишение над града, но в рамките на внушителната крепостна стена. Това, което веднага направи впечатление на Цезар, беше типичната гръцка простота и изчистеност в архитектурата на двореца, светлите цветове на интериорите, изящно подредените и мебелирани помещения. Дори след няколкото години, в които Никомидия бе окупирана от понтийците, а дворецът бе служил за резиденция на Митридат, съкровищата на Видния бяха останали непокътнати и внушаваха респект у чужденците. Цезар не си спомняше да е срещал Никомед по време на изгнанието му в Рим, но в това нямаше нищо чудно; в Рим не се допускаше чуждестранни владетели да прекрачват померия, затова Никомед си беше наел луксозна вила на Пинцийския хълм, откъдето бе водил своите безкрайни преговори със Сената.
На входа на двореца Цезар беше посрещнат от забележителен със своята женственост царедворец. Човекът, на когото римлянинът трудно би дал възраст, го огледа с възхищение, след което нареди на друг не по-малко женствен царедворец да се погрижи за конете, мулето и прислугата Самият Цезар беше въведен в някакво преддверие, където да изчака царят да реши как да го настани. Дали Цезар щял да бъде приет веднага от царя, дворцовият управител не се наемал да каже.
Тясното преддверие, в което остана да чака, беше прохладно и радваше окото с пестеливата си украса. По стените нямаше фрески като в римските домове, но имаше гипсови украси, позлатени в тон с корнизите и фалшивите колони. Вътре в гипсовите рамки стените бяха боядисани в бледорозово, отвън — в моравочервено. Подът беше застлан с мраморна мозайка от розово и тъмночервено, прозорците — които гледаха към дворцовите градини — бяха закрити с дървени капаци отвън; през пролуките се виждаха изящни цветни лехи, фонтани и разцъфнали розови храсти.
Най-накрая зад открехнатата врата се разнесоха гласовете на мъж и жена.
— Скачай! — викаше жената. — Добро куче!
— Стига с тези глупости! — възрази мъжът. — Ще го разглезиш!
— Ела тук, миличък! — не му обърна внимание жената и започна да се залива от смях.
— Я си върви в стаята! — ядоса се мъжът.
— Няма — продължаваше да се смее жената.
Цезар си каза, че сигурно постъпва невъзпитано, но надникна през открехнатата врата. В съседната стая се разиграваше забележителна сцена. В сцената участваха старец, една жена, може би десетина години по-млада от него, й престаряло, рунтаво кученце от някаква дребна порода, каквато Цезар за пръв път виждаше. Кучето изпълняваше номера, като се изправяше на два крака, за да проси, лягаше на земята, гърчеше се като червей или се правеше на умряла лисица. През цялото време не сваляше очи от жената, която очевидно смяташе за свой стопанин.
Старецът беше ядосан.
— Върви си, върви си,
Жената (навярно царицата, защото и тя носеше диадема) се наведе, за да си прибере кученцето, което бързо се изправи на крака, избяга встрани, заобиколи я подло изотзад и я ухапа по големия, закръглен задник. При което царят на свой ред прихна да се смее, кучето пак се направи на умряло, а царицата не знаеше дали да се смее, или да се ядосва. Накрая реши, че случката е смешна, но не преди да ритне кученцето. Кученцето скочи на крака и избяга, последвано от царицата.
Царят остана сам (очевидно той не подозираше, че в съседното помещение има човек, пък и никой не го беше известил за пристигането на Цезар). Седна на близкия стол и дълбоко въздъхна.
Цезар наблюдаваше негово величество Никомед III със същото удивление и недоумение, както бяха гледали навремето баща му Гай Марий и Юлия. Никомед беше висок, слаб и леко прегърбен, беше облечен с дълга до земята роба от тирски пурпур, обшита със сърма и перли, а на краката си носеше златни сандали с перли, отворени отпред, за да се види златният лак по ноктите му. Царят беше с естествена коса — сиво- бяла и късо подстригана, но се беше гримирал с крем и пудра, беше изписал с въглен веждите и миглите си, беше напудрил с розово бузите си и беше намазал с червило старческите си устни.
— Доколкото разбирам — нахълта в стаята Цезар, — Нейно величество си получи заслуженото.
Царят на Витиния се изкикоти като малко дете. Пред него стоеше млад римлянин, облечен в обикновена кожена броня и с кожена пола. Непознатият беше висок, строен, с широки рамене. Римлянинът имаше светли коси, които опасваха челото му като корона. Какво лице! С правилни черти и гладка кожа. Светлите вежди бяха тънки, затова пък миглите — дълги и гъсти. Единствено очите, разсъждаваше царят, внасяха известно смущение. Подобни очи можеха да пронижат всеки, нищо че сега в тях играеха весели искрици.
— Охо, добре дошъл! — надигна се на стола си царят, заемайки типична прелъстителна поза.
— Не си го и помисляй! — настани се Цезар на стола срещу Никомед.
— Твърде си красив, за да не си падаш по мъже — възрази царят, видимо унил. — Защо не съм десет години по-млад!
— А на колко си години? — усмихна се Цезар.
— Достатъчно стар, за да не мога да ти дам това, което искам!
— Бъди по-точен, така де, за годините.
— Осемдесет.
— Хората казват, че мъжете никога не остаряват много.
— На вид не. Но за много други неща остаряват.
— Е, радвай се, че вече не си способен на такива подвизи — продължаваше да се усмихва младежът, — защото иначе щеше да се наложи да те ударя.
— Глупости! — засегна се царят. — Ти си твърде красив, за да те хабят жените.
— За Витиния това може и да важи, но не и за Рим.
— И дори не си се изкушавал?
— Не.
— Каква жалка загуба!
— Познавам доста жени, които не могат да се оплачат.
— Обзалагам се, че никога не си обичал никоя от тях.
— Обичам жена си — отвърна Цезар. Царят беше съкрушен.
— Никога няма да разбера римляните! Уж мислите всички останали за варвари, а самите вие сте далеч от всякаква цивилизованост.
— Знам наизуст Омир и Хезиод — заяви Цезар.
— И една птичка ще ги научи, ако й ги четеш редовно.
— Аз не съм птичка, царю Никомед.
— А щеше да е по-добре да си! Щях да те държа в златна клетка, само да ти се радвам.
— Още един домашен любимец! Но бих могъл да те клъвна.
— Хайде, давай!
— Не, благодаря.
— Така няма да стигнем доникъде! — сложи край на темата царят.
— Значи си си научил урока.
— А всъщност ти кой си?
